склон.
Харолд запълзя нагоре, като влачеше счупения си крак.
Отначало не изпитваше никаква омраза, нито желание да я застреля . Струваше му се жизнено важно да я доближи достатъчно, за да разгадае изражението й.
Минаваше пладне и жегата беше непоносима. Потта се стичаше от лицето му върху острите камъни под дланите и коленете му. Пълзеше нагоре, подпирайки се на лакти и изтласквайки се с левия крак, като осакатено насекомо. Дишаше на пресекулки, дъхът сякаш изгаряше гърлото му. Нямаше представа колко време се е влачил така, но един-два пъти удари счупения си крак в скални издатини и непоносимата болка го накара да изгуби съзнание. Няколко пъти се плъзна надолу, като стенеше безпомощно.
Най-сетне, като в просъница, осъзна, че няма сили да продължи. По разположението на слънцето разбра, че са изминали около три часа. Не си спомняше кога за последен път бе поглеждал към перилото и към пътя — сигурно е било преди повече от час. Измъчван от нечовешки болки беше съсредоточил цялото си внимание върху катеренето. Навярно Надин отдавна си бе отишла.
Ала тя все още стоеше там и макар Харолд да бе успял да пропълзи десетина метра нагоре по склона, сега виждаше дяволски добре изражението й. По лицето й бе изписана тъга, но очите й бяха празни и се взираха в далечината.
Очите й търсеха онзи, другия, загадъчния човек.
В този миг Харолд изпита омраза към нея и посегна към кобура си. Пистолетът все още бе вътре — не бе успял да изпадне, докато младежът се търкаляше по склона. Харолд го измъкна, като изкусно се прегърби, за да не го забележи Надин.
— Надин…
— Така е по-добре, Харолд. По-добре за теб, защото ако те предам в ръцете Му, ще ти се случат ужасни неща. Осъзнаваш това, нали? Не бива да се срещаш лице в лице с него, Харолд. Той смята, че станеш ли предател, завинаги ще си останеш такъв. Сигурна съм, че ще те убие, но преди това ще те накара да подлудееш. Повярвай ми, напълно е способен на това. Остави на мен да избера как да умреш — по този… или по неговия начин. Ето моят избор. Ако имаш достатъчно смелост, бързо можеш да сложиш край на страданията си. Сещаш се какво имам предвид, нали?
За стотен (или може би за хиляден) път провери дали пистолетът е зареден, като го прикриваше в свивката на изранената си и кървяща ръка.
След миг й извика:
— Ами ти? Не си ли предателка? Надин печално отвърна:
— В душата си никога не му измених.
— Точно обратното — провикна се той. Опитваше да си придаде искрено изражение, но всъщност преценяваше разстоянието. Навярно ще има възможност да даде само два изстрела, а пистолетите не са прочути с точния си мерник. — Смятам, че и тайнственият човек мисли като мен.
— Необходима съм му — промълви Надин, — пък и аз имам нужда от него. Винаги си бил излишен, Харолд. Ако бяхме продължили пътя си заедно, може би… може би щях да ти позволя да направиш нещо. Знаеш какво. И това би сложило край на всичко. Нямам право да рискувам това да се случи след всичките жертви и кръвопролития. И двамата с теб продадохме душите си, Харолд, но все още ми е останало достатъчно достойнство, за да поискам цялата сума за моята.
— И ще си я получиш от мен! — извика той и успя да застане на колене. Слънцето го заслепи. Световъртежът го сграбчи с грубите си ръце и наруши равновесието му. Стори му се, че чува гласове — по- точно един глас — надаващ изненадан писък.
Той дръпна спусъка. Проехтя изстрел, звукът отекна между канарите и постепенно заглъхна. По лицето на Надин се изписа комична изненада.
Макар страхотно да му се виеше свят, младежът победоносно си помисли: „Не е вярвала, че ще го направя!“ Надин бе зяпнала от учудване, очите й бяха широко отворени. Вдигна ръце и пръстите й се опънаха, сякаш се канеше да изсвири на пиано някаква налудничава мелодия. В продължение на една-две секунди Харолд се наслаждаваше на момента и дори не забеляза, че не я е улучил. Когато осъзна какво се е случило, отново се прицели, хванал дясната си китка с другата си ръка.
— Харолд! Не! Няма да го направиш!
