към малката запусната къща, където живееше Том Кълън. Тя се бе превърнала в граничен камък за „старите“ жители на Боулдър. Стан Ноготни казваше, че сякаш католици, баптисти и адвентисти са се събрали заедно с демократи, комунисти и са основали политическо-религиозен Дисниленд.
Поляната пред къщата се бе превърнала в странна изложба на статуи. Имаше дузина Богородици, някои от тях очевидно хранещи ята от розови пластмасови фламинго. Най-голямото от тях бе по-високо от Том и стоеше на един крак. На поляната се виждаха още великан, който махаше за поздрав, и светеща в мрака статуя на Исус Христос, явно отдаващ благословията си на розовите фламинго. Голяма гипсова крава стоеше до басейнчето за птички.
Вратата се отвори и Том излезе да ги посрещне гол до кръста. „От разстояние — помисли си Ник — човек би го взел за някой мъжествен писател или художник с яркосини очи и червеникава брада. По-отблизо може да се откаже от тази си мисъл, приемайки, че не е чак такъв интелектуалец…, а може би някакъв занаятчия, който би заменил изкуството с кич. А когато се приближи съвсем, усмихнат и бъбрейки безспир, човек можеше да допусне, че в мозъка му не всичко е наред.“
Ник знаеше, че една от причините да изпитва силно чувство към Том бе, защото него също го бяха възприемали като умствено изостанал. Отначало, защото неговият недъг не му позволяваше да се научи да чете и пише, а по-късно просто защото хората смятаха, че ако някой не чува и не може да говори, трябва да е умствено изостанал. Бе научил всички термини по едно или друго време. „Не му сече пипето. Хич го няма в главата и т.н.“ Помнеше нощта, когато се бе отбил в кръчмата на Зак в покрайнините на Шойо — нощта, в която Рей Буутс и приятелите му го бяха нападнали. Барманът бе застанал до излъскания край на тезгяха, накланяйки се самоуверено към един от посетителите. Бе закрил устата си на половина с ръка, така че Ник не можеше да види какво говори. Не му бе необходимо да се напряга кой знае колко. „Глухоням… вероятно слабоумен… почти всички такива са със забавено развитие…“
Но между всички отвратителни термини за умствено изостаналите имаше един, който наистина прилягаше за Том Кълън. Ник обикновено го използваше за себе си в тишината на своя ум. Фразата бе: „Тоя тип не играе с пълна колода.“ Точно това му имаше на Том. В случая му липсваха няколко карти — слаби карти: двойка каро, тройка спатия, нещо такова. Но без тези карти просто не можеха да играят. Не можеше да се победи без пълна колода.
— Ники! — извика Том. — Толкова се радвам да те видя! Наистина! Том Кълън е много доволен! — възкликна Том и силно го прегърна. Ник усети как повреденото му око се навлажнява под черната превръзка, която все още носеше в ярки дни като този. — И Ралф също! И този. Ти си… чакай да помисля….
— Аз съм… — започна Стю, но Ник бързо му направи знак с лявата си ръка. Изглежда, упражненията им по мнемоника даваха резултати. Ако успееше да асоциираш нещо, което знаеш, с име, което искаш да си спомниш, често се получаваше. Преди много години Руди го бе научил на това.
Ник бързо извади бележника си, написа нещо и го подаде на Ралф да го прочете.
Той леко се смръщи, но го попита:
— Как се казва онова любимо твое ядене, приготвено от месо, зеленчуци и сос?
Том остана неподвижен. Оживлението изчезна от лицето му. Устата му увисна и той наистина заприлича на идиот. Стю запристъпва притеснено й каза:
— Ник, не смяташ ли, че…
Той му направи знак да мълчи и в същия миг Том отново се оживи.
— Стю! — заподскача и се разсмя той. — Ти си Стю! — Том погледна за потвърждение към Ник. Той му направи знака за победа.
Ник посочи към вратата на къщата.
