Влязоха в къщата. Тя сложи чайника на печката и двете го зачакаха да заври.
Четиримата мъже мълчаливо се отправиха на югозапад. Целта им бе Голдън, където щяха да пренощуват. Отминаха трите гробища и когато сенките им се издължиха и горещината започна да намалява, стигнаха до табелата с надпис, че напускат Боулдър. За миг Стю имаше чувството, че всички са готови да се обърнат и да се върнат. Ако продължат, очакваше ги почти сигурна смърт. А в Боулдър ги очакваше топлина и любов.
Глен извади от задния си джоб кърпа, нави я и я завърза на главата си.
— Глава четирийсет и трета: „Плешивият социолог трябва да си пази главата“ — каза той глухо. Коджак тичаше пред тях, душейки радостно полските цветя.
— О, Боже — възкликна Лари. — Имам чувството, че това е краят на всичко.
— Да-а — съгласи се Ралф — и аз изпитвам същото.
— Някой иска ли да се върнем? — попита Глен без никаква надежда в гласа.
— Хайде — леко се усмихна Стю. — Толкова ли треперите за кожите си?
Продължиха нататък, оставяйки Боулдър далеч зад себе си Към девет вечерта устроиха лагер край Голдън, на километър от мястото, където шосе № 6 завиваше покрай Клиър Крийк и се насочваше към сърцето на Скалистите планини.
Никой не спа добре през първата нощ. Вече се чувстваха далеч от дома, заплашени от смъртта.
61.
Зловещият човек бе разположил предните си постове по цялата източна граница на Орегон. Най- многобройният му отряд бе при Онтарио, където междущатска магистрала № 80 ги свързваше с Айдахо; там имаше шестима човека, настанени в ремаркето на голям камион „Питърбил“. Бяха тук повече от седмица и играеха на покер с банкноти от по двайсет и петдесет долара — безполезни, колкото парите в Монополи. Един от мъжете водеше пред останалите с шейсет хиляди долара, а друг, чиято годишна заплата преди епидемията бе десет хиляди долара, сега бе спечелил над четирийсет хиляди.
Валеше от седмица и нервите им бяха обтегнати. Бяха дошли тук от Портланд и искаха да се върнат обратно там. В Портланд имаше жени. Разполагаха с радиостанция, която излъчваше само атмосферни смущения. Очакваха да чуят от предавателя единствено думите: „Връщайте се у дома.“ Това щеше да означава, че човекът, когото търсеха, е бил заловен някъде другаде.
Мъжът, когото търсеха, бил приблизително седемдесетгодишен, едър и оплешивяващ. Носел очила и се придвижвал със синьо-бял джип. Щом го забележеха, веднага трябваше да го убият.
Бяха отегчени и изнервени — играта на покер с истински пари бе омръзнала дори на най-тъпия от тях още преди два дни, но не бяха дотолкова отегчени, че да тръгнат сами към Портланд. Бяха получили заповед лично от Флаг и даже това, че непрестанният дъжд ги принуждаваше да стоят дълго в затворено помещение, не можеше да ги освободи от ужасяващия страх от него. Ако се проваляха и той го научеше. Господ да им бъде на помощ.
И тъй, седяха и играеха, като се редуваха на наблюдателния пост пред изрязания в металната стена процеп. Шосе № 80 бе пусто при този проливен дъжд. Но ако забележеха някого, веднага щяха да го заловят.
— Той е шпионин от другата страна — беше им казал Флаг с ужасяваща усмивка. Защо излъчваше такъв ужас, никой от тях не би могъл да каже, но от погледа му човек изпитваше чувството, че кръвта му във вените се е превърнала във вряла доматена супа. — Той е шпионин и ние ще го посрещнем с отворени обятия, ще му покажем всичко и ще го изпроводим жив и здрав. Но го искам. Искам ги и двамата. И преди да падне сняг ще изпратим главите им отвъд планините. Нека си мислят за това цяла зима. — Беше се изсмял гръмогласно пред хората, които бе събрал в една от залите за конференции в Портланд Сивик Център. Те му отвърнаха с усмивка, но усмивките им бяха студени и загрижени. На глас можеха и да се поздравяват един друг, че са избрани за тази отговорна задача, но тайно им се искаше тези щастливи, отвратителни като на невестулка очи да се бяха спрели на някой друг.
