— Отнеси всичко на изток от града, полей го с бензин и го изгори. Разбра ли? Изгори я! Изгори тази мръсна твар!
— Добре.
— Това е — снизходително се усмихна Флаг. Лойд вдигна тялото и с неуверена походка се отправи към вратата.
— Лойд.
Той спря и се обърна. От устата му се изтръгна жален стон. Флаг все така стоеше в позата на лотос, но сега се бе издигнал на метър от повърхността на бюрото, все така спокойно загледан в пространството.
— К-какво?
— Онзи ключ, който ти дадох във Финикс, още ли е у теб?
— Да.
— Пази го. Времето наближава.
— Д-добре.
Изчака още малко, но Флаг не каза нищо повече. Лойд бързо се измъкна през вратата, както винаги доволен, че е запазил живота си и душевното си здраве.
Този ден бе спокоен във Вегас. Към два следобед Лойд се върна смърдящ на бензин. Духаше вятър, който към пет часа вече виеше по улиците. Палмите, които бяха увехнали поради сушата през юли и август, плющяха на вятъра като разкъсани бойни знамена. Облаци със странни форми изпълваха небето. В Клуб Бар Уитни Хорган и Кен Де Мот пиеха бутилирана бира и хапваха сандвичи с варени яйца. Три възрастни дами — Откачените сестри, както ги наричаха всички — отглеждаха кокошки в покрайнините на града и снабдяваха населението с яйца. Дини Маккарти щастливо лазеше около една от масите и подреждаше пластмасови войници.
— Виж този малък келеш — гордо каза Кен. — Помолиха ме да го гледам един час. Бих го гледал цяла седмица, така ми се ще да беше мой. Жена ми роди само едно и то два месеца преждевременно. Умря в кувьоза на третия ден. — Когато Лойд излезе, той вдигна поглед към него.
— Хей, Дини! — викна Лойд.
— Ойд! Ойд! — викна Дини. Завтече се към него и той го вдигна и завъртя. Сетне го прегърна силно.
— Ще дадеш ли целувчица на Лойд? — попита той. Дини шумно го целуна.
— Имам нещо за теб — каза Лойд и извади от джоба на ризата си шепа обвити в станиол бонбони.
Дини ахна от удоволствие и ги грабна.
— Ойд?
— Какво, Дини?
— Защо миришеш на бензин? Лойд се усмихна.
— Изгорих малко боклук, сладурче. Отиди да си поиграеш. Сега коя е мама?
— Анджелина — той го изрече като „Андиина“. — После отново е Бони. Харесвам Бони, но харесвам и Анджелина. — Не й казвай, че съм ти дал бонбони. Ще ме натупа. Дини обеща да не казва и се отдалечи развеселен от мисълта, че могат да го натупат. След минута се върна с натъпкана с бонбони уста. Дойде Уитни, облечен с бялата си престилка, и поднесе на Лойд два сандвича и бутилка студена
— Благодаря — каза Лойд. — Изглеждат чудесно.
— Това е ръчен сирийски хляб — гордо заяви Уитни. Известно време той се храни мълчаливо. Сетне запита:
— Някой да го е виждал? Кен поклати глава.
— Мисля, че отново е отишъл нанякъде.
Лойд се замисли. Навън вятърът ставаше все по-силен. Виеше самотно в пустинята. Дини вдигна загрижено глава, сетне отново се заигра.
— Смятам, че е отишъл някъде — накрая каза Лойд. — Не зная защо. Но съм сигурен, че е някъде наоколо, очаквайки нещо да се случи.
Уитни тихо промълви:
— Мислиш ли, че е изкопчил нещо от нея?
— Не — отвърна Лойд, като наблюдаваше Дини. — Не мисля. По някакъв начин нещата се объркаха. Тя… е имала късмет, или го е заблудила. Това не се случва често.
— Няма значение — рече Кен, но изглеждаше разтревожен.
— Не, няма. — За известно време Лойд се заслуша във воя на вятъра. — Може да е отишъл до Лос Анжелес. — Но всъщност се съмняваше и това пролича по лицето му.
Уитни отиде в кухнята и се върна с още бира. Пиха мълчаливо, размишлявайки. Първо съдията, сега и тази жена.
И двамата бяха мъртви. Никой от тях не бе проговорил. Навън вятърът духа силно цяла нощ.
63.
На десети септември късно следобед Дини играеше в малкия парк, разположен на север от района на казината и хотелите. Жената, която тази седмица бе негова „майка“ — наричаше се Анджелина Хиршфилд, — седеше на една пейка и разговаряше с младо момиче, дошло в Лас Вегас преди около пет седмици, приблизително десет дни след самата Анджи.
Анджи Хиршфилд беше на двайсет и седем, момичето — с десет години по-младо. Носеше ластични дънкови шорти и тениска. Всичките му прелести бяха на показ, така че не оставяше нищо за въображението. Имаше нещо непристойно в контраста между зрялото му тяло и детското изражение на лицето му.
Дини вдигна очи, усмихна се и извика:
— Том! Ей, Том!
В другия край на парка вървеше едър човек със сламено-руси коси и голяма кошница, която се удряше в краката му.
— Имам чувството, че това момче е пияно — каза момичето. Анджи се усмихна.
— Не, това е Том. Той просто… Дини стана и извика:
— Том! Почакай, Том!
Той се обърна. Изпусна кошницата за пикник и го грабна.
— Хайде да полетим, Том! Нека полетим!
Кълън хвана Дини за китките и го завъртя все по-бързо. Дини летеше успоредно на земята. Заливаше се от смях. Сетне Том внимателно го остави на земята.
Дини направи няколко крачки, клатушкайки се, и се помъчи да запази равновесие.
— Още Том! Моля те!
— Не, ще ти стане лошо. А на Том му е време да се прибира вкъщи.
— Добре, Том! Ще се видим.
Анджи каза:
— Смятам, че Дини обича Лойд Хендрайд и Том Кълън повече от всички, но… — Тя погледна към момичето и млъкна. То замислено гледаше след Том и очите му блестяха.
— С още някой ли е дошъл? — попита момичето. — Кой? Том ли? Не, доколкото ми е известно, пристигнал е сам преди няколко дни. Бил е с онези хора в Зоната, но са го изпъдили оттам. Тяхната загуба е наша печалба, така мисля.
— А с него нямаше ли едно нямо момче? Глухо и нямо момче?
— Глухоням ли? Не, абсолютно съм сигурна, че дойде сам. Дини просто се влюби в него.
Момичето не откъсваше очи от Том. Спомни си за „Пепто-Бисмол“. Спомни си за бележката, в която пишеше: „Не ни трябваш“. Беше се случило в Канзас, преди много време. Беше стреляла по тях. Искаше да ги убие, особено немия.
— Джули? Добре ли си?
Джули Лори не отвърна. Гледаше подир Том Кълън. След малко на лицето й се появи усмивка.
