— Стю, не искам да говорим за това.
— Някой ще трябва да го направи, скъпа. Ник беше прав. Аз съм логичния избор.
— Майната му! Ами бебето? Няма ли логика в нас, Стю?
— Трябва да разбера какво искаш за бебето — тихо рече Стю. — Не ми ли каза хиляда пъти? Че искаш то да порасне в свят, който не е напълно побъркан. Искаш да е в безопасност — той или тя. Аз искам същото. Нямах намерение да го кажа пред останалите. То е само за нас двамата. Ти и бебето с,те главната причина да се съглася.
— Знам — прошепна тя с пресипнал глас.
Той повдигна брадичката й с пръст. Усмихна й се, тя направи опит да му отвърне. Бе уморена усмивка, а по страните й се стичаха сълзи, но все пак бе по-добре, отколкото изобщо да не се усмихне.
— Всичко ще бъде наред — увери я той.
Фран бавно поклати глава, а сълзите й се стичаха в лятната нощ.
— Не вярвам — каза тя. — Не, наистина не вярвам.
Дълго лежа будна тази нощ, размишлявайки върху факта, че топлината се постига само чрез изгаряне — Прометей бе загубил очите си заради това — и че любовта винаги се заплаща с кръв.
Странна увереност я завладя, толкова вцепеняваща, колкото полазваща по вените анестезия, че те ще свършат, газейки в кръв. Мисълта я накара да сложи ръце на корема и да си припомни за пръв път от седмици насам за съня си: зловещия човек с неговата усмивка…
През свободното си време Харолд участваше в издирването на Майка Абигейл с група доброволци, но иначе работеше в комитета по погребване на труповете. Прекара двайсет и първи август в каросерията на боклукчийски камион с още петима мъже, всичките с тежки гумени ръкавици, ботуши и предпазно облекло. Отговорникът на комитета, Чад Норис, бе излязъл на това място, което наричаше с почти страховито спокойствие погребална площадка номер едно. Намираше се на петнайсетина километра югозападно от Боулдър в местност, използвана някога като открита мина за въглища. Площадката бе гола като лунен пейзаж под изгарящото августовско слънце. Чад беше приел поста неохотно, защото някога бе работил като помощник предприемач в Мористаун, Ню Джърси.
— Тук няма предприемачество — бе казал той тази сутрин на автогарата на Грейхупд между Арапахо и Уолнът, където се намираше сборният пункт на комитета. Бе запалил цигара Уинстьн и се бе ухилил на двайсетината мъже, които го заобикаляха. — Предприемачество е, но не истинско, ако ме разбирате.
Неколцина пресилено се усмихнаха, Харолд най-широко от всички. Коремът му къркореше, защото не бе посмял да закуси. Не бе сигурен дали ще може да задържи в стомаха си храна, като се има предвид естеството на работата. Би се заел прилежно да издирва Майка Абигейл и никой не би протестирал, дори ако всички в Свободната зона мислеха (ако изобщо имаше мислещи хора в Свободната зона освен него самия — спорен въпрос), че да я търсят петнайсетина човека е смешна работа, като се има предвид, че трябва да претърсят хиляди квадратни метра гори и равнини около Боулдър. И, разбира се, тя може би никога не бе напускала Боулдър, май никой не бе помислил за това (което не учудваше Харолд). Можеше да е някъде в центъра на града и въпреки всичко нямаше да я намерят, без да претърсят всички къщи. Редман и Андрос не бяха протестирали, когато Харолд бе предложил комитетът по издирването да работи през почивните дни или следобедите, което му подсказваше, че те го приемат като приключен случай.
Можеше да се занимае с това, но кой е най-харесваният човек във всяко общество? Кой е най- довереният? Ами този, който се занимава с мръсната работа, и то с усмивка. Човекът, който върши работата, която не можеш да извършиш сам.
— Все едно, че погребваме разложен мъртвец — каза им Чад. — Ако си го повтаряте, ще бъдете наред. Някои от вас може и да повърнат в началото. В това няма нищо срамно; само се постарайте да се скриете, за да не ви гледат останалите. Когато повърнете веднъж, после ще ви е по-лесно да мислите по този начин: разложен мъртвец. Нищо друго освен разложен мъртвец.