Далеч на юг от Онтарио, при Шевил, имаше друга група от четирима в малка къща край лъкатушещото към пустинята Алворд шосе № 80.
Другите постове бяха от по двама души и дори десетина такива сновяха от градчето Флора малко встрани от шосе № З на седемдесет километра до границата с Уошингтьн и надолу до Макдермит на границата между Орегон и Невада. Старец в синьо-бял джип. Инструкцията за всички постове беше една и съща: „Убийте го, но не го удряйте по главата.“ Не биваше да има рани или синини над адамовата ябълка.
— Не искам да изпращам обратно повредена стока — беше се изсмял Рандъл Флаг с ужасния си смях.
На север Орегон и Айдахо бяха разделени от Снейк ривър, при която имаше друг пост, където шестима мъже седяха във фургона и играеха на карти с пари без никаква стойност. Реката извиваше натам във формата на подкова, както се изразяваха геолозите, и близо до Коперфилд имаше бент. В седмия ден на септември, когато Стю и групата му уморено се скитаха по шосе № 6 от Колорадо, Боби Тери се намираше в супермаркета на Коперфилд, до него имаше струпана купчина комикси. Питаше се каква ли форма има бентът Оксбоу Дам и дали шлюзовете са отворени или затворени. Орегонската магистрала № 86 минаваше покрай супермаркета.
Той и партньорът му Дейв Робъртс (който сега спеше на горния етаж) бяха разговаряли за бента надълго и нашироко. Валеше цяла седмица. Ами ако бентът се скъсаше? Огромната вълна щеше да помете Коперфилд и добрият стар Дейв можеше да бъде изхвърлен заедно с добрия стар Боби Тери в Тихия океан. По едно време решиха да отидат до бента и да видят дали няма пукнатини, но сетне се отказаха. Заповедта на Флаг беше изрична: „Стойте под прикритие.“
Дейв бе изтъкнал, че Флаг може да се появи навсякъде. Пътуваше много, а и вече се носеха слухове за това как неочаквано може да изникне в затънтено малко градче, където десетина души поправят електропроводите или събират оръжие от някой военен склад. Той се „материализираше“ като призрак. Само че това бе мрачно усмихнат призрак, обут в прашни ботуши с изтъркани токове. Понякога бе сам, а друг път с Лойд Хенрайд, зад волана на голям даймлер, черен като катафалка и също толкова дълъг. Случваше се да върви и пеша. В един момент го нямаше, в следващия се появяваше. Можеше да бъде в Лос Анжелис, а на следващия ден да го видят в Боиз… пеша.
Но Дейв бе подчертал, че дори Флаг не може да бъде едновременно на шест различни места. Един от тях можеше да се промъкне до бента, да го огледа и да се върне. Рискът да ги хване бе едно на хиляда.
„Добре, направи го — бе казал Боби Тери. — Аз ти разрешавам.“ Но Дейв бе отклонил предложението със смутена усмивка. Защото Флаг имаше свои начини да научава всичко, дори и да не се появеше в магазина. Хората разправяха, че има свръхестествена власт над хищните животни. Някоя си Роуз Кингман го видяла как щракнал с пръсти към няколко гарвана на една телефонна жица и те веднага долетели и кацнали на раменете му. Същата Роуз Кингман твърдеше, че те грачели: „Флаг… Флаг… Флаг.“
Той разбираше, че това е смешно. Слабоумните може би щяха да повярват, ала майката на Боби Тери не бе отгледала слабоумен. Знаеше как се разпространяват подобни истории. Самият тайнствен човек сигурно насърчаваше подобни слухове.
Но въпреки това от тези истории го втрисаше, сякаш във всяка от тях имаше частица истина. Някои разправяха, че имал власт над вълците и че можел да всели духа си в тялото на котка. Мъж от Портланд го видял да носи невестулка или риба, нещо дребно. Няма значение какво… но ако той наистина може да говори с животните, като сатанинския доктор Дулитьл? И да предположим, че въпреки заповедите му някои от тях двамата с Дейв отиде да огледа бента и бъде видян? Наказанието за неподчинение бе разпъване на кръст. Боби Тери се надяваше, че така или иначе старият бент няма да се скъса.
