листовките си, но имаше и такива, който ги смачкаха и захвърлиха. Всички се прибраха по домовете си, за да се опитат да поспят.
И може би да сънуват.
Когато следващата вечер Стю откри събранието, залата бе препълнена, но присъстващите бяха много тихи. Зад Стю седяха Лари, Ралф и Глен. Фран се бе опитала да стане, но гърбът все още силно я болеше. Независимо от ужасяващия спомен, Ралф я снабди с радиотелефон, чрез който да участва в заседанието.
— Трябва да обсъдим някои неща — тихо произнесе Стю, но гласът му прозвуча ясно в притихналата зала. — Предполагам, че на всички ви е известно за взрива и смъртта на Ник, Сю и останалите, както и няма човек, който да не е разбрал за завръщането на майка Абигейл. Ще поговорим за това, но първо добрите новини. Ще ви ги съобщи Бред Кичнър.
Бред се приближи до катедрата и по лицето му нямаше и следа от вълнението, което го бе обзело вчера.
— Утре ще включим електростанцията — обяви той. Този път аплодисментите продължиха близо половин минута. По-късно Стю каза на Фран, че ако не бяха вчерашните събития, сигурно хората щяха да понесат Бред на ръце. Накрая ръкоплясканията заглъхнаха.
— Ще го включим по обяд и искам всички да сте готови по домовете си. Готови за какво? За четири неща. Искам да ви кажа нещо важно. Първо, изключете всяка лампа и електрически уред. Второ, направете същото и в празните къщи около вас. Трето, ако надушите газ, завъртете кранчетата. Чуете ли сирените на пожарната команда, моля да се притечете на помощ…, но бъдете разумни. Не искам да има катастрофи с мотоциклети и смъртни случаи. Имате ли някакви въпроси?
Няколко души поискаха уточнения. Той търпеливо отвърна на всички, единственият признак, издаващ нервността му бе, че въртеше черния бележник в ръцете си.
Когато въпросите бяха изчерпани, Брад каза:
— Искам да благодаря на всички, които работиха неуморно за да имаме електричество. Напомням на комитета по енергетика, че не е разпуснат. Ще последват неуредици и какво ли още не. Надявам се да помагате активно. Господин Глен Бейтман твърди, че може би тукашното население ще наброява десет хиляди, докато падне снегът и ще се увеличи следващата пролет. В Лонгмънт и в Денвър има електростанции, които трябва да бъдат включени преди изтичането на следващата година…
— Не и ако оня мръсник постигне целта си! — извика някой от дъното на залата.
Настъпи пълна тишина. Брад стоеше, здраво стиснал ръце, лицето му бе смъртно бледо. „Няма да успее да завърши речта си“ — помисли Стю, а сетне Брад продължи. Гласът му бе учудващо спокоен:
— Отговарям само за електричеството. Но смятам, че ние ще сме тук дълго, след като онзи човек си е отишъл. Ако не мислех така, щях да работя за него. Хич не ме е грижа за него?
Понечи да слезе от подиума и някой друг извика:
— Прав си!
Този път аплодисментите бяха безспирни, но в тях имаше нещо, което не се хареса на Стю. Наложи се да удари многократно с чукчето си, преди да въдвори ред.
— Следващата точка в дневния ред…
— По дяволите дневния ред! — изкрещя млада жена. — Да поговорим за тайнствения човек! Да поговорим за Флаг!
Настъпи суматоха. Стю така силно заудря с чукчето по катедрата, че то се счупи.
— Имате възможност да говорите за каквото пожелаете, но докато аз ръководя, искам да има някакъв ред! Постепенно гласовете утихнаха.
— А сега — продължи той с тих и спокоен глас, — ще ви разкажа за случилото се на втори септември в къщата на Ралф Брентнър.
