— Знам, защото сексът — това е живота в миниатюрен план, а животът е много отегчителен. Животът — това е време, прекарано в множество чакални. Възможно е да имаш някакви успехи, Харолд, но за какво ще е всичко това? Животът ти ще бъде банален и скучен и ти винаги ще ме помниш без блуза и ще си мислиш за това как ли изглеждам без дрехи. Ще се мъчиш да си представиш какво би станало, ако в твое присъствие започна да ругая нецензурно… или ако бях намазала с мед… цялото ти тяло… а после да го оближа., и ще си мислиш…
— Престани — заповяда й той. Цялото му тяло трепереше Но тя не се подчини.
— Струва ми се, че ще си мислиш за това какъв ли е животът в неговата половина на света. — каза тя. — И е възможно тази мисъл да се окаже много по-натрапчива от всичко останало
— Аз…
— Решавай, Харолд. Да си облека ли блузата или да сваля всичко останало?
Колко време бе мислил? Нямаше представа. По-късно дори не беше сигурен, че е обмислил въпроса. Но когато заговори, думите имаха вкус на смърт:
— Да отидем в спалнята — каза Харолд.
Надин му се усмихна с такава усмивка на триумф и чувствено обещание, че той потръпна от нетърпение да й отвърне.
Тя хвана ръката му.
И Харолд Лодър се подчини на съдбата си.
55.
Прозорците в дома на съдията Фарис гледаха към гробищата.
Двамата с Лари бяха седнали на верандата след обяд, пушеха пури и наблюдаваха как слънцето залязва над планината, която постепенно се обагряше в оранжево.
— Когато бях малък — каза съдията, — живеех недалеч от най-красивото гробище в цял Илиноис. Казваше се „Хълмът на надеждата“. Всеки път след вечеря баща ми, който тогава бе към шейсетте, отиваше на разходка. Понякога и аз тръгвах с него. И ако маршрутът ни минаваше покрай този красив некропол, поддържан в идеален вид, той ме питаше: „Как мислиш, Теди? Има ли поне малка надежда?“ А аз му отвръщах: „Разбира се, че има. Нали е цял хълм.“ Всеки път той се смееше, сякаш чуваше отговора ми за пръв път. Понякога си мисля, че се разхождахме покрай гробището само за да се посмеем заедно. Беше богат човек, но това бе най-смешната шега, която знаеше.
Съдията пушеше с отпуснати рамене и сведена глава.
— Почина през 1937, когато бях още малък. И много ми липсва. Човек няма нужда от баща, освен ако не е наистина добър баща, а от такъв човек наистина има нужда. „Няма надежда, освен Хълма на надеждата.“ Как се наслаждаваше на тази шега! Беше на седемдесет и осем, когато почина. Умря като крал, Лари. Седеше на своя трон в най-малката стая на своя дом с вестник на коленете.
Лари не знаеше как да реагира на тази причудлива носталгия и не каза нищо. Съдията въздъхна.
— Скоро трябва да се случи нещо — рече той. — Ще бъде чудесно, ако успеете да пуснете електричеството. Но ако се провалите, хората ще занервничат и ще започнат да заминават на юг, докато времето все още е хубаво.
— Ралф и Бред твърдят, че всичко ще бъде наред. Аз им вярвам.
— Тогава да се надяваме, че имаш основание да им се довериш, нали така? Може би дори е по-хубаво, че старицата си отиде. Вероятно е решила, че така е по-добре. Може би хората трябва сами да решат какво има в небесата, и дали дървото има лице, или то е само игра на светлосенки. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Лари?
— Не, сър — искрено отвърна Лари. — Не съм сигурен.
— Просто размишлявам, необходимо ли е отново да започваме тази уморителна игра на богове и спасители и всичко останало, преди да изобретим отново тоалетната чиния с казанче. Точно това се опитвам да ти обясня. Не смятам, че сега е подходящият момент за богове.
— Мислиш, че е мъртва?
