Всъщност Франи вече не го привличаше. Наистина ли?
Усети как парещият въглен на злобата гори в гърдите му. Може би не. Но това не променяше факта, че те го бяха изключили от кръга си. Въпреки че Надин не бе споменала нищо за причините, които я бяха накарали да дойде при него, Харолд предполагаше, че и тя като него бе изключена от обществото по някакъв начин, беше отблъсната, бяха й обърнали гръб. Те бяха двойка аутсайдери, а аутсайдерите мътеха заговори. Вероятно единственото нещо, което ги предпазваше от лудостта. („Запомни да го напишеш в дневника“ — помисли си Харолд… почти бе стигнал до автогарата.)
От другата страна на планината имаше цяло общество от аутсайдери. И когато се съберат достатъчно на едно място, става мистична осмоза и ти си вътре. Вътре, където е топло. Нещо дребно — да си вътре на топло — но всъщност не чак толкова дребно. А най-важното нещо на света.
Може би не искаше да е квит или равностоен с тях. Не искаше да се установи тук и да се вози на катафалката на двайсети век, да получава безсмислени благодарствени писма за идеите си и да чака пет години, докато Бейтман се оттегли от скъпоценния им комитет, така че той да заеме мястото му… Ами ако отново решеха да го изберат? Като нищо щяха да го направят, не ставаше дума за възрастта. Бяха взели проклетия глухоням, а той бе само няколко години по-възрастен от Харолд.
Въгленът на негодуванието се разгаряше. Мисли, разбира се, мисли — беше лесно да се каже, понякога дори бе склонен да го направи… но каква бе ползата, когато неандерталците, които управляваха света, щяха само да се изсмеят, или дори още по-лошо, да му напишат благодарствено писмо?
Стигна до автогарата. Беше дошъл рано. Там нямаше никой. На вратата бе залепен друг плакат, на който пишеше за следващото общо събрание на двайсет и пети. Общо събрание? Чакалнята бе украсена с плакати и реклами на Грейхънт и снимки на огромни автобуси, прекосяващи Атланта, Ню Орлийнс, Сан Франциско, Нешвил и къде ли още не. Той седна и се загледа в тъмните игрални автомати, в автоматите за кока-кола и кафе, които правеха още чай и бульон, миришещ неопределено на развалена риба. Запали цигара и хвърли кибритената клечка на пода.
Бяха присвоили конституцията. Юпи! Колко хубаво. Дори бяха изпели химна. Но да предположим, че Харолд Лодър бе станал не за да направи няколко конструктивни предложения, а да им съобщи фактите от живота в тази първа година след епидемията?
Дами и господа. Казвам се Харолд Емъри Лодър и съм тук за да ви кажа с думите на стара песен съществените неща Като Дарвин. Следващия път, когато станете и запеете химна с приятели и съседи, помислете за това: Америка е мъртва, мъртви са Джейкъб Марли, Руди Холи, Биг Бупър и Хари С.Труман, но принципите, изказани от Дарвин, все още са живи — живи като призрака на Джейкъб Марли за Ебенайзър Скрудж. Докато вие медитирате върху красотата на конституционната власт, отделете малко време да помислите за Рандъл Флаг, човекът от запад. Много се съмнявам че той има време за такива дреболии като общи събрания и дискусии. Вместо това той се е концентрирал върху основните неща, върху своя Дарвин, подготвяйки се да избърше големия плот на вселената с мъртвите ви тела. Дами и господа, позволете ми скромно да изкажа мисълта, че докато вие чакате лампите да светнат и някой доктор да открие лекарство против малкия симпатичен вирус, той вероятно търси някой с пилотска книжка, за да започне въздушни атаки над Боулдър. Докато спорим по жизненоважния въпрос кой да бъде включен в комитета по почистване на улиците, той вероятно вече е създал комитет по почистване на оръжията, да не споменавам минохвъргачките, ракетите и дори военно-изследователските центрове за бактериално оръжие. Разбира се, всички ние знаем, че в тази страна няма подобни центрове, това е едно от нещата, което прави нашата родина велика — каква страна, ха-ха, — но трябва да осъзнаете, че докато се опитваме да подредим всички каруци в кръг, той…
— Хей, Ястреб, работиш извънредно, а?
