това бе дело на Флаг… и на Надин. И кой я бе изпратил при него, ако не Флаг? Но преди да отиде при Харолд, тя бе дошла при Лари. А той я бе отпратил.
Как би могъл да се съгласи? Чувстваше се отговорен за Луси. Бе задължен да откаже не само заради нея, но и заради себе си — усещаше, че са нужни само още един-два провала за да го унищожат като човек, и то завинаги. Така че я бе отпратил. Предполагаше, че Флаг е доволен от предишната нощ…, ако изобщо Флаг бе истинското име на онзи човек. Стю все още бе жив и можеше да говори от името на комитета. Глен бе жив и Лари предполагаше, че той е будната съвест на комитета, но Ник бе сърцето, а Сю, заедно с Фран, бе тяхна съвест. „Да — помисли си горчиво той, — всички унищожени наведнъж, хубава работа бе свършил нощеска този кучи син. Когато Надин и Харолд пристигнат там, сигурно ще ги възнаградят добре.“
Извърна се от прозореца, главата му туптеше от болка. Ричардсън измерваше пулса на майка Абигейл. Лори проверяваше бутилките на системата, които висяха на стойка до леглото. Луси стоеше до вратата.
— Как е тя? — попита Лари.
— В същото състояние — отвърна Ричардсън.
— Ще изкара ли нощта?
— Не съм сигурен, Лари.
Жената на леглото приличаше на скелет, покрит с опъната сивкава кожа. Косата й бе окапала. Гърдите й бяха изчезнали, устата й бе широко отворена, дишаше хрипливо. Лари си помисли, че прилича на мумия — неразложена, но сбръчкана и изсъхнала, без възраст.
Да, сега бе мумия, не майка Абигейл. Дишаше задавено, сякаш ветрец шумоли в стърнище. „Възможно ли е все още да е жива? — питаше се Лари… — и какви още изпитания й е подготвил Бог? С каква цел?“ Това бе някаква шега. Джордж му бе разказвал за подобни случаи, но нито един от тях не бе толкова страшен, и той не бе очаквал да види подобна гледка. Сякаш майка Абигейл се самоизяждаше. Тялото й продължаваше да функционира, въпреки че би трябвало да е мъртва от недохранване. Луси, която я бе сложила в леглото, бе промълвила, че старицата тежи колкото хвърчило, готово всеки момент да бъде отнесено от вятъра. Луси внезапно проговори, сепвайки всички останали.
— Майка Абигейл иска да ни каже нещо.
— Тя е в кома, Луси… едва ли има шанс да дойде в съзнание… — несигурно се обади Лори.
— Върнала се е да ни каже нещо. И Господ няма да я прибере при себе си, докато не го стори.
— Но какво би могла да ни каже? — попита Дик.
— Не знам — отвърна Луси, — но ме е страх да го чуя. В това съм сигурна.
Джордж Ричардсън наруши продължителното мълчание:
— Трябва да отида до болницата. Лори, Дик, ще имам нужда от вас.
„Няма да ни оставиш сами с тази мумия, нали?“ — замалко да попита Лари и стисна устни, за да не го изрече.
Тримата отидоха до вратата и Луси им подаде връхни дрехи.
— Има ли нещо, което бихме могли да сторим за нея? — обърна се Лари към лекаря.
— Луси знае как да борави със системата — отговори Джордж. — Нищо друго не бихме могли да направим. Разбираш ли… — Той замлъкна.
— Лека нощ Лари, Луси — каза Дик.
Излязоха. Лари отново се загледа през прозореца. Хората стояха и чакаха. Навярно се питаха: „Жива ли е? Мъртва ли е? Умира ли? Може би Бог я е изцелил? Дали е казала нещо?“
Луси го прегърна през кръста и той подскочи.
— Обичам те — прошепна тя.
Лари я прегърна. Сложи глава на рамото й и безпомощно заплака.
— Обичам те — повтори тя. — Всичко е наред. Не се притеснявай. Излей мъката си, Лари.
Той плачеше. Сълзите му бяха горещи и тежки като куршуми.
— Луси…
— Штт. — Усети успокоителното докосване на ръцете й.
— О, Луси, за какво е всичко това? — изплака той, опрял лице на рамото й, а младата жена безмълвно го притисна към гърдите си. Майка Абигейл дишаше хрипливо, изпаднала в дълбока кома.
Джордж бавно мина по улицата с мотоциклета си, предавайки едно и също съобщение: „Все още е жива. Надеждите не са големи. Не, не е казала нищо и малко вероятно е да го стори. Може да се разотивате по домовете си. Ако се случи нещо, ще разберете.“
Когато стигна до ъгъла, подкара мотоциклета към болницата. Ауспухът гърмеше на пустите улици, докато накрая звукът му заглъхна.
Хората не се разотидоха. Останаха още известно време подновявайки разговорите си, анализирайки всяка дума на лекаря. Надеждите не са големи, но какво означаваше това? Кома. Ако мозъкът й е престанал да функционира, какво тогава? Със същия успех можеха да очакват консерва с грах да проговори. Е, така би било при нормални обстоятелства, но сега всичко бе различно.
Хората отново насядаха. Мръкна се. В къщата, в която лежеше старицата, някой запали газена лампа. Обитателите на Боулдър щяха да се приберат по домовете си по-късно и цяла нощ да лежат будни в леглата си.
Разговорът се насочи колебливо към загадъчния човек. Ако майка Абигейл умре, това означава ли, че той е по-силен?
„Какво искате да кажете с «по-силен»?“
„Ами чисто и просто той е Сатаната.“
„Антихрист, така си мисля. Ние живеем във времето на Апокалипсиса… нима се съмнявате? И седемте була са свалени… По-страшно е от супергрипа.“
„Глупости, хората говореха и за Хитлер като за антихрист.“
„Ако онези сънища се върнат, ще се самоубия.“
„В моите аз бях в метрото, а Той бе кондукторът, само че не можех да видя лицето му. Бях уплашен. Побягнах в тунела. Сетне го чух да тича след мен. И да ме настига.“
„В моя сън слизах в мазето за туршия и видях някой да стои до пещта… просто някакъв силует. И знаех, че е Той.“
По небето заблестяха звезди. Застудя. Бутилките бяха пресушени. Лулите и цигарите проблясваха в мрака.
„Чух, че хората от комитета са изключили всички уреди.“
„Браво на тях. Ако в близко бъдеще нямаме електричество, ще си имаме големи неприятности.“ Хората продължаваха да си шепнат, невидими в мрака. „Предполагам, че сме в безопасност, поне през тази зима. Няма начин онзи човек да премине през проходите. Но на пролет…“
„Ами ако разполага с атомни бомби?“
„Майната им на тях, но ако има няколко от онези гадни неутронни бомби? Или бактериално оръжие?“ „Или самолети?“
„Тогава какво?“
„Не знам.“
„Проклет да съм, ако знам.“
„Нямам ни най-малка представа.“
Около десет часа вечерта се появиха Стю Редман, Глен Бейтман и Ралф Брентнър и започнаха да раздават листовки. Ралф леко накуцваше, защото парче от готварската печка бе откъснала парче от десния му прасец. На листовките бе написано:
Това сякаш бе сигнал хората да се разотидат. Те си тръгнаха безмълвно в мрака. Повечето запазиха