— Няма я от шест дни. Опитите на комитета по издирването й останаха безрезултатни. Да, така мисля, умряла е, но дори сега не съм напълно уверен. Тя беше удивителна жена и по никакъв начин не можем да я поставим в рационалния ред на нещата. Може би една от причините да съм доволен от изчезването й е, че съм непоправимо стар, че съм страшен рационалист. Обичам да се тътря наоколо, да поливам градината си — забеляза ли как е пораснала бегонията? Гордея се с това — да чета книги, да пиша бележки по собствената си книга за епидемията. Обичам да върша тези неща и да изпия чаша вино преди лягане. Да. Сън и спокойствие преди лягане. Никой не обича да вижда предзнаменования и поличби, без значение колко обичаме приказки за призраци и страшни филми. Всъщност никой от нас не иска да види Източната звезда или огнен стълб през нощта. Искаме спокойствие, разумност и установен ред. Ако трябва да видим Бог в потъмнялото лице на една старица, това неизбежно води до заключението, че на всеки бог има по един дявол — а нашият може да се окаже по-близо, отколкото си мислим.
— Затова дойдох при теб — притеснено призна Лари. Искаше му се съдията да не бе споменавал за градината си, книгите, бележките и чашата си вино преди сън. Питаше се дали има начин да му съобщи за какво е дошъл, без да прозвучи като малоумник.
— Зная защо си дошъл. Приемам. Лари потръпна и прошепна.
— Кой ти каза? Това трябваше да се пази в тайна, Фарис. Ако някой от комитета се е раздрънкал, ние сме затънали до гушата.
Съдията вдигна старческата си ръка и го прекъсна. Очите му проблясваха на сбръчканото му лице.
— Спокойно, човече, успокой се. Никой от комитета не е издал тайната. Поне аз не зная за нещо такова. Защо дойде тази вечер? Лицето ти е като отворена книга, Лари. Надявам се, че не играеш покер. Докато ти разказвах за няколкото ми обикновени занимания, забелязах как лицето ти хлътна и се умърлуши… и на него се изписа доста комично изражение…
— Толкова ли е смешно? Какво да направя, че да изглеждам щастлив от… от…
— Искате да ме изпратите на Запад — тихо допълни съдията. — Като шпионин. Прав ли съм?
— Напълно.
— Чудех се, колко ли време ще измине, докато тази идея изплува на повърхността. Тя е от огромно значение, страшно необходима, ако Свободната зона иска да оцелее. Нямаме истинска представа какво прави той там. Със същия успех може да се намира на обратната страна на Луната.
— Ако наистина е там.
— О, там е. В една или друга форма, но е там. Няма съмнение. — Той извади нокторезачка от джоба си и започна да реже ноктите си. — Кажи ми, комитетът разисква ли възможността какво ще се случи, ако решим, че там ни харесва повече? Ако решим да останем?
Лари бе поразен от тази идея. Каза, че доколкото му е известно, тази мисъл не е дошла наум на никого.
— Предполагам, че вече е оправил електричеството — каза съдията с престорено безразличие. — По този начин той привлича хората към себе си. Очевидно този човек Импенинг се е хванал на въдицата му.
— Лесно отърваване от безполезни боклуци — мрачно каза Лари и съдията се смя дълго и сърдечно.
Когато се успокои, рече:
— Ще тръгна утре. Вероятно с лендроувъра. На север до Уайоминг, а после на запад. Слава Богу, че все още мога да шофирам добре! Ще прекося Айдахо и ще се насоча към Северна Калифорния. Ще са ми нужни около две седмици, пътят на връщане може да се окаже малко по-дълъг. Възможно е до тогава да падне сняг.
— Да, обсъдихме това.
— И съм възрастен. Старците са изложени на опасност от сърдечни пристъпи и пристъпи на оглупяване. Предполагам, че други ще ме последват?
— Ами…
— Не, не би трябвало да говориш за това. Оттеглям въпроса.
