преди епидемията е било танцьорка в нощен клуб, а сега стоеше зад лостовете в камиона. Такова момиче би искала да има за своя най-добра приятелка. Дейна не проумяваше, как се е оказала в лагера на зловещия човек. Не можеше да си го обясни, но не смееше да я попита.
Останалите също бяха симпатични. Помисли, че в Лас Вегас има много повече наивници, отколкото в Зоната, и че никой от тях не беше злобен и не подлудяваше по пълнолуние. Освен това, тук хората работеха много по-добре, отколкото в Свободната зона. Там, в парка, можеше да срещнеш хора, търкалящи се по поляните по цял ден, а всъщност казваха че са в обедна почивка. Тук нямаше такова нещо, всички работеха от осем до пет вечерта. Независимо дали в Индиън Спрингс, или в бригадите, осигуряващи нормалния ритъм на живота в града. Даже имаше училища. Във Вегас се събраха към двайсетина деца на възраст от четири до петнайсет години. Бяха се намерили двама учители и се водеха учебни занимания по пет дни в седмицата. Лойд, които бе принуден два пъти да напуска училище и който бе повтарял два пъти подготвителния курс в колежа, много се гордееше с това, че на децата им бе предоставена възможност да се учат. В града бяха отворили аптеки и никой не ги охраняваше. Хората често влизаха в тях… но не им идваше наум да вземат нещо по-сериозно от аспирин. На запад проблемът с наркотиците не съществуваше. Всички, които бяха видели какво се случи с Хектор Дрогьн, знаеха какво наказание ги очаква за този лош навик. Същото се отнасяше и за алкохола. Рядко някой си позволяваше нещо по-силно от бира.
Дейна провери крушката, оказа се изгоряла. Махна я и извади нова. Чудесно, работният ден, привършваше. Вече… Тя погледна надолу и се вцепени.
Хората, които се връщаха от Индиан Спрингс, тръгваха към домовете си от автобусната спирка. Всеки считаше за свой дълг да погледне нагоре. Синдромът за безплатния цирк. И това лице, вдигнато към нея. „Мили Боже, нима това е Том?“
Капка солена пот влезе в окото й. Когато я изтри, лицето беше изчезнало. Дейна погледна към отдалечаващата се група хора, но по гърбовете не можеше да каже дали сред тях е Том.
„Том? Нима са изпратили Том?“
Разбира се, че не. Това бе толкова безумно, че и се струваше почти…
„Почти нормално.“
Но не можеше да се застави да повярва.
— Ей, Юргенс — викна й Джени. — Ти какво, заспа ли там горе, или мастурбираш?
Дейна се надвеси над металните перила на люлката и погледна към нея. Направи й знак с палец. Джени се разсмя.
Сетне отново се зае с крушката и когато най-сетне я смени, работния ден бе изтекъл. На път към гаража бе мълчалива и замислена Джени я попита какво й е.
— Сигурно просто няма какво да кажа — отвърна Дейна полуусмихната.
„Не може да е Том.“ „Или все пак може?“
— Събуди се! Събуди се! По дяволите, ставай, кучко!
Тя изплува от тъмните дълбини на съня и усети, как някой я ритна с крак в кръста, събаряйки я от кръглото легло на пода.
Пред нея стоеше Лойд и я наблюдаваше със смразяваща ярост. Уитни Хорган. Кен Де Мот. Джени. Но и лицето на Джени, обикновено толкова приветливо, бе сурово и студено.
— Джени…?
Не последва отговор. Дейна се повдигна на колене, без да обръща внимание на голотата си. На лицето на Лойд бе изписан изразът на човек, който току-що е научил, че са го предали.
„Дали сънувам?“
— Облечи се, лъжлива шпионска кучко!
Добре, значи не беше сън. Бяха научили за съдията, а сега са разбрали и за нея. Той им е казал. Погледна часовника на нощното шкафче. Беше четири без петнайсет сутринта. „Часът на тайната полиция“ — помисли си тя.
— Къде е той? — попита тя.
— Наблизо — мрачно отвърна Лойд. Лицето му бе пребледняло. В отвора на ризата му се виждаше амулетът. — И много скоро ще съжаляваш за това.
— Лойд? — попита тя.
— Какво?
— Заразих те с венерическа болест, Лойд. Надявам се, членът ти да се скапе.
Той я цапардоса под диафрагмата и тя падна по гръб.
— Млъкни и се обличай.
— Разкарай се оттук. Няма да се обличам пред мъже.
Лойд отново я удари.
— Е, и какво, насити ли ми се, Лойд? Изчука се с Мата Хари?
Усмихна се през сълзи от болката.
— Хайде, Лойд — каза Уитни Хорган. Беше видял смъртта в очите на Лойд, бързо се приближи до него и сложи ръка на рамото му. — Ще отидем в дневната, а Джени ще я наблюдава докато се облича.
— Ами ако реши да скочи през прозореца?
— Няма да има такава възможност — обади се Джени. На широкото й лице бе застинало тъпо изражение и Дейна за пръв път забеляза кобур с пистолет на бедрото й.
— И да иска, няма да успее — рече Ейс Хай. — Тук прозорците са само проформа, не знаеше ли? Понякога на клиенти, които са загубили всичко в казиното, им идват подобни мисли, но това е лошо за името на хотела. Затова прозорците не могат да се отварят.
Погледът му се спря на Дейна, в очите му проблесна съчувствие.
— Е, а ти, малката, наистина загуби.
— Хайде, Лойд — повтори отново Уитни. — Ако сега не се махнеш оттук, ще направиш нещо, за което ще съжаляваш.
— Добре. — Двамата тръгнаха към вратата и Лойд я изгледа през рамо. — Той ще те размаже, кучко.
— Беше най-скапаният любовник в целия ми живот, Лойд — каза тя с мил глас.
Той понечи да се нахвърли върху нея, но Уитни и Кен Де Мот го хванаха за ръцете и го издърпаха навън.
— Обличай се, Дейна — каза Джени.
Тя се изправи, като разтриваше моравата синина на ръката си.
— Ти с тези хора ли си? — попита тя. — С такива като Лойд Хенрайд?
— Нали ти спеше с него, а не аз? — За пръв път лицето й промени безстрастния си израз — на него се изписа гневен упрек. — Мислиш, че е много мило да идваш тук и да ни шпионираш? Заслужила си всичко, което ще получиш. А ще получиш много, сестричке.
— Не спах просто така с него. — Тя си обу бикините. — И не съм шпионирала за собствено удоволствие. — Затваряй си устата, сестричке! Дейна погледна Джени право в лицето. — А ти как мислиш, госпожичке, с какво се занимават тук? Защо се учат да управляват реактивни самолети в Индиан Спрингс? А ракетите „въздух-земя“ са нужни на Флаг, за да спечели парцалена кукла за момичето си на селския панаир ли?
Джени стисна устни.
— Това не ми влиза в работата.
— Няма да ти влиза в работата, когато напролет полетят на реактивните си самолети отвъд Скалистите планини и унищожат всички, които живеят там?
— Надявам се това да е истина. Или ние — или вие. Така казва Той и аз му вярвам.
— Хората са повярвали и на Хитлер. Но ти не му вярваш, просто си уплашена до смърт.
— Обличай се, Дейна.
Дейна си обу панталоните, закопча копчето и дръпна ципа. Неочаквано сложи ръка на устата си.
— Струва ми се, че ще повърна… Господи!… — Грабна една блуза с дълги ръкави, изтича в банята и
