— Виж, можеш да се откажеш — бързо отвърна Лари. — Никой не те насилва да го направиш.
— А, опитваш се да си измиеш ръцете, така ли? — рязко възкликна съдията.
— Може би мисля, че шансовете да се върнеш не превишават десет процента, а да се завърнеш с някаква информация са едно на сто. Просто искам в благоприличен вид да си призная, че допуснах грешка. Възможно е да си твърде стар за подобна задача.
— Стар съм за подобно приключение — каза съдията, прибирайки нокторезачката, — но се надявам, че не съм толкова стар за онова, което смятам за правилно. Възрастната жена отиде нанякъде и вероятно е умряла по най-ужасен начин, само защото е чувствала, че това е правилно. Подбудена от религиозна мания. Не се съмнявам в това. Но хората, които се опитват да вършат нещата правилно, винаги са изглеждали луди за околните. Ще отида. Ще бъда хладнокръвен. Вътрешностите ми не функционират правилно. Ще ми е мъчно за бегониите. Но… — той вдигна поглед към Лари и очите му заблестяха в мрака. — Също ще бъда разумен.
— Предполагам — отвърна Лари и усети, как в очите му парят сълзи.
— Как е Луси? — попита съдията, променяйки темата за своето отпътуване.
— Добре — каза Лари. — При нас всичко е наред.
— Нямате никакви проблеми?
— Не — отговори Лари и си помисли за Надин. Спомена за отчаянието й при последната им среща го тревожеше. „Ти си последният ми шанс“ — бе казала тя. Странни думи, като на самоубиец. С какво можеше да й помогне? Да я заведе на психиатър? Колко смешно, когато най-доброто, с което разполагаха, бе конски доктор.
— Хубаво е, че се разбирате с Луси — рече съдията. — Но подозирам, че се притесняваш за друга жена.
— Да, така е. — Онова, което последва, бе ужасно трудно за казване, но след като го направи, почувства огромно облекчение. — Струва ми се, че тя мисли за нещо като самоубийство. В случая аз не съм важен, но момчето, за което се грижеше излезе от странното си .състояние и ми се струва, че се чувства самотна, защото сега няма за кого да се грижи.
— Ако депресията й се задълбочи, наистина може да се самоубие — рече съдията с обезсърчително равнодушие.
Лари продължително го изгледа.
— Но ти не можеш да се раздвоиш, нали?
— Да.
— И си направил своя избор?
— Да.
— И изборът ти е окончателен?
— Да.
— Ами тогава се придържай към него — изрече с доволство съдията. — За Бога, Лари, кога ще пораснеш? Бъди малко по-самоуверен. Твоята Луси е прекрасна жена. Да се опитваш да бъдеш отговорен не само за нея, но и за самия себе си, това е голям товар.
— Харесва ми да си поговоря с теб — каза Лари, учуден и уплашен от откровеността си.
— Сигурно защото онова, което ти казвам, е точно това, което искаш да чуеш — безгрижно отвърна съдията. След известна пауза добави: — Знаеш ли, има различни начини на самоубийство.
И преди да мине много време, Лари си припомни тази забележка при мъчителни обстоятелства.
В осем и петнайсет следващата сутрин камион от комитета по погребване на труповете отиде в района на Тейбъл Меса. Харолд, Вейзък и още двама души седяха в каросерията, а в кабината бяха Норман Кейлог и още един човек. На кръстовището на Арапахо и Бродуей срещнаха бавно движещ се лендроувър.
Вейзък махна с ръка и извика:
— Накъде си тръгнал, Фарис?
Старецът изглеждаше доста смешен с вълнената си риза и жилетка. Показа се от прозореца и отвърна:
— Отивам в Денвър за един ден.
— Смяташ ли, че тази бричка ще те закара дотам?
— Сигурно, ако се държа встрани от магистралите.
— Е, ако видиш някъде порнографска книжарница, ще ни донесеш ли един багажник със списания?
Тази груба шега бе посрещната с бурен смях, единствено Харолд остана сериозен. Тази сутрин изглеждаше изтощен и измъчен. Всъщност почти не бе спал през нощта. Надин бе удържала на обещанието си; бе осъществил част от мечтите си миналата вечер. Очакваше с нетърпение идването на тази вечер и намеците на Вейзък за порнографските списания само предизвикаха усмивка сега, когато вече имаше известен опит. Надин още не се бе събудила, когато излезе. Преди да заспят, някъде към два часа, тя му бе казала, че иска да прочете дневника му. Отговори й, че може да го направи. Вероятно се оставяше на милостта й, но бе твърде объркан, за да е сигурен в онова, което правеше. Но това бе най-доброто, което бе написал през живота си, и безспорно го искаше — не по-скоро имаше нужда да го прави. Искаше някой да го прочете, да научи за опита му да пише. Сега Кейлог се бе показал от кабината и викаше на стареца.
— Бъди внимателен, старче. Нали? По пътищата има подозрителни хора.
— Наистина — съгласи се старецът със странна усмивка. — Така и ще сторя. Приятен ден, господа! На теб също, господин Вейзък.
Отново избухна смях и те се разделиха.
Съдията не се насочи към Денвър. Когато стигна до шосе № 36, той го прекоси направо и излезе на шосе № 7. Ранното слънце бе ярко и меко и по този второстепенен път нямаше твърде много изоставени коли, които да го блокират. Пред град Брайтън положението не беше толкова добро. Наложи му се да излезе от магистралата и да кара през футболното игрище на местното училище, за да избегне задръстването. Продължи на изток, докато не стигна до шосе № 25, където, ако бе завил надясно, наистина щеше да се отправи към Денвър. Вместо това той свърна наляво — на север, — по страничен път. На половината път намали скоростта и се загледа наляво, на запад, натам, където Скалистите планини се издигаха спокойно в синьото небе, а Боулдър се бе сгушил в подножието им.
Бе казал на Лари, че е твърде стар за приключения, но, да му прости Господ, това си беше чиста лъжа. Сърцето му не е било така от двайсет години насам, въздухът не му се беше струвал толкова свеж и цветовете толкова ярки. Щеше да следва шосе № 25 до Чийен, а сетне щеше да тръгне на запад, каквото и да го очакваше там. Кожата му, суха от старостта, все пак настръхна при тази мисъл. На запад през Солт Лейк Сити, сетне през Невада и Рино. После отново щеше да се насочи на север, но това едва ли имаше значение. Защото някъде между Солт Лейк Сити и Рино, може би дори по-близо, щеше да бъде спрян, разпитан и вероятно изпратен някъде другаде отново на разпит.
Не беше невъзможно като мисъл дори да срещне и зловещия човек.
— Размърдай се, старче — тихо си каза той.
Включи на скорост и бавно се спусна към бариерата. Там пътя бе сравнително чист. Както бе предположил, задръстването и катастрофите при Денвър бяха спрели движението. Задръстването беше по средното платно на шосето — горките глупаци, които се бяха опитали да заминат на юг, сляпо надявайки се, че там положението е по-добро, — но шосето бе сравнително чисто. Поне засега.
Съдията Фарис продължи нататък. Миналата нощ почти не бе мигнал. Тази нощ сигурно щеше да поспи по-добре, под звездите, старото му тяло щеше да е добре завито в два спални чувала. Чудеше се дали ще види Боулдър отново и помисли, че шансовете не са много големи. Въпреки всичко, вълнението му беше огромно.
Това бе един от най-хубавите дни в живота му.
Следобед същия ден Ник, Ралф и Стю се отправиха с велосипедите си към северната част на Боулдър,
