Щом го видя, тя се изправи и протегна ръка. Бе една от най-поразителните жени, които Харолд бе срещал — беше я виждал и преди, но рядко от толкова близо.
— Аз съм Надин Крос — каза тя. Гласът й бе нисък, леко пресипнал. Ръката й бе силна и студена, Погледът му неволно се плъзна по тялото й, навик, който знаеше, че момичетата мразят, но бе безсилен да се спре. Тази, изглежда, нямаше нищо против. Беше облечена с меки памучни панталони и блуза без ръкави от светлосин копринен плат. Не носеше сутиен. На колко ли години беше? На трийсет и пет? А може би беше по-млада. Беше започнала да побелява преждевременно.
„По цялото тяло ли?“ — се запита безкрайно безсрамна (и, изглежда, безкрайно девствена) част от него и сърцето му заби учестено.
— Харолд Лодър — отвърна той усмихнато. — Пристигнахте с групата на Лари Ъндърууд, нали?
— Да, наистина.
— Следвали сте Стю, Франи и мен през Голямата Празнота, доколкото разбрах. Лари дойде да ме види миналата седмица, донесе бутилка вино и десертчета. — Думите му звучаха изкуствено и той изведнъж разбра, че тя знае, че я съблича мислено. Потисна желанието си да оближе устните си и победи поне временно. — Лари е добър човек.
— Лари? — тя леко се изсмя, странен и някак загадъчен звук. — Да, Лари е принц.
Изгледаха се за миг. Никоя жена не го бе гледала така, толкова откровено и умно. Осъзна, че е възбуден.
— Добре — каза той. — Какво мога да направя за вас, госпожице Крос?
— Можеш да ме наричаш Надин, като за начало. И можеш да ме поканиш да остана за вечеря. Това ще ни помогне да се опознаем.
Чувството на нервна възбуда започна да се разраства.
— Надин, би ли останала на вечеря?
— Да, благодаря — усмихна се тя. Когато сложи ръка на лакътя му, усети гъделичкане като от слаб електрически ток. Очите й не се откъсваха от него.
Харолд отключи вратата, размишлявайки: „Сега ще ме попита защо заключвам врата си и аз ще се чудя какво да й отговоря.“
Но тя не го попита.
Не приготви вечерята, тя го стори.
Харолд бе стигнал до заключението, че от консерви човек не може да си приготви нищо свястно, но Надин се бе справила чудесно. Неочаквано отвратен от работата си, той я помоли да го изчака двайсетина минути (а тя вероятно бе дошла по някакъв светски повод, отчаяно си повтаряше той), докато се изкъпе.
Когато се върна — след като бе излял върху себе си две кофи вода, — тя се суетеше в кухнята. На газовата печка вреше вода. Когато влезе, тя изсипваше макарони в кипящата вода, а на другия котлон в малка тенджера вреше нещо друго. По аромата, който се носеше от нея, разпозна комбинация от френски лук, червено вино и гъби. Стомахът му изкъркори. Забрави за отвратителната си работа през деня и апетитът му се възвърна.
— Мирише чудесно! Не биваше да го правиш, но не мога да се оплача.
— „Бьов Строганоф“ — усмихна се тя. — Пълна импровизация. Месото от консерва не е препоръчителна съставна част, когато приготвят това ястие в изисканите ресторанти, но… — тя сви рамене.
— Много мило от твоя страна.
— О, няма нищо — тя му хвърли несигурен поглед, извръщайки се към него. Меката материя на блузата й очерта лявата й гърда. Харолд усети как се изчервява и с усилие потисна ерекцията си. Подозираше, че волята му няма да издържи. — Ние ще станем добри приятели — каза тя.
— Ние…?
— Да. — Надин се обърна към печката, като остави Харолд да обмисли възможностите.
След това разговорът им бе стриктно банален… в по-голямата си част клюки от Свободната зона. От тях, както изглежда, имаха голям запас. Веднъж, докато се хранеха, той отново направи опит да разбере защо бе дошла, но тя само се усмихна и поклати глава.
— Искам да видя как се храни един истински мъж.
