Извади цигара „Кент“ и я запали, като се намръщи от вкуса й. След половин година проклетите цигари изобщо нямаше да могат да се пушат. Вероятно за добро. Проклетите неща бяха вредни.
Въздъхна и взе от купчината един комикс. Заглавието бе някаква тъпотия за костенурки нинджа. Захвърли списанието с Рафаело и проклетите му приятели и то се приземи като палатка върху касата. Неща като тези костенурки нинджа те караха да си мислиш, че светът наистина можеше да бъде унищожен.
Взе следващото списание — Батман, герой, в когото можеше да се вярва донякъде — и точно прелисти първата страница, когато забеляза преминаващата по пътя синя джипка. Големите й гуми плискаха наоколо кал и вода.
Боби Тери я зяпна с отворена уста. Не можеше да повярва, че джипката, която търсеха, току-що бе минала покрай поста му. Всъщност дълбоко в себе си подозираше, че цялата тази работа е фалшива.
Втурна се към вратата и я отвори. Затича се по тротоара, все още държейки Батман в ръката си. Може би беше халюцинация. Мисълта за Флаг можеше да накара всеки да халюцинира.
Ала не беше така. Видя извън града покрива на джипката, когато тя се спусна надолу по следващия хълм. Побягна назад през пустия супермаркет, като викаше Дейв с всичка сила.
Съдията здраво държеше волана, преструвайки се, че няма такова нещо като артрит, а и да съществува, той не страда от него и смяната на времето изобщо не му влияе.
През последните няколко дни валеше. Понякога само ръмеше, но през повечето време се изливаше проливен дъжд. На места пътищата бяха наводнени и вероятно през пролетта щяха да станат непроходими. Много пъти по време на експедицията бе благодарил на Бога за джипката.
През първите три дни с усилие си проправяше път по шосе № 80 и това го убеди, че няма да стигне до Западното крайбрежие преди двехилядната година, ако не отбие по второстепенните пътища. В някои отсечки междущатската магистрала бе празна, понякога можеше да заобиколи изоставените коли, но често му се налагаше да тегли катастрофирали коли с джипката си, за да разчисти пътя си. При Роулинс вече му писна. Зави на северозапад по шосе № 287, което се виеше покрай Големия вододел и лагерува два дни по-късно в северозападния край на Уайоминг, на изток от Йелоустоун. Там пътищата бяха почти пусти. Прекосяването на Уайоминг и източен Айдахо бе ужасяващо, подобно на сън преживяване. Не бе допускал, че смъртта се е разпространила с такава сила из такава обширна територия. Но беше факт: зловеща тишина се разстилаше навсякъде — по необятното западно небе, по безкрайните площи, където някога бяха бродили сърни, в малките градчета, през които минаваше: Ламонт, Мъди Гап, Джефри Сити, Лендер, Кроухарт.
Чувството му за самота нарастваше с осъзнаването на празнотата и смъртта наоколо. Все повече се убеждаваше, че никога вече няма да види Свободната зона и хората, които живееха там — Франи, Луси и Харолд Лодър, Ник Андрос. Замисли се как ли се е чувствал Каин, когато Бог го е пропъдил в земята на Нод.
Само че онази земя бе на изток от Рая.
Съдията бе в Запада.
Усети го най-силно, когато премина границата между Уайоминг и Айдахо. Навлезе в Айдахо през прохода Таргри и спря до пътя за лек обяд. Не се чуваше нищо друго освен бълбукането на водата от потока наблизо и някакъв странен стържещ звук, който му приличаше на скърцане на панти. Синьото небе бавно се покриваше с малки облачета. Времето се променяше и артритът напомни за себе си. Досега не бе имал болки, въпреки натоварването и дългите часове зад волана и…
…какъв бе този стържещ звук?
Когато се нахрани, отиде до поточето. Навярно е приятно място за пикник при по-слънчево време. Покрай ручейчето растяха дървета, имаше и маси за пикник. На едно от дърветата висеше обесен. Краката му едва докосваха земята, главата бе килната на една страна, а плътта бе изкълвана от птиците. Стържещият звук идваше от поклащащото се въже, което се бе протрило и всеки момент щеше да се скъса..
Така разбра, че наистина е в Запада.
Следобед към четири часа първите капки дъжд се удариха о предното стъкло на джипа. И оттогава непрестанно валеше.