Харолд вдигна поглед и се усмихна.
— Да, наистина — отвърна той на Вейзък. — И теб съм те турил в списъка, така че вече си изкарал шест долара.
Вейзък се изсмя.
— Ти си голям особняк, Харолд, знаеш ли?
Такъв съм си — съгласи се Харолд все така усмихнат. Започна да развързва връзките на обувките си. — Голям особняк.
56.
Следващия ден Стю прекара в електростанцията, намотавайки жица на генератора. По обратния път към дома, когато минаваше с мотоциклета си през неголемия парк срещу Първа Национална банка, го срещна Ралф. Стю слезе от мотора и се приближи към сцената, където стоеше Ралф, седнал направо на пода.
— Търсих те, Стю. Имаш ли малко свободно време?
— Да, малко. Закъснявам за вечеря. Франи ще се безпокои.
— Като ти гледам ръцете, май си намотавал жица в електростанцията.
— Да. Дори работните ръкавици не помагат. Израних си ръцете.
Ралф кимна. В парка имаше още около половин дузина хора. Някои от тях разглеждаха теснолинейката, която някога вървеше между Боулдър и Денвър. Три млади жени си бяха направили пикник на поляната. На Стю му бе приятно просто да постои тук с ръце в скута си. „Може би не е чак толкова лошо да си съдебен изпълнител — помисли си той. — Поне ще се отърва от проклетата работа в Източен Боулдър.“
— Как вървят нещата там?
— Нямам представа. Аз съм само работник, както останалите. Бред Кичнър твърди, че електричеството ще бъде пуснато в началото на септември, а отоплението към края на месеца. Но той е доста млад, за да вярваме на предположенията му…
— Бих се доверил на Бред — каза Ралф. — Имам му доверие.
— Хей, какво си се вкиснал, Ралф?
— Чух новини по радиостанцията — каза той. — Някои добри, Друга… не съвсем. Стю, искам да ти го кажа, защото няма начин да се запази в тайна. Много хора в Свободната зона имат радиопредаватели. Вероятно някой е слушал, когато съм говорил с онези хора, които пристигат.
— Колко души са?
— Повече от четирийсет. Един от тях е лекар, казва се Джордж Ричардсън. Стори ми се добър човек. Интелигентен.
— Новината е чудесна!
— Той е от Дербшир, щат Тенеси. Повечето хора от тази група са от Средния Юг. Та в групата им е имало бременна жена, която родила преди десет дни, на тринайсети. Докторът й е помогнал при раждането. Родила е близнаци и отначало всичко било наред. — Ралф отново млъкна.
Стю го сграбчи за яката на ризата.
— Те са умрели? Бебетата са умрели! Това ли се опитваш да ми кажеш? Че са умрели. Говори, дявол да те вземе!
— Умрели са — тихо изрече Ралф. — Едното дванайсет часа след раждането. Оказало се е, че се е задушило. Другото е починало два дни по-късно. Ричардсън не е могъл да направи нищо. Жената не е на себе си. През цялото време бърбори за смърт, разрушения и за това, че вече няма да се раждат бебета. Трябва да се погрижиш Франи да не е наоколо, когато групата пристигне. Ето това исках да ти съобщя, Стю. И още нещо, длъжен си веднага да й разкажеш всичко. Защото иначе друг ще го стори.
Стю бавно пусна ризата му.
— Ричардсън ме попита колко бременни имаме тук и аз му казах, че засега е само една, доколкото ми е известно. Поинтересува се в кой месец е и аз му рекох, че е в четвъртия. Правилно ли съм го уведомил?
— Вече е в петия. Но, Ралф, той сигурен ли е, че тези бебета са умрели от супергрипа? Сигурен ли е?
— Не, не е сигурен, това също трябва да го съобщиш на Франи. Каза, че причината за смъртта им може да е различна… храната, която майката е яла… нещо наследствено… инфекция на дихателните пътища, или може би просто са били „дефектни“, разбираш ли. Спомена, че има вероятност причината да е в резус фактора, не че разбирам какво е това. Каза, че не е сигурен, родили са се насред полето, до междущатската
