Харолд отпусна ръце.
— Флаг? — шепнешком попита той. — Той ти е казал? Говорил е с теб? И е направил това?
— За какво говориш?
Стояха до магазин за електроуреди. Харолд отново я хвана за раменете и я обърна към витрината. Надин дълго се взира в отражението си.
Косите й бяха побелели напълно.
„О, как обичам, обичам Надин.“
— Хайде — каза тя. — Трябва да напуснем града.
— Сега?
— Когато мръкне. Дотогава ще се крием и ще съберем необходимите неща за лагеруване. — На запад ли ще заминем? — Още не. Трябва да изчакаме до утре вечерта.
— Може би вече не искам да правя такива неща — прошепна Харолд. Все още гледаше побелелите й коси.
— Твърде късно е, Харолд — отвърна тя.
58.
Фран и Лари седяха в кухнята и пиеха кафе. Откъм долния етаж долитаха звуци от китара — Лио свиреше на инструмента, който Лари му бе помогнал да избере в музикалния магазин. Беше скъпа китара „Гибсън“, ръчна изработка. Сетне му бе взел грамофон с батерии и дузина плочи с кънтри и блус. Сега Луси пееше заедно с момчето и до тях достигаше учудващо добрата имитация на „Бекуотьр Блус“, изпълняван навремето от Дейв ван Ронк.
„Цели пет дни дъжд валя и небето страшно потъмня. Нещо лошо става днес в залива съседен.“
През вратата към дневната Фран и Лари виждаха Стю, седнал на любимото си кресло, с дневника на Харолд в скута му. Седеше така от четири следобед, а сега бе девет и се бе мръкнало. Беше отказал да вечеря. И докато Франи го наблюдаваше, обърна нова страница.
Долу Лио свърши песента и настъпи тишина.
— Свири добре, нали? — обади се Фран.
— Много по-добре от мен — заяви Лари и отпи от кафето си. Тогава отдолу неочаквано долетя ритъм на не много известен блус, при което чашата на Лари замръзна във въздуха. Гласът на Лио се присъедини към бавния ритъм:
Лари разля кафето си.
— Ох! — възкликна Фран и стана за салфетка.
— Остави на мен — каза той.
— Не ставай.
Фран взе кърпата за бърсане на съдове и избърса петното. — Спомням си тази песен. Беше на мода точно преди супергрипа. Трябва да я е чул в града. — Предполагам.
— Как се казваше онзи човек, дето я пееше?
— Не помня — отвърна Лари. — Толкова бързо им минаваше модата.
— Да, но ми е много позната — каза тя, изстисквайки кърпата над мивката. — Странно е как понякога имаш чувството, че някое име е на върха на езика ти, а не можеш да го кажеш, нали?
— Да — съгласи се Лари.
Стю затвори дневника и вниманието на Фран се отклони към него. Първо погледна към пистолета на бедрото му.
Носеше го, откакто го бяха избрали за шериф и непрекъснато се шегуваше, че има опасност да си простреля крака. Франи смяташе, че шегите му никак не са смешни.
— Е, какво ще кажеш? — попита Лари.
На лицето на Стю бе изписано силно безпокойство. Остави дневника на Харолд на масата и седна. Фран му предложи кафе, но той поклати глава.
— Не, благодаря ти, скъпа — Погледна към госта с отсъстващ, разсеян поглед. — Прочетох го целия и ме заболя главата. Не съм свикнал да се взирам в буквите толкова дълго. Последната книга, която прочетох на един дъх, бе за някакви зайци. Купих я за племенника си и като я започнах, не можах да я оставя.
Замисли се за момент.
— И аз съм я чел. Чудесна е — обади се Лари.
— В нея се разказваше за зайци — продължи Стю — големи, добре охранени зайци, които си живееха чудесно. В света им ставаше нещо страшно, но тях хич не ги беше грижа. Само… само че онзи фермер…
Лари допълни:
— Не закачал животните, така че да си взима по някой заек, когато му се прияде или пък ги продавал. Във всеки случай притежавал е малка заешка ферма.
— Да. Та ставаше дума за заека Силвъруид, който пишеше поеми за лъскавия тел — примката, с която фермерът ловеше събратята му. Силвъруид пишеше поеми за това. — Уморено поклати глава. — И точно за него ми напомня Харолд. За заека Силвъруид.
— Харолд е болен — намеси се Фран.
— Да — отвърна Стю и запали цигара. — И много опасен.
— Какво да предприемем? Да го арестуваме ли? Стю леко почука по корицата на дневника.
— Двамата с Надин са намислили да направят нещо, което да им осигури добър прием на запад. Но тук не е написано какво е то.
— Но се споменават много хора, към които не изпитва добри чувства — каза Лари.
— Да го арестуваме ли? — отново попита Фран.
— Не зная. Смятам че трябва да го обсъдим на заседанието на комитета. Какви въпроси ще разглеждаме утре вечерта, Лари?
— Ами, дневният ред е разделен на две части: обществени и лични въпроси. Брад иска да поговорим за неговия екип. Ал Бандел иска да представи предварителен доклад за комитета по законността. Чакай да помисля… Джордж Ричардсън ще говори за приемните часове в клиниката на „Дакота Ридж“. след него искаше да говори Чад Норис. След като си отидат, ще останем само ние.
— Ако помолим Ал Бандел да остане след това и да му разкажем за Харолд, дали ще си държи езика зад зъбите?
— Несъмнено — обади се Франи. Стю печално заяви:
— Колко жалко, че съдията не е при нас. Бях се привързал към него.
Замълчаха за миг, замисляйки се къде ли се намира сега старецът. Отдолу се разнасяха звуци на китара. Лио свиреше „Систър Кейт“, подражавайки на Том Ръш.
— Имаме само две алтернативи. Длъжни сме да ги изолираме от обществото, но, по дяволите, не ми се иска да ги хвърлим в затвора.
— Тогава какво да предприемем? — попита Лари. Фран отвърна вместо Стю:
— Изгнание.
Лари се обърна към нея. Стю бавно кимна, втренчен в огьнчето на цигарата си. — Да ги изгоним от града? — попита Лари.
— И двамата — каза Стю.
— При това положение дали Флаг ще ги приеме? — попита младата жена.