Два дни по-късно стигна Бут Сити. Болките в пръстите и коленете бяха толкова силни, че спря да почине за цял ден. Лежа сред мъртвата тишина в едно хотелско легло с увити около ръцете и коленете си топли кърпи и чете „Закона и класите в обществото“ на Лафам.
На другия ден се запаси с аспирин и бренди и продължи нататък, като старателно избираше второстепенни пътища.
Понякога успяваше да заобиколи колите по пътя, но друг път му се налагаше да слиза и да ги закачва и издърпва встрани. Преди два дни, на пети септември, когато приближаваше Салмън ривър, бе принуден да тегли голям камион на телефонната компания три километра на заден ход, докато успя да бутне накрая проклетото нещо в реката, на която не знаеше името.
През нощта на четвърти септември, ден преди на пътя му да се изпречи големият камион и три дни преди Боби Тери да го забележи, когато премина през Коперфилд, лагерува в Ню Медоус и там се случи нещо доста странно. Спря джипа пред Ранчхенд Мотел, взе от регистрацията ключа на една стая и бе възнаграден за изпитанията си — намери нагревател с батерии, който сложи до леглото си. По здрач се бе настанил удобно на леглото си за пръв път от седмица насам. Нагревателят излъчваше мека червена светлина. Беше се съблякъл и облегнат на възглавниците четеше за съдебния процес на някаква негърка от Брикстън, Мисисипи, която бе осъдена на десет години затвор за най-обикновена кражба от магазин. Помощник-прокурорът представяше случая, трима от съдебните заседатели също бяха чернокожи и Лафам изтъкваше, че… И тогава чу на прозореца: тап, тап, тап. Сърцето на съдията подскочи в гърдите му. Книгата падна на пода. Грабна пистолета и го насочи към прозореца, готов на всичко. Историята, която си бе измислил за заблуда на противника, се разлетя като духната от вятъра слама. Точно така, искаха да разберат откъде идва и кой е той… Беше гарван.
Постепенно се успокои и дори успя плахо да се усмихне. Само един гарван.
Беше кацнал на перваза, неподвижен в дъжда, блестящите му пера се бяха слепили, взираше се с малките си очички в стария съдия, най-стария в света шпионин-аматьор, лежащ в хотелско легло в западно Айдахо само по шорти и с дебела книга на корема. Гарванът сякаш се усмихваше на тази гледка. Той се успокои и му се усмихна в отговор. Точно така, прави си шега с мен. Но след две седмици самотно пътуване имаше право да е малко изнервен. Тап, тап, тап.
Гарванът чукаше по стъклото с човката си. Точно както преди малко.
Усмивката на съдията помръкна. Имаше нещо в погледа на птицата, което не му харесваше. Все още му се струваше, че му се усмихва, но можеше да се закълне, че усмивката му беше някак презрителна, сякаш му се подиграваше.
Тап, тап, тап.
„Кога ли ще открия нещата, които трябва да научат в Свободната зона, която ми се струва толкова далеч? Никога. Дали ще намеря пукнатини в бронята на хората на Зловещия човек? Никога.“
„Дали ще се върна жив?“
„Никога.“
Тап, тап, тап.
Гарванът се взираше в него и сякаш се усмихваше.
И наум му дойде смразяващата мисъл, че това бе тайнственият човек, неговата душа, неговото Ка, проектирано в този мокър, ухилен гарван, който го наблюдаваше.
Взря се на свой ред в него с интерес.
Очите на птицата сякаш се уголемиха. Бяха тъмночервени по краищата. Дъждът валеше, гарванът се наведе напред и бавно за чука по стъклото.
Съдията си помисли: „Опитва се да ме хипнотизира. И може би донякъде е успял. Но може би съм твърде стар за подобни работи. Да предположим, че това е пълна глупост, но възможно е и да е той. Ако можех да вдигна пушката си с едно бързо движение? Не съм стрелял от четири години, но бях шампион на клуба през 1976 и все още много добър стрелец през 1986. Обаче тогава не получих награда и се отказах, по онова време гордостта ми бе в по-добра форма от зрението, но все пак бях достатъчно добър да се класирам пети от двайсет и пет състезатели. А прозорецът е много по-близо. Ако е той, дали ще мога да го убия? Да хвана