— Искаш да влезем ли? Добре. Том е украсил къщата си. Ралф и Стю размениха учудени погледи и последваха Ник и Том по стъпалата към верандата. Том винаги „украсяваше“. Той не обзавеждаше, защото къщата бе обзаведена, когато се бе нанесъл. Да влезеш вътре, бе като да попаднеш в един доста объркан приказен свят.
Огромна позлатена клетка със зелен препариран папагал висеше точно до вратата и Ник се наведе за да мине под нея. Вещите, с които бе украсил стаите не бяха случайно подбрани. Това би превърнало дома му в подобие на вехтошарски магазин. Имаше нещо друго, нещо, което бе трудно за нормалния човек да възприеме. На стената над камината в дневната се виждаха рекламни плакати за кредитни карти: „Вашата карта Виза е добре дошла при нас. Просто кажете Мастеркард. Работим и с Американ Експрес. Дайнърс Клъб.“ Изведнъж в главата му възникна въпросът: Откъде Том би могъл да знае, че тези карти са от един комплект? Не можеше да чете, но някак бе запомнил образеца.
На масата за кафе бе сложен голям пожарогасител. До прозореца бе поставена синя полицейска лампа. Том ги разходи из цялата къща. На долния етаж стаята за игри бе пълна с препарирани животни, които Том бе намерил в един магазин; беше наредил птиците на почти невидима струна от пиано и те сякаш летяха — бухали и ястреби и дори плешив орел с изядени от молци пера и липсващо жълто око. Насред стаята бе поставен койот. Перилата на стълбището бяха обвити в хартия на червени и бели райета. В коридора на Друга струна бяха закачени различни видове бойни самолети. Подът на банята бе боядисан в яркосиньо и там се намираше скъпата колекция на Том от кораби-играчки, плуващи в емайлирано море с бели порцеланови острови.
Накрая Том ги отведе в дневната, където седнаха до камината, над която бяха наредени кредитните карти с лице кьм третокласна картина, изобразяваща Джон и Робърт Кенеди на фон от златисти облаци. Под нея пишеше: „Братята заедно в небесата“
— Хареса ли ви украсата на Том? Какво мислите? Нали е красиво?
— Много е красиво — рече Стю. — Кажи ми, онези птици долу… не те ли потискат понякога?
Ник написа нещо в бележника си и го подаде на Ралф.
— Том, Ник се интересува ще имаш ли нещо против отново да те хипнотизират. Както правеше Стан едно време. Но този път е много важно, не е просто игра. Ник казва, че после ще ти обясни каква е работата.
— Многоооо ти се иииииска да заспиииииш… това ли?
— Точно така — потвърди Ралф.
— Искате отново да гледам в часовника? Нямам нищо против. Нали както тогава ще го поклащате насам-натам? Искаааш да заспииииш? — Том ги изгледа с известно съмнение. — Всъщност не ми се спи кой знае колко. Наистина. Вчера си легнах рано. Том Кълън винаги си ляга рано, защото сега не гледа телевизия.
— Том, искаш ли да видиш слон? — тихо попита Стю. Очите на Том моментално се затвориха. Главата му се отпусна напред. Дишането му бе дълбоко и равномерно. Стю наблюдаваше с огромен интерес. Ник му бе съобщил ключовата фраза, но Стю не бе уверен, че ще подейства. Никога не би повярвал, че всичко може да стане толкова бързо.
— Като кокошка, на която са й сложили главата под крилото — удивляваше се Ралф.
Ник връчи на Стю подготвения „сценарий“. Той продължително го изгледа. Ник отвърна на погледа му и насърчително му кимна.
— Том, чуваш ли ме? — попита Стю.
— Да — отвърна Том. Интонацията му го накара да застане нащрек.
— Аз съм Стю Редман.
— Да. Стю Редман.
— Ник седи до мен.
— Да. Ник седи наблизо.
— Ралф също е тук.
— Да. Ралф е тук.
— Ние сме твои приятели.
— Знам.
— Искаме да направиш нещо за Зоната, Том. Много е опасно.
— Опасно…
Лицето на Том потъмня.
Стю разтревожено погледна Ник. Ник кимна.
