— Сигурно е той — каза Том и въздъхна като ноемврийски вятър в алея с дъбове. Стю потръпна. Ралф пребледня.
— Кой е той? — тихо попита Стю.
— Флаг. Наричат го Ранди Флаг. Зловещият човек. Искате аз да… — и отново въздъхна болезнено и мъчително.
— Откъде го познаваш, Том? — този въпрос го нямаше в „сценария“.
— Сънищата… виждал съм лицето му в сънищата си.
Но никой от тях не бе виждал лицето му. То винаги бе скрито.
— Ти си го виждал?
— Да…
— Как изглежда, Том?
Той мълча дълго време. Стю вече бе решил, че няма да отговори на въпроса и искаше да се върне към сценария, когато Том изрече:
— Изглежда като нормален човек. Но когато се усмихне, птици падат мъртви от телеграфните жици. Когато те погледне с особения си поглед, започва да те боли щитовидната жлеза. Там, където плюе, тревата пожълтява и изсъхва. Постоянно е на път. Роден е от времето. Той не принадлежи на себе си. Принадлежат му имената на хиляди различни демони. Някога Исус го е принудил да се всели в стадо свине. Името му е Легион. Той се бои от нас. Ние сме отвътре. Може да прави чудеса. Може да заповядва на вълците и да се вселява във врани. Той е самотен крал. Бои се от нас. Бои се от онова, което е вътре.
Том замълча и тримата пребледняха. „Името му е Легион. Той е самотен крал.“
— Можеш ли да ни разкажеш още нещо за него? — тихо попита Стю.
— Само това, че ме е страх от него. Но ще направя онова, което искате. Том… толкова се страхува — отново въздъхна мъчително.
— Том — неочаквано се обади Ралф. — Можеш ли да ни кажеш дали Майка Абигейл е още жива?
— Жива е. — Ралф се облегна назад и въздъхна облекчено. — Но още не е с Бога — добави Том.
— Не е с Бога? Защо, Томи?
— Отишла е в гората. Би трябвало да ни е мъчно за нея. Ще прозре истината, но ще е твърде късно. А после — смърт. Неговата смърт. Тя няма да умре от онази страна на реката. Тя…
— Накарайте го да спре — застена Ралф. — Нима не можете да го спрете?
— Том — каза Стю.
— Да.
— Сега си същият онзи Том, който Ник срещна в Оклахома. Ти си същият онзи Том, който всички познаваме.
— Да, но аз съм нещо повече от онзи Том.
— Не те разбирам.
— Аз съм Божият Том.
Стю едва не изпусна листа със „сценария“
— Искаш да кажеш, че ще направиш това, за което те молим.
— Да.
— Но как смяташ, ще успееш ли да се върнеш?
— Това не зависи от мен. Къде трябва да отида?
— На запад, Том.
Той застена. От стоновете му космите по врата на Стю настръхнаха. „На какво го изпращаме?“
— На запад — каза Том. — Да, на запад.
— Изпращаме те да наблюдаваш. А после да се върнеш обратно.
— Да се върна и разкажа.
— Ще се справиш ли?
— Да. Ако не ме хванат и не ме убият.
Стю потръпна.
— Ще тръгнеш сам, Том. През цялото време на запад. Ще можеш ли да определиш накъде е запад?
— Там, където залязва слънцето.
— Да. И ако някой те запита защо си дошъл, кажи, че са те изгонили от Свободната зона…
— Изгонили са ме. Изгонили са Том. Изхвърлили са го през вратата.
— … Защото си умствено недоразвит.
— Изпъдили са Том, защото Том е умствено недоразвит.
— …И защото може да се ожениш и да ти се родят деца-идиоти.
— Деца-идиоти, като Том.
— А сега повтори какво ще кажеш, ако някой те попита защо си дошъл на запад.
— Те изпъдиха Том, защото е умствено изостанал. Да. Боят се, че може да се оженя и жена ми да забременее с идиотчета.
— Точно така, Том.
— Изпъдиха ме — каза тихо той с тъжен глас. — Изпъдиха Том от хубавата му малка къща и го оставиха на пътя.
Стю потърка очи. После погледна Ник. Виждаше го двойно, дори тройно.
— Ник, не знам, да свършваме ли — каза той безпомощно. Ник погледна Ралф. Пребледнял като смъртник, той успя само да поклати глава.
— Приключвайте — неочаквано каза Том. — Не ме оставяйте толкова дълго в тъмнината.
Стю се насили да продължи.
— Том, нали знаеш как изглежда луната при пълнолуние?
— Да, голяма и кръгла.
— Не прилича на полумесец или дори на полуизпълнена луна.
— Не прилича.
— Когато видиш голямата кръгла луна, ще се върнеш обратно на изток. В твоя дом, Том.
— Да, когато я видя, ще се върна — съгласи се той. — Ще се върна у дома.
— Когато се връщаш, ще вървиш през нощта, а ще спиш през деня.
— Да вървя през нощта, да спя през деня.
— Точно така. И се постарай никой да не те види.
— Добре.
— Но, Том, някой може да те види.
— Да, някой може.
— Ако е само един човек — убий го, Том.
— Убий го — каза неуверено Том.
— А ако са много — бягай.
— Бягай — каза Том по-уверено.
— Но се постарай изобщо да не те забележат. Ще можеш ли да го повториш отначало.
— Да. Трябва да се върна при пълнолуние. Да вървя през нощта и да спя през деня. Да се постарая никой да не ме види. Ако ме види един човек, да го убия. Ако са повече — да бягам.
— Много добре. Искам след няколко секунди да се пробудиш. Нали, Том?
— Добре.
— Когато те попитам за слона, ще се събудиш, нали?
— Да.
Стю се облегна назад и въздъхна дълбоко. Ник кимна с глава.
— Ти си знаел, че може да се случи нещо подобно, нали Ник?
Той поклати глава.
— Откъде може да знае всичко това? — промърмори Стю. Ник с жест помоли да му върнат бележника. Стю му го подаде, зарадван, че най-после ще се избави от него. Ник написа нещо и го подаде на Ралф. Той го прочете и го предаде на Стю. „В далечни времена някои хора са смятали, че лудите и умствено недоразвитите са близо до Бога. Не мисля, че ни е съобщил някаква полезна информация, но ме уплаши до смърт.“