Мъжете се споглеждаха неспокойно. Чад ги раздели на три отряда от по шест човека. Той и още двама отидоха да подготвят мястото за онези, които бяха докарани. На всеки екип бе даден определен район в града, където да работят. Екипът на Харолд прекара деня в района на Тейбъл Меса, насочвайки се бавно на запад от бариерата на изхода от Боулдър към Денвър. Нагоре по Мартин Драйв към пресечката с Бродуей и надолу по Трийсет и девета и сетне обратно нагоре по Четирийсета, къщи от предградието в район сега към трийсетгодишен, датиращ от времето на големия заселнически бум в Боулдър, къщи с един етаж над земята и втори отдолу.
Чад ги бе снабдил с противогази от местния оръжеен склад на националната гвардия, но не стана нужда да ги използват преди обяд (обяд, какъв обяд? Този на Харолд се състоеше от ябълково пюре; това бе всичко, което можеше да си наложи да изяде). След което влязоха в църквата на Светците от последния ден в долния край на Тейбъл Меса Драйв. Тук се бяха приютили болни от чума, бяха умирали тук, може би повече от седемдесет и миризмата бе невероятна.
— Разложен мъртвец — каза на висок глас, отвратен, един от колегите на Харолд. Харолд се препъна и побягна навън покрай него. Зави зад ъгъла на красиво тухлено здание, което беше избирателен пункт през годините на избори, повърна ябълковото пюре и откри, че Норис бе прав: наистина се почувства много по- добре.
Направиха два курса с камиона и през по-голямата част на следобеда изпразваха църквата. „Двайсет мъже — помисли си Харолд, — за да се справят с всичките трупове в Боулдър.“ Направо е смешно. Мнозина от предишното население на Боулдър се бяха разбягали като зайци, уплашени от изследователския център, но все пак… Харолд предполагаше, че едва ли ще могат да закопаят по-голямата част от труповете, преди да падне сняг (не че той смяташе да бъде тук по това време) и повечето от хората никога нямаше да научат истинската опасност от нова епидемия — тази, към която нямат имунитет.
„Комитетът на Свободната зона е пълен с чудесни идеи“ — помисли си той презрително. С комитета всичко ще бъде прекрасно… докато добрият стар Харолд се грижи да им връзва връзките на обувките. Добрият стар Харолд става за тази работа, но не и чак дотам, че да влезе в проклетия постоянен комитет. Господи, не. Никога няма да бъде достоен дори да покани момиче на танцова забава в училищния салон в Оугьнкуит. Мили Боже, не и Харолд.
Е, някой беше запомнил. Някой помни резултатите, деца. И името на този някой е (маестро, може ли барабаните?) Харолд Емъри Лодър.
Върна се при църквата, като бършеше устата си и се усмихваше с най-добрата си усмивка, кимайки, че е готов да продължи. Някой го потупа по гърба и усмивката му стана още по-широка. Помисли си: „Някой ден ще си загубиш ръката заради това, говно,“
Направиха последния курс в пет без петнайсет. Напълниха каросерията с последните трупове от църквата на Светците от последния ден. В града камионът трябваше да направи много маневри през застиналото улично движение, но на Колорадо стрийт 119 три камиона влекачи изтегляха колите в дупки от двете страни на пътя. Те лежаха там като преобърнати играчки на някакво дете великан.
Край изкопаните гробове вече бяха паркирани два оранжеви камиона. Около тях стояха мъже, свалили тежките гумени ръкавици, пръстите им бяха побелели и сбръчкани от запарването. Пушеха и разговаряха без определена цел. Повечето от тях бяха доста пребледнели.
Настъпи моментът Норис и двамата му помощници да действат. Постлаха голям найлон върху каменистата земя. Норман Кейлог, луизианецът, който караше камиона на групата на Харолд, отстъпи назад. Отвориха задния капак и първите тела паднаха върху найлона като вкочанени парцалени кукли. Харолд искаше да се извърне, но се страхуваше останалите да не го изтълкуват като слабост. Не го притесняваше това как падат, а по-скоро шумът, който издаваха. Шумът, който издаваха когато се удареха в онова, което щеше да бъде техен саван.
Бръмченето на мотора се засили и се чу воят на хидравлика, когато ремаркето започна да се издига. Сега телата заваляха като дъжд. Харолд изпита мигновено състрадание, чувство толкова дълбоко, че го