Бе ги накарал да замлъкнат, но, подобно на аплодисментите, последвали заключителните думи на Брад, тази тишина никак не му харесваше. Хората се бяха привели напред, бяха напрегнати, жадно следяха всяка негова дума. Това го караше да се чувства неспокоен и объркан, сякаш нещо в Свободната зона се бе променило през последните четирийсет и осем часа и той вече не знаеше какво представлява тя. Чувстваше се точно както по времето, когато се опитваше да избяга от епидемиологичния център в Стовингтън — като муха, оплела се в невидима паяжина. Имаше толкова лица, които не познаваше…
Но сега нямаше време да мисли за това.
Описа събитието накратко, премълчавайки предчувствието на Фран в последния миг; в настроението, в което бяха сега, не се нуждаеха от подобни подробности.
— Вчера сутринта с Бред и Ралф три часа се ровихме из развалините и открихме остатъци от динамитна бомба, към която е бил прикрепен радиотелефон. Вероятно е била скрита в гардероба в дневната. Бил Скенлон и Тед Фремтьн намериха още един радиотелефон на платото Сънрайз и предполагаме, че бомбата е била взривена оттам…
— Предполагаме, че е бил онзи задник — завика от третия ред Тед Фремтън, — онзи негодник Лодър с проклетата си курва!
Из залата се разнесе шепот.
„Това ли са добрите момчета? Не дават пет пари за смъртта на Ник, Сю и останалите. Те са като тълпа, жадна да линчува някого и единственото, което ги интересува, е да хванат Харолд и Надин и да ги обесят… като заклинание против загадъчния човек.“
Случайно улови погледа на Глен, който цинично сви рамене.
— Ако още някой се провикне от мястото си, ще закрия събранието и тогава ще можете да се наговорите до насита — заяви Стю. Тед го изгледа сърдито, а младият мъж отвърна на погледа му. След няколко секунди Тед сведе очи.
— Уликите водят към Харолд Лодър и Надин Крос. Имаме основание за сериозни подозрения, но засега не сме напълно сигурни и се надявам добре да го запомните.
В залата се разнесе ропот.
— Казвам го, защото — продължи Стю, — ако се върнат в Зоната, бих искал да ги доведете при мен. Ще ги арестувам и Ал Бандел ще организира съдебен процес. Ние… ние сме длъжни да действаме справедливо. Надявам се, че имате представа къде отиват тези, които действат по друг начин.
Огледа залата с надежда, че са го разбрали, но видя по лицата на хората само удивление и негодувание. В него се втренчиха стотици очи и той прочете мислите на хората: „Какви ги дрънкаш? Те са заминали на запад. А ти се държиш сякаш са отишли на двудневна екскурзия.“
Наля си чаша вода и отпи малко от нея, надявайки се да овлажни пресъхналото си гърло. Вкусът й го накара да се намръщи. — Освен това искам да ви кажа, че трябва да изберем нови членове на комитета. Днес няма да се занимаваме с това, но трябва да помислите кого смятате да..
Някой вдигна ръка.
— Имате думата, но първо се представете…
— Казвам се Шелдън Джоунс — каза огромен мъж с вълнена карирана риза. — Защо да чакаме? Защо да не изберем новите членове още сега? Предлагам Тед Фремтън.
— Поддържам кандидатурата — извика Бил Скенлън. — Идеята ти е чудесна!
Тед вдигна ръце над главата си и в залата се разнесоха бурни аплодисменти. Стю усети как губи почвата под краката си. Искаха да подменят Ник Андрос с Тед Фремтън? Каква глупава шега. Тед бе в комитета по енергетика, но бе открил, че това е тежка работа. Беше се преместил в погребалния комитет и като че това занимание му бе харесало повече, макар Чад да бе споделил със Стю, че Тед е от хората способни да превърнат десетте минути за пушене в обедна почивка, а обедната почивка — в полудневна отпуска. Той охотно бе приел да участва в издирването на Харолд и Надин, може би защото му се струваше истинско предизвикателство. По чиста случайност двамата с Бил бяха открили радиотелефона с Сънрайз и оттогава бе започнал да важничи, което никак не се харесваше на Стю. Погледът му отново срещна този на Глен и сякаш прочете мисълта му в циничното му изражение и леката усмивка: „Може би трябва да използваме Харолд да укроти и този.“ Дума, която Никсън бе използвал многократно, изведнъж изплува в
