Нито едно от тези усещания не подхождаше като сравнение.
Зловещият човек бе проникнал в нея, и от него се излъчваше студ.
Когато Надин отвори очи, първата й мисъл бе, че е в ада. Адът беше белота — теза към антитезата на зловещия човек. Пред нея се простираше белезникаво нищо. Бяло-бяло-бяло. Обкръжаваше я бял ад, и той бе навсякъде.
Втренчи очи в бялото (бе невъзможно да се гледа), замаяна, агонизираща и чак след няколко минути усети седалката на моторолера между бедрата си. С периферното си зрение забеляза друг цвят — зелен.
С усилие откъсна поглед от белотата. Огледа се. Устните й трепереха, очите й бяха изпълнени с ужас. Тайнственият човек беше в нея. Флаг беше в нея. И когато бе дошъл, я бе лишил от петте й чувства, свързващи я с реалността. Беше се разходил в нея, както човек се разхожда с кола. И я бе отвел… къде?
Погледна бялата плоскост и разбра, че това беше екранът на откритото кино на фона на бялото дъждовно небе. Обърна се назад и забеляза бара. Стените му бяха боядисани в телесно розово. На фасадата бе написано: Заповядайте в Холидей Туин! Наслаждавайте се на филма под звездното небе тази вечер!
Тъмнината я бе обгърнала на пресечката на „Бейслейн“ и „Бродуей“. Сега се намираше в края на Двайсет и осма улица, почти извън града, откъдето пътят водеше към… Лонгмонт, нали така?
Все още усещаше вкуса му в себе си, някъде в дълбините на ума си, като студена слуз на пода.
Бе заобиколена от стълбове, метални стълбове като часовои, всеки от които бе висок по метър и половина. На всеки бяха монтирани по две тонколони. Под краката си имаше настилка от чакъл, но през него бяха прораснали трева и глухарчета. Предположи, че „Холидей Туин“ не е много посещаван от юни насам. Можеше да се каже, че лятото не беше добро да спечелиш от развлечения.
— Защо съм тук? — прошепна тя.
Говореше си сама и не очакваше отговор. Ето защо, когато получи такъв, ужас стисна гърлото й.
Всички тонколони паднаха едновременно от металните стълбове върху чакъла. Звукът от падането бе силен, усилено „ЧЪНК“! — звук от мъртво тяло, удрящо се в чакъла.
— НАДИН — прогърмя гласът му от колоните и тя ужасно се уплаши. Ръцете й се вдигнаха нагоре, дланите й запушиха ушите й , но звукът идваше едновременно отвсякъде, нямаше къде да се скрие от този силен глас, пълен с ужасяваща веселост и кошмарна комична похот.
— НАДИН, НАДИН О, КАК ОБИЧАМ, ОБИЧАМ НАДИН, МОЯТА ОБИЧНА, МОЯТА КРАСИВА…
— Престани — напрегна тя гласните си струни до краен предел,но гласът й бе слаб в сравнение с този, който се носеше от тонколоните. Въпреки всичко гласът спря. Настъпи тишина. Падналите на чакъла тонколони я гледаха като фасетъчни очи на гигантски насекоми.
Надин бавно свали ръце от ушите си.
„Ти си подлудяла — успокои се сама тя. — Това е всичко. Напрежението от очакването… и игрите на Харолд… и накрая поставянето на експлозива, всичко това те е тласнало към ръба, скъпа, и си подлудяла. Е, може би така е по-добре.“
Но не беше подлудяла и тя го знаеше.
Това бе далеч по-лошо от лудостта.
Сякаш за да потвърдят това, тонколоните отново заехтяха с жесток, но в същото време омайващ глас — глас на директор на училище, който упреква по училищната радиоуредба учениците си за някакво провинение. „НАДИН. ТЕ ЗНАЯТ.“
— Знаят — повтори като папагал Надин. Не беше сигурна кои са те, или какво знаят, но не се съмняваше в неизбежността на случилото се.
„ДЪРЖИШ СЕ ГЛУПАВО. ГЛУПОСТТА МОЖЕ И ДА СЕ ХАРЕСВА НА БОГ, НО НЕ И НА МЕН.“
„Глупост — помисли си тя. — Глупост, глупост. Зная какво означава тази дума. Смятам, че означава смърт.“
„ТЕ ЗНАЯТ ВСИЧКО… ОСВЕН ЗА КУТИЯТА ЗА ОБУВКИ.“
Тонколони. Навсякъде, втренчени в нея от белия чакъл.
