заболя. „Разложен труп — помисли си той. — Колко беше прав. Само това е останало от тях. Само… разложен труп.“
— Хо! — извика Чад Норис, и Кейлог премести камиона, после спря. Чад и помощниците му стъпиха на найлона с гребла в ръцете. Харолд се извърна, преструвайки се, че гледа към небето за дъждовни облаци, но чу звука, който щеше да го преследва в сънищата му — сякаш от мъртвите падаха монети, докато Чад и помощниците му работеха с греблата, побутвайки труповете. Падащите върху найлона монети издаваха звук, който му напомняше абсурдно на почукване на зарове. В топлия въздух се разнесе сладникавата миризма на разложено.
Когато Харолд отново погледна натам, тримата дърпаха краищата на найлона, пъшкайки от усилие, с напрегнати мускули. Включиха се някои от останалите и Харолд заедно с тях. Чад извади голям пистолет за поставяне на скоби. Двайсет минути по-късно тази част от работата бе свършена и найлонът лежеше на земята като огромна желатинова капсула. Норис се покатери в кабината на жълт булдозер и включи мотора.
Мъж на име Вейзък от групата на Харолд се отдалечи от сцената с бързи стъпки на зле водена марионетка.
— Боже, не мога да гледам — каза той, когато минаваше покрай Харолд. — Наистина е странно. До днес не знаех, че съм евреин.
Булдозерът бутна и изтъркаля големия пашкул в дълга правоъгълна дупка в земята. Чад върна булдозера на заден ход, изключи мотора и скочи на земята. Направи знак на хората да се съберат, отиде до един от камионите и скочи на стъпалото на кабината.
— Свършихте чудесна работа! Предполагам, че днес сме погребали към стотина парчета.
„Парчета“ — помисли си Харолд.
— Зная, че работата никак не е лека. Комитетът обеща да ни даде още двама души преди края на седмицата, но зная, че това не променя чувствата ви. Онова, което се опитвам да ви кажа, е, че ако толкова ви е писнало, та не можете да изтърпите още нито ден повече, не е нужно да се притеснявате, дори може да ме избягвате по улиците. Но ако смятате да напуснете, трябва да намерите някой друг да заеме мястото ви утре. Що се отнася до мен, това е най-важната работа в Зоната. Сега вече не е толкова зле, но ако имаме още двайсет хиляди трупа следващия месец, когато времето ще е влажно, хората ще почнат да се разболяват. Ако смятате, че ще се справите, ще се видим утре на автогарата.
— Аз ще бъда там — обади се някой.
— Аз също — отвърна Норман Кейлог. — След шестчасова баня тази вечер.
Всички се разсмяха.
— Включете и мен — съгласи се Вейзък.
— Мен също — тихо каза Харолд.
— Работата е отвратителна — рече Норис тихо, но категорично. — Вие сте свестни хора. Съмнявам се, че останалите знаят колко сте добри наистина.
Харолд изпита чувство на близост, на другарство, опита се да го потисне изплашено. Това не бе част от плана му.
— До утре, Ястреб — каза Вейзък и го потупа по рамото. Харолд се усмихна. „Ястреб? Каква шега бе това? Доста безвкусна. Евтин сарказъм. Да наричаш Ястреб дебелия, пъпчив Харолд Лодър.“ Отново усети да се надига старата черна омраза, насочена към Вейзък този път, а сетне да утихва и на нейно място да се появява смут. Той вече не беше дебел.
Дори не беше пълен. Пъпките му бяха изчезнали през последните седем седмици. Вейзък не можеше да знае, че някога така му се присмиваха в училище. Не знаеше, че бащата на Харолд веднъж го бе попитал дали не е педераст. Дори и да го знаеше, Вейзък вероятно не би дал пет пари.
Харолд се качи в каросерията на един от камионите, мислите му безпомощно се въртяха в главата му. Неочаквано старите обиди, старите рани и неплатените сметки му се сториха безсмислени като книжните пари, с които бяха пълни всички каси в Америка.
Възможно ли беше това? Истина ли беше? Почувства се уплашен и самотен. Не, накрая реши той. Не можеше да бъде вярно. Ако си достатъчно силен да отхвърлиш лошото мнение на останалите, когато те мислят за странен или за пречка, или за най-обикновен глупак, тогава волята ти трябва да бъде достатъчно силна, за да устоиш…
На какво?
На доброто им мнение за теб?
Не беше ли това един вид логика., ами, този вид логика беше пълна лудост, нали?
В размътения му мозък изплува стар цитат, думите на някакъв генерал от Втората световна война. Пред този генерал било изтъкнато, че няма акции на саботаж на Западното крайбрежие, където била струпана по-голямата част от натурализираните японци. Отговорът му бил следният: „Самият факт, че няма саботаж е зловещо събитие.“
Той ли е бил?
Беше ли?
Камионът спря на паркинга пред автогарата. Харолд скочи, отбелязвайки, че дори координацията му се е подобрила напълно, дали от килограмите или от постоянните физически упражнения, а може би от двете заедно.
Отново се върна на мисълта, която отказваше да бъде погребана и забравена: „Можех да бъда полезен на това общество.“
Но те го бяха изключили от общността си.
„Няма значение. Имам достатъчно ум да отворя ключалката на врата, която тръшнаха пред лицето ми. И смятам, че съм събрал достатъчно кураж, за да я отворя, когато веднъж я отключа.“
Но…
„Престани! Престани! Със същия успех можеше да си с белезници на ръцете и верига на краката с тази дума, напечатана навсякъде по тях. Но! Но! Но! Не можеш ли да спреш, Харолд? За Бога, не можеш ли да слезеш от проклетия си пиедестал?“
— Хей човече, добре ли си?
Той подскочи. Беше Норис, който идваше към него от канцеларията на диспечера. Изглеждаше уморен.
— Добре съм. Бях се замислил.
— Справяш се чудесно.
Харолд поклати глава.
— Не е вярно.
— Ами? Искаш ли да те откарам?
— Не. Оставил съм мотора си тук.
— Знаеш ли какво, Ястреб? Мисля, че утре повечето от момчетата ще дойдат.
— Да, и аз така мисля.
Харолд отиде до мотора си и седна върху него. Откри, че новия му прякор му харесва, въпреки волята му. Норис поклати глава.
— Никога не бих го повярвал. Смятах, че щом веднъж видят каква е работата, ще се сетят за хиляди други неща, които трябва да свършат.
— Ще ти кажа какво мисля — рече Харолд. — Предполагам, че е по-лесно да свършиш някаква мръсна работа за себе си, отколкото за някой друг. За някои от тези момчета това е първата работа в живота им.
— Да, не е лишено от смисъл. До утре, Ястреб.
— В осем — потвърди Харолд и излезе от Арапахо към Бродуей. Отдясно група хора, повечето жени, се занимаваше с катастрофирал камион, който се бе преобърнал и частично блокираше улицата. Бяха сплотена малка група. Това място се разрастваше. Не познаваше половината от хората, работещи на улицата.
Отправи се към дома си, разяждан от проблем, който смяташе за отдавна решен. Когато спря пред къщата, вида малък моторолер, паркиран до тротоара. И жена, седнала на предните стъпала.
