Франи така и не разбра какво ги накара да се раздвижат — думите й или мотоциклетите. Ала реагираха твърде бавно. Това завинаги щеше да остане в паметта й — много бавно.
Стю пръв изскочи на улицата. Ревът на моторите го оглуши. Инстинктивно той сложи ръка на пистолета си.
Вратата се отвори и Стю се обърна, очаквайки да види Франи. Но беше Лари.
— Какво е това?
— Нямам представа. Но по-добре всички да излязат на улицата. Когато мотоциклетите се появиха на алеята пред къщата,
Стю се успокои. Видя Дик Волман, Геринджър, Теди Вейзък и други познати лица. Едва сега призна пред себе си, че се бе изплашил до смърт. Допреди секунда подозираше, че ги нападат — Флаг и хората му, и че войната ще започне.
— Дик — обърна се той към водача на групата. — Какво, по дяволите, става?
— Майка Абигейл! — извика човекът, опитвайки се да надвика рева на двигателите. Все повече мотоциклети се приближаваха към двора.
— Какво? — изкрещя Лари. Зад него и Стю застанаха Ралф и Глен Норис.
— Тя се върна! В ужасно състояние е! Трябва ни лекар… Господи, само чудо може да я спаси!
Джордж Ричърдсън разблъска с лакти насъбралите се
— Старицата? Къде е тя?
— Сядай зад мен, докторе! — извика Дик. — Не задавай въпроси! За Бога, побързай!
Лекарят се подчини. Дик направи завой и започна да си проправя път през плътната стена от новопристигащи мотори. Стю и Лари се спогледаха. Стю усети, че го обгръща черна мъгла и неочаквано изпита ужасяващо предчувствие за неописуема беда.
— Ник, хайде! Хайде, де! — викаше Фран и го разтърсваше за раменете. Глухонемият стоеше по средата на дневната с безизразно лице.
Изведнъж бе разбрал всичко. Незнайно как осъзна, че ги заплашва смъртна опасност.
„В шкафа има бомба.“
Заблъска Франи навън.
— Ник!
„Тръгвай!“ — направи й знак той.
Младата жена се подчини. Глухонемият се втурна към шкафа, отвори го и като луд зарови из нахвърляните вещи, молейки се да не е прекалено късно.
Франи изскочи на улицата и се вкопчи в Стю. Лицето й бе смъртно бледо.
— Стю… Ник още е вътре… нещо… нещо…
— Франи, за какво говориш?
— Смърт! — изкрещя тя. — Говоря за смърт, а Ник все още е вътре!
Ник отмести натрупаните вещи и напипа нещо под тях. Картонена кутия за обувки. Взе я и когато я докосна, от нея се разнесе гласът на Харолд Лодър.
— Какво? — изкрещя Стю и я хвана за раменете.
— Трябва да го измъкнем… нещо ще се случи… нещо ужасно.
— Какво става, Стюарт? — извика Ал Бандел.
— Не знам.
— Стю, моля те, непременно трябва да изведем Ник! — нададе вопъл Фран. В този миг къщата се взриви.
С твърд, тих глас, той произнесе:
— Говори Харолд Емери Лодър. Заявявам, че действам сам, без да бъда принуждаван.
В подножието на Флагстаф се издигна огнен стълб. След миг се разнесе приглушен взрив.
— Край на съобщението — промълви Харолд. Надин се вкопчи в него.
— Длъжни сме да проверим дали са мъртви. Младежът я изгледа и сетне посочи надолу към разцъфтяващата роза на унищожението.
— Смяташ ли, че някой би могъл да оцелее?
— Не зная… аз… — Надин се извърна, хвана се за корема и започна да повръща. Харолд я наблюдаваше презрително.
Накрая тя отново се обърна към него, изтривайки устните си с хартиена кърпичка.
— А сега какво?
— Сега ще тръгнем на запад — отвърна младежът. — Стига да не възнамеряваш да отидеш в Боулдър и да проучиш общественото мнение.
Надин потръпна.
— Харолд… — Опита се да го докосне, но той се отдръпна, сетне, без да я поглежда, се залови да прибира палатката.
— Мислех, че ще изчакаме до утре — плахо произнесе младата жена.
— Разбира се — подигравателно изрече той. — И да ги оставим да организират наказателен отряд и да ни заловят. Спомняш ли си какво са направили с Мусолини?
Тя премигна. Докато навиваше палатката на руло, младежът продължи:
— Всичко свърши. Дадохме на Флаг това, което искаше. Унищожихме комитета на Свободната зона. Може и да пуснат електричеството, но с тях е свършено. Флаг ще ми даде жена в сравнение с която ти ще изглеждаш като чувал с картофи, Надин. А ти… получаваш него. Прекрасна перспектива, нали? Само че, ако бях на твое място, щяха да ми се подкосяват краката.
— Харолд… моля те… — изстена тя и усети,че продължава да й се повдига. Младежът видя лицето й на мъждивата светлина на огъня и му дожаля за нея. С усилие изхвърли това чувство от сърцето си, както изхвърлят пияница, опитал се да влезе в уютен семеен ресторант. По очите й личеше,че никога няма да забрави как е убила приятелите си. Но какво от това? Той изпитваше същото.
— По-добре е да свикнеш с тази мисъл — грубо изрече младежът, сложи палатката на мотоциклета си и се залови да я привърже към седлото. — Тук всичко свърши, между нас също, както и за всички, които умряха от епидемията. Бог замина на риболов и ще отсъства доста време. Злото постепенно завладява света, на кормилото е тайнственият човек. Крайно време е да свикнеш с това.
Тя издаде тих стон.
— Хайде, Надин, всичко свърши преди две минути. Помогни ми да приберем багажа, искам преди изгрев слънце да сме далеч оттук.
След миг тя обърна гръб на разрушенията в долината — разрушения, които оттук изглеждаха незначителни — и му помогна да съберат багажа. Петнайсет минути по-късно напуснаха лагера си и потеглиха на запад през ветровитата нощ.
