магистрала 70. Той и още трима, които отговарят за тяхната група, са стояли цяла нощ, за да обсъдят въпроса. Ричардсън смята, че може би „Капитан Трипс“ е убил бебетата и колко важно е да открият коя е причината.
— С Глен говорихме за това — мрачно каза Стю — още в деня, когато се срещнахме за пръв път. Беше на четвърти юли. Струва ми се, че е било толкова отдавна… Но ако децата наистина са умрели от супергрипа, възможно е това да означава, че след четирийсет-петдесет години ще оставим Земята в наследство на мишките, мухите и врабчетата.
— Когато децата са умрели, те са били на шейсет километра западно от Чикаго и Ричардсън ги е убедил да се върнат и да направят аутопсия в болницата. Каза, че могат точно да установят дали наистина е било супергрип. Нагледал му се е в края на юни. Както и всички останали лекари.
— Да.
— Но на сутринта децата вече ги е нямало. Жената ги е погребала и не пожелала да каже къде. Два дни са разкопавали около лагера, разчитайки, че не е могла да отиде много далеч или да ги закопае много дълбоко. Но не са намерили нищо, а тя продължила да пази мълчание, макар и да са й обяснявали колко важно е това за всички. Горката жена, съвсем е мръднала.
— Мога да я разбера — каза Стю, мислейки за това колко силно Франи иска бебето си.
— Докторът каза, че дори и да е било супергрип, възможно е от двама които са прекарали супергрипа, да се роди дете с имунитет — с надежда обясни Ралф.
— Шансовете бащата на бебето на Фран да е имал имунитет са едно на милион — рече Стю. — Във всеки случай той не е между нас.
— Извинявай, че трябваше да ти разправя всичко това, Стю. Но си помислих, че е добре да го знаеш. За да й го съобщиш.
— Не мога да си представя как ще го сторя — каза Стю. Но когато се върна в къщи откри, че някой го бе изпреварил.
— Франи?
Не последва отговор. Вечерята бе на печката — леко загоряла, — но навсякъде бе тъмно и тихо. Стю влезе в дневната и се огледа. На масичката в пепелника имаше два фаса и то не от марката, която пушеше той, а Фран не пушеше.
— Скъпа?
Отиде в спалнята и я намери там. Лежеше в полумрака, загледана в тавана. Лицето й бе подпухнало от плач.
— Здравей, Стю — тихо промълви, тя.
— Кой ти каза? — раздразнено попита той. — Кой не се е стърпял да ти съобщи добрата новина? Който и да е, ще му изтръгна проклетия език.
— Беше Сю Стерн. Научила е от Джек Джексън. Той има радиопредавател и го е чул, когато Ралф е разговарял с лекаря. Помислила си е, че е по-добре веднага да ми каже, докато не го е сторил някой друг. Горката Франи. Бъди внимателна. — От гърлото й се изтръгнаха задавени хрипове наподобяващи смях. В него имаше толкова скръб, че Стю едва не заплака.
Прекоси стаята, легна до нея и приглади косите на челото й.
— Мила, още нищо не е доказано.
— Зная. И може би, дори и да е супергрип ние ще имаме свои деца. Но аз искам това бебе. Толкова ли е лошо? — Тя се обърна към него, очите й бяха зачервени и тъжни.
— Не, разбира се, че не.
— Лежах тук и чаках да се раздвижи или нещо от този род. Нито веднъж не съм усетила да се движи, от онази нощ, когато Лари дойде да търси Харолд. Помниш ли?
— Да.
— Почувствах как се размърда, но не те събудих. Сега съжалявам за това. — Отново се разплака, скривайки лице в ръцете си.
Стю се доближи до нея й я целуна. Тя бурно го прегърна, но после тялото й се отпусна.
— Неизвестността влошава още повече нещата. Сега ми остава само да чакам. И колко време трябва да чакам, за да разбера дали детето ми няма да преживее и ден извън тялото ми.
— Няма да чакаш сама — каза Стю.
Тя силно го прегърна и дълго време лежаха така, без да помръднат, притиснати един към друг.
Бяха изминали пет минути, откакто Надин бе влязла в дневната на предишния си дом, за да прибере някои от вещите си. Тогава го забеляза на стола в ъгъла. Беше само по панталонки и смучеше палеца си, странните му сиво-зелени, дръпнати като на китаец очи втренчено я наблюдаваха. Сърцето й подскочи от уплаха и тя изкрещя. Книгите, които се канеше да прибере в сака, се разпиляха по пода.
— Джо… исках да кажа Лио…
Тя сложи ръка на гърдите си, сякаш да успокои лудите удари на сърцето си. Но то не можеше да се успокои. Да го видиш неочаквано бе лошо; да го видиш неочаквано такъв, какъвто го бе видяла за пръв път в Ню Хемпшир, бе дори още по-лошо. Сякаш някакъв неразумен бог неочаквано я бе върнал злонамерено назад във времето и я бе осъдил да преживее отново последните шест седмици. — Ужасно ме уплаши — тихо възкликна тя. Джо не каза нищо.
Тя бавно се доближи до него, очаквайки едва ли не големият кухненски нож да е в ръката му, както в онези изминали дни, но той смучеше пръста на едната си ръка, а другата стоеше отпусната в скута му. Забеляза, че тенът му бе изчезнал. Старите драскотини бяха зараснали. Но очите му бяха същите… очи, които можеха да те преследват. Каквото и да бе имало в тях, откакто се бе приближил до лагерния им огън, за да послуша как Лари свира на китара, все още не си бе отишло напълно. Очите му бяха същите както в първия миг, в който го срещнаха, и това я изпълни с ужас.
— Какво правиш тук? — Джо не каза нищо.
— Защо не си с Лари и мама Луси?
Никакъв отговор.
— Не можеш да стоиш сам тук — опита се да го вразуми, но преди да продължи се замисли откога ли стои тук.
Беше сутринта на двайсет и четвърти. Последните две нощи бе прекарала с Харолд. Нима е стоял тук с палец в устата два дена? Потръпна при тази мисъл и с чувство, близко до отчаяние, разбра колко се е изменила. Някога тя бе спала безстрашно до това диваче — когато бе въоръжено и опасно. Сега нямаше оръжие, но тя бе обхваната от ужас. Беше решила, че (Джо? Лио?) напълно се е избавил от предишното си „аз“. Сега то се бе възвърнало.
— Не можеш да останеш тук — повтори тя. — Дойдох само да прибера някои неща. Ще се преместя при един мъж.
„Харолд мъж ли е? — засмя се някакъв вътрешен глас. — Аз си мислех, че той е само средство да стигнеш до края.“
— Лио, чуй ме…
Той поклати глава, едва забележимо, но категорично. Святкащите му очи не се отделяха от лицето й.
— Вече не си ли Лио? — Той кимна.
— Ти си Джо? — Отново леко кимане.
— Добре. Но си длъжен да разбереш, че който и да си сега, това не променя нищо — опита се да запази търпение Надин.
— Онзи период от нашия живот — когато бяхме заедно и разчитахме единствено на себе си — вече е минало. Ти също си се променил и ние не можем да се върнем назад.
Странните му очи все така я наблюдаваха, сякаш отричайки всяка нейна дума.