— Няма ли? Толкова е лесно да натисна спусъка! Ей сега ще видиш.
Надин изглеждаше прекалено уплашена и остана неподвижна; Харолд се прицели в трапчинката в основата на шията й и изведнъж почувства увереност, че навярно е било съдено всичко да свърши така — с безсмислено насилие. Виждаше ясно шията на Надин в оптическия мерник. Ала когато понечи да дръпне спусъка, се случиха две неща. Потта проникна в очите му и временно го заслепи, и едновременно с това той се плъзна надолу. По-късно си казваше, че навярно камъните под тялото му са се изронили или че случайно е пренесъл тежестта върху счупения си крак.
Може би това бе причината за падането му. Но беше сигурен, че е почувствал как някой го блъсва, и през дългите нощи изминали оттогава, тази мисъл натрапчиво го преследваше. Денем се подиграваше на фантазиите си и рационалният му разум ги отхвърляше, но когато паднеше мрак, в душата си осъзнаваше страшната истина, че в края на краищата дяволският човек се бе намесил, за да го отстрани от пътя си.
Куршумът, който трябваше да прониже гърдите на Надин, мина встрани от нея и изчезна в синевата на небето. Харолд отново се изтъркаля до изсъхналото дърво; счупеният му крак му причиняваше адски болки, разпространяващи се от глезена до слабините.
Удари се в дънера и загуби съзнание.
Когато се свести, вече падаше мрак и луната бавно издигаше в небето. Надин беше изчезнала.
Прекара първата нощ като в делириум; сигурен бе, че никога не ще успее да се изкатери до шосето и че ще умре в клисурата. Ала щом настъпи утрото, отново запълзя нагоре потънал в пот и разкъсван от болка.
Започна да се катери в седем сутринта, по времето, когато големите жълти камиони на погребалния комитет излизаха от депото в Боулдър. В пет следобед най-сетне успя да вкопчи изранените си и покрити с мехури длани в предпазния парапет. Съзря мотоциклета си и едва не се разплака от облекчение. Трескаво зарови в чантата на седлото, измъкна отварачката и няколко консерви, отвори една и с две ръце натика в устата си желираното телешко. Но храната имаше отвратителен вкус и след малко Харолд я повърна.
В този момент осъзна, че действително ще умре, отпусна се до мотоциклета и зарида. След малко се успокои и задряма.
На следващия ден рукна пороен дъжд и го намокри до кости, от което моментално го втресе. От разлагащата се плът на крака му вече се носеше воня. Все пак бе успял да запази пистолета си сух, като го прикриваше с тялото си. Същата вечер започна да си води записки в тетрадката и откри, че почеркът му се е променил и е заприличал на драсканици на първолак или на необразован човек. Спомни си за един разказ от Даниел Кйис, озаглавен „Цветя за Алгернон“.
В него се описваше как група учени по някакъв начин успяват да превърнат умствено изостанал човек в гений… но само за известно време. После горкият човечец отново започва да губи разума си. Как му беше името? Май Чарли някой си. Точно така, защото по-късно направиха филм със същото заглавие. Чарли! Беше страхотен филм. Не чак толкова хубав, колкото разказа, изпълнен (доколкото си спомняше) с психоделичните символи на шейсетте, но все пак си го биваше. Едно време Харолд ходеше на кино или гледаше филми по видеото. Ала всичко това бе останало в миналото, когато според Пентагона човекът беше, цитирам, „жизненоспособна алтернатива“ край на цитата. В повечето случаи Харолд бе гледал филмите сам.
Започна да пише в тетрадката си; разкривените букви бавно образуваха думи: „Питам се дали всички са мъртви. И хората от комитета? Съжалявам, ако се е случило. Бях заблуден. Това едва ли извинява действията ми, но се кълна, че съм напълно искрен. Тайнственият човек е реален като самия супергрип, реален като атомните бомби, които са скрити в хранилища с оловни стени. И когато настъпи краят, ужасният край, предвещаван от всички добри хора, и когато те се изправят пред Страшния съд, единственото им оправдание ще бъде, че са били подведени.“
Харолд прочете написаното и докосна челото си с трепереща ръка. Не, това не е достатъчно обяснение. Колкото и да го разкрасява, все си остава невярно. Човек, попаднал на това изречение, след като е прочел