За миг Харолд си помисли, че говори за някой друг, но сетне осъзна, че ставаше дума за него. И той наистина се нахрани; успя да изяде три порции и според него месото от консерва изобщо не разваляше рецептата. Разговорът сякаш си вървеше от само себе си и той имаше възможност да я разгледа.
Поразителна? Не, тя бе много красива. Зряла и красива. В косата й, която бе прибрала на опашка, за да не й пречи при готвенето, се виждаха чисто бели кичури, а не сиви, както си бе помислил отначало. Очите й бяха сериозни и тъмни, а когато се втренчиха без никакво колебание в неговите, на Харолд му се зави свят. Гласът й бе плътен и тайнствен. Въздействаше му едновременно притеснително и болезнено приятно.
Когато се нахраниха, той понечи да стане, но Надин го възпря.
— Кафе или чай?
— Наистина, бих…
— Какво предпочиташ — кафе, чай или мен? — тя му се усмихна. Не с усмивката, която някой би нарекъл малко непристойна („опасен разговор“, както би се изразила скъпата му майка със стиснати устни), а с нежна усмивка, щедра като голяма лъжица сметана върху десерта. И отново онзи поглед.
Виеше му се свят. Харолд отвърна с ненормална небрежност:
— Последните две — и едва се въздържа да не се изкиска като малко момче.
— Добре, да започнем с чай за двама — каза Надин и отиде в кухнята.
В главата му нахлу гореща кръв в мига, в който тя се обърна с гръб към него, несъмнено лицето му бе алено като божур. „Колко си учтив!“ — започна да се тормози Харолд. „Изтълкува погрешно съвсем невинно предложение и вероятно развали вечерята. Така ти се пада! Проклет да си!“
Когато тя се върна с две чаши, от които се вдигаше пара, червенината бе избледняла от лицето на Харолд и той отново бе възвърнал душевното си равновесие. Лекомисленото му настроение рязко бе преминало в отчаяние и той почувства (не за пръв път), че тялото и умът му са напъхани във вагон на огромен влак, изграден от чувства. Мразеше това положение, но беше безпомощен да слезе.
„Ако изобщо се интересува от мен — помисли си Харолд (а само един Господ знае, защо би проявила интерес, каза си той потиснато), — несъмнено съм успял да покажа ученическото си остроумие.“
Добре, бе вършил подобни неща и преди и предполагаше, че може да живее с мисълта, че го е правил.
Тя го погледна над ръба на чашата си с онези объркващи, откровени очи, усмихна се отново и малкото хладнокръвие, което бе успял да събере, се изпари.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той. Прозвуча недодялано, но трябваше да каже нещо, защото тя сигурно бе тук по някаква причина. Пак се усмихна смутено.
— Да — каза тя и остави решително чашата с чай. — Да, можеш. Вероятно ще си помогнем взаимно. Би ли дошъл в дневната?
— Разбира се — ръцете му трепереха. Когато остави чашата си и се надигна, разля малко от чая. Последва я в дневната и забеляза колко плътно прилепваха панталоните към тялото й. Някъде бе прочел, вероятно в списанията, които държеше в дъното на дрешника в спалнята си, че жените, които искат да изглеждат добре в панталон, трябва да носят съвсем изрязани бикини или изобщо да не носят.
Преглътна; поне направи опит. В гърлото му сякаш имаше голяма буца.
Дневната тънеше в полумрак, само през спуснатите щори, се процеждаше светлина. Минаваше шест и половина и навън се смрачаваше. Харолд отиде до един от прозорците да вдигне щорите, но тя го възпря. Той се обърна към нея с пресъхнала уста.
— Не, остави ги спуснати. Така е по-интимно.
— Интимно — изхриптя Харолд. Гласът му бе като на папагал.
— Така че да направя това — с леко движение тя се намери в прегръдките му.
Тялото й се притискаше към неговото. За пръв път му се случваше подобно нещо и бе смаян. Можеше да усети мекотата на гърдите й през копринената й блуза и неговата тениска. Коремът й, стегнат, но уязвим, се притискаше към неговия, без да отбягва ерекцията му. Ухаеше на нещо приятно, може би на парфюм, или