„ОТИДИ В АМФИТЕАТЪР СЪНРАЙЗ. ОСТАНИ ТАМ Ш УТРЕ ВЕЧЕРТА, КОГАТО СЕ СЪБЕРАТ. А ПОСЛЕ ДВАМАТА С ХАРОЛД МОЖЕТЕ ДА ДОЙДЕТЕ. ДА ДОЙДЕТЕ ПРИ МЕН.“
Сега Надин бе обзета от проста, сияйна благодарност. Бяха се държали глупаво… но им бе даден втори шанс. И скоро, много скоро щеше да бъде при него… и тогава наистина щеше да полудее, беше абсолютно сигурна, и повече нищо нямаше да има значение.
— Амфитеатърът Сънрайз може би е твърде далеч — каза тя. Гласните й струни бяха повредени и тя можеше само да грачи. — Може да се окаже много далеч за… — За какво? — замисли се тя. О! Да! Точно така! За радиотелефона. За сигнала.
Отговор не последва.
Тонколоните все така лежаха на чакъла, гледайки в нея, стотици тонколони.
Запали мотора. Ехото я накара да подскочи. Звукът бе като от изстрел с пистолет. Искаше да се махне от това ужасно място, по-далеч от тези тонколони, които я наблюдаваха. „Трябва да се махна.“
Мотопедът се наклони, когато се опита да завие. Може би щеше да го удържи, ако беше на асфалт, но задното колело на веспата поднесе и тя падна, като прехапа долната си устна и сряза бузата си. Изправи се, очите й бяха широко отворени и уплашени. Цялата трепереше.
Излезе на алеята, по която колите влизаха в откритото кино. Малката будка, където продаваха билетите, бе точно пред нея. Щеше да успее. Щеше да се измъкне оттук.
Зад нея стотиците тонколони оживяха едновременно и сега един глас пееше ужасна немелодична песен: „ЩЕ СЕ ВИДИМ… НА ВСИЧКИТЕ СТАРИ ПОЗНАТИ МЕСТА… КОИТО МОЕТО СЪРЦЕ ОБИЧА.. ЦЯЛ ДЕН…“ Надин изкрещя с новия си пресипнал глас. Тогава проехтя мощен, чудовищен смях, който сякаш извираше от земята навсякъде около нея.
„БЪДИ ДОБРО МОМИЧЕ, НАДИН — бумтеше гласът. — ВНИМАВАЙ, СКЪПА МОЯ.“
Тя се добра до шосето и полетя по посока на Боулдър с най-голямата скорост, с която веспата можеше да се движи, оставяйки безплътния глас и тонколоните назад…, но носейки ги в сърцето си, сега и завинаги.
Изчака Харолд зад ъгъла до автобусната спирка. Когато той я видя, лицето му застина и пребледня.
— Надин… — прошепна той.
— Харолд, те знаят всичко. Трябва да…
— Косата ти, Надин, о, мили Боже, косата ти…
— Чуй ме!
Изглежда той успя да се съвземе донякъде.
— Добре. Какво се е случило?
— Отишли са в къщата ти и са открили дневника. Взели са го със себе си.
Лицето на Харолд се изкриви от гняв, ужас и срам. Постепенно емоциите утихнаха, а сетне като някакъв ужасен труп, изплуващ от водата, на лицето му отново се появи застиналата усмивка.
— Кой? Кой го е направил?
— Не зная точно, но това е без значение. Фран Голдсмит е една от тях, сигурна съм. Може би Бейтман или Ъндърууд. Не зная. Но те ще дойдат за теб, Харолд.
— Как разбра? — той грубо я сграбчи за раменете, спомняйки си, че точно тя беше сложила дневника под плочата на камината. Разтърси я като парцалена кукла, но Надин го гледаше без страх. През този дълъг, безкрайно дълъг ден се беше сблъскала лице в лице с много по-ужасни неща от Харолд Лодър.
— Кучка, откъде знаеш всичко това?
— Той ми каза.
