Нещо тупна върху стола, после падна на земята. Франи изпита неописуем ужас, когато осъзна,че това е нечия ръка. „Стю? Стю? Какво става?“
Дочу стържещ звук и наоколо й започнаха да падат предмети. Камъни. Дъски. Тухли. Начупени стъкла. Пробита мотоциклетна каска. Виждаше всичко съвсем ясно… прекалено ясно. Но нали само преди секунди цареше мрак… Хората пищяха. Стържещия грохот не отслабваше. Всичко наоколо беше в пламъци. Дъска, от която стърчаха пирони, падна точно до лицето й.
„… бебето!“
Моментално в главата й изникна друга мисъл — отговор на предчувствията й: „Това е работа на Харолд. Харолд го е направил… Харолд.“
Усети силен удар в главата, сетне в гърба. Върху нея падна огромен предмет, наподобяващ ковчег. „О, мили Боже, о, бебето ми…“
Сетне тъмнината я обгърна и я отнесе в ничието пространство където дори зловещият човек не можеше да я последва.
За Фран Голдсмит денят завърши просто и безболезнено. Усети как топла въздушна вълна я понесе в мрака.
„Какво, по дяволите…“ — помисли си тя.
Удари рамото си, когато се приземи. Ударът бе силен, но не изпита болка. Лежеше в долчинка в задния двор на Ралф.
До нея падна стол — акуратно, право на краката си. Седалката му тлееше и димеше.
„Какво, по дяволите, става?“
Песента на птиците долиташе през отворения прозорец.
59.
Птици.
Чуваше песента на птиците. Фран лежеше в мрака и чуваше песента на птиците. Това й напомни за детството й. Съботните дни, когато не трябваше да ходи нито на училище, нито на църква. Денят, в който можеш да спиш, колкото поискаш. Да лежиш със затворени очи и да гледаш червената пулсираща тъмнина. Да слушаш птиците, да вдъхваш соления дъх на морето, защото се наричаш Франсис Голдсмит и си на единайсет. Беше събота сутрин и тя лежеше със затворени очи в Оугьнкуит…
Птици.
Чуваше как пеят птиците.
Но не беше в Оугьнкуит, беше в Боулдър.
Остана дълго в пулсиращата червена тъмнина и неочаквано си спомни за взрива.
(Експлозия?)
(Стю?)
— Стю!
Той седеше до леглото й, едната му ръка бе бинтована, на бузата му имаше дълбока драскотина, а косата му бе опърлена, но беше Стю, беше жив и когато тя отвори очи, на лицето му се появи израз на огромно облекчение.
— Фран, слава Богу!
— Бебето — прошепна младата жена. Гърлото й беше пресъхнало, поради което й беше трудно да говори. Стю я погледна неразбиращо и Фран изпита ужас.
— Бебето, — повтори тя с усилие. — Загубих ли го?
Той я прегърна несръчно поради бинтованата си ръка.
— Не, скъпа. Всичко е наред.
Тогава тя зарида, горещи сълзи се стекоха по страните й; прегърна го пламенно, без да я е грижа, че всеки мускул в тялото й крещи от болка. После ще мисли за бъдещето. Единственото, което я интересуваше сега, бе Стю.
По-късно го попита:
— Разкажи ми всичко. Големи ли са пораженията?
— Фран… — започна той скръбно и с нежелание.
— Ник? — прошепна младата жена. — Видях откъсната ръка…
— Хайде да оставим този разговор за по-късно.
— Не, искам да науча всичко още сега.
— Седмина са мъртви — пресипнало отвърна Стю. — Според мен извадихме късмет. Можеше да е много по-зле.
— Кои са загиналите, Стюарт?
Той стисна ръката й.
— Ник бе един от тях, скъпа. Помниш ли огромната стъклена стена… тя… тя… — той се запъна за миг, погледна към ръцете си, а сетне вдигна поглед. — Ник… успяхме да го разпознаем по… някои белези… — Извърна глава. От гърлото на Фран се изтръгна сподавен стон.
Когато Стю успя да се овладее, продължи:
— И Сю. Сю Стърн. Беше в къщата, когато се взриви.
— Но това е невъзможно! — възрази Фран. Чувстваше се вцепенена и объркана.
— Напротив, истина е.
— Кой още?
— Чад Норис.
Младата жена отново изстена, от очите й потекоха сълзи и тя машинално ги избърса с ръка.
— Вътре бяха останали само трима души. Истинско чудо. Бред каза, че в гардероба е имало най-малко девет пръчки динамит. А Ник… той почти… само като си помисля, че е държал кутията…
— Недей. Не мисли за това.
Останалите загинали бяха измежду хората, които бяха дошли с мотоциклети — Андрея Терминело, Дийн Уикоф, Дейл Пидерсън и младото момиче на име Патси Стоун. Стю не сподели, че Патси, момичето, което учеше Лио да свири на флейта, едва не бе обезглавено от въртящо се голямо парче от касетофона на Глен Бейтмън.
Фран кимна и усети пареща болка в шията. Когато помръднеше дори леко, целият гръб ужасно я болеше. Двайсет човека бяха ранени при взрива и един от тях — Теди Вейзък от комитета по погребенията, нямаше шанс да се възстанови. Други двама бяха в критично състояние. Човек на име Луис Дешамп бе загубил едното си око. Ралф Брентнър бе загубил два пръста на лявата си ръка.
— Тежко ли съм ранена? — попита Фран.
— Имаш леки ожулвания и кракът ти е счупен, поне така твърди Джордж Ричардсън. Взривната вълна те е изхвърлила в другия край на двора. Получила си нараняванията от приземилото се върху теб канапе.
— Канапе?
— Не помниш ли нищо?
— Помня нещо като ковчег… тапициран ковчег…
— Било е канапето. Аз лично те издърпах изпод него. Направо бях изпаднал в истерия. Лари дойде да ми помогне и аз го ударих през устата. Толкова бях полудял. — Фран докосна бузата му и той хвана ръката й. — Помислих, че си мъртва. Спомням си, че си казах: „Какво ще правя, ако е мъртва?“
— Обичам те — прошепна младата жена.
Той я прегърна — внимателно, за да не й причини болка — и двамата дълго останаха така.
— Харолд? — накрая попита тя.
— И Надин Крос — допълни Стю. — Те са заложили бомбата. Но не постигнаха и наполовина целта си. И
