подскочи и Стю го улови ловко. Усещаше как насекомото подскача и се опитва да избяга от шепата му.
— Плюни и ще те пусна — каза той старото детско заклинание и вдигна поглед. Франи тъжно му се усмихваше. С бързо грациозно движение тя извърна глава и плю. Заболя го сърцето, докато я наблюдаваше. — Фран…
— Не, Стю, не искам да говорим за това. Поне не сега.
Разстлаха бялата покривка, която Фран бе взела от хотел „Боулдерадо“ и младата жена подреди обяда: салата от марули и краставици, сандвичи с шунка; вино; и ябълков пай за десерт. Стю изпитваше странно чувство, докато наблюдаваше грациозните й движения, по които не личеше, че е получила сериозни контузии.
— Храната е чудесна. Хайде да започваме — каза тя. Стю седна до нея и взе сандвич, макар да не беше гладен. Сърцето му се свиваше от мъка, но все пак отхапа няколко залъка. Когато привършиха обяда, Фран го попита:
— Кога тръгвате?
— Следобед — отвърна той и запали цигара.
— За колко време ще стигнете дотам? Той сви рамене.
— Пеша? Не мога да преценя. Глен не е младеж. Нито пък Ралф. Ако успеем да изминаваме по четирийсет километра на ден, може би ще достигнем целта си в началото на октомври.
— Ами ако в планините падне сняг? Или в Юта? Стю отново сви рамене, наблюдавайки я сериозно.
— Да ти налея още вино? — попита тя.
— Не, получавам киселини.
Фран наля на себе си и пресуши чашата на един дъх.
— Дали тя бе глас Божии, Стю? Наистина ли?
— Откъде да знам.
— Ние я сънувахме, а после наистина тя дойде при нас. Цялата тази работа е част от някаква глупава игра. Чел ли си някога книгата на Йов?
— Никога не съм се интересувал много от Библията.
— Майка ми я четеше. Смяташе, че е много важно двамата с брат ми Фред да имаме добро религиозно възпитание. Никога не обясни защо. Нямаше голяма полза от това, освен че можех да отговарям на всички въпроси от Библията в телевизионното състезание „Опасност“. Спомняш ли си го, Стю?
Леко усмихнат, той отвърна:
— И нашият домакин Алекс Требек.
— Точно така. Дават ти отговора и очакват да кажеш какъв е бил въпросът. Знаех всичко, свързано с библейските притчи. Бог и дяволът се обзаложили за Йов и естествено накрая Бог спечелил — тя се усмихна тъжно. — Той винаги печели. Сигурно е почитател на бостънските „Селтикс“.
— Може да е облог — промълви Стю — но става дума за живота на хората в Боулдър. И за бебето в теб. Как го нарече тя? Синът ти?
— Дори не ми каза дали то ще оцелее — отвърна Франи. Ако го беше направила, само това, може би щеше да ми е по-леко да те пусна.
Стю мълчеше виновно.
— Как лети времето! — продължи тя. — Помогни ми, Стю.
Прибраха в кошницата неизядената храна заедно с покривката и бутилката вино. Стю се огледа, но освен трохите на мястото, където бяха обядвали, по нищо не си личеше, че някой е бил тук. Когато вдигна поглед, забеляза, че Фран плаче. Приближи се до нея, а тя промълви:
— Всичко е наред. От бременността е, постоянно ми се плаче. Просто не мога да се спра.
— Няма нищо.
— Искам да се любим, Стю.
— Какво, сега ли? Тук? Тя се усмихна и кимна.
— Да. Само трябва да внимаваме за онези бодливи неща.
Отново разстлаха покривката на земята.
В долния край на „Бейслейн“ тя го накара да спре до останките от къщата на Ралф и Ник. Цялата задна част бе напълно разрушена. Дворът бе пълен с отломки. Наблизо се валяше канапето, което бе притиснало Франи, а на стъпалата имаше засъхнало петно кръв. Тя внимателно го разгледа, после попита:
— Това кръвта на Ник ли е?
— Защо питаш?
— Това кръвта на Ник ли е?
— Господи, откъде да знам. Възможно е.
— Сложи дланта си на нея, Стю.
— Фран, да не си се побъркала?
На челото й се появи онази бръчка, изразяваща инат, която бе забелязал още в Ню Хемпшир.
— Сложи си ръката!
Той неохотно се подчини. Не беше сигурен, че кръвта е на Ник (бе склонен да смята точно обратното), но го полазиха тръпки.
— А сега се закълни, че ще се върнеш.
Стори му се че стъпалото се нагорещи и изпита желание да отдръпне ръката си.
— Фран, как бих могъл…
— Не всичко е в Божиите ръце! — зашепна тя. — Не всичко. Закълни се, Стю, закълни се!
— Фран, кълна се, че ще се опитам.
— Навярно трябва да се задоволя и с това.
— Трябва да се връщаме.
— Знам. — Тя продължи да се притиска към него. — Кажи, че ме обичаш.
— Това ти е много добре известно. — Добре, но все пак ми го кажи. Стю сложи ръце на раменете й.
— Франи, обичам те.
— Благодаря — каза тя и притисна лице към гърдите му. — Сега мога да се сбогувам с теб. Сега мога да те пусна. Те се прегърнаха сред обсипания с отломки двор.
60.
Фран и Луси наблюдаваха от стъпалата на къщата на Лари как мъжете тръгват на път. Четиримата спряха за миг на алеята, не носеха раници, спални чували и никаква лагерна екипировка.
— Довиждане, Лари — извика Луси. Лицето й бе пребледняло.
— Не забравяй обещанието си, Стю — изрече Фран.
— Няма.
Глен сложи два пръста в устата си и свирна. Коджак, който проучваше решетката на канализацията, моментално се отзова на сигнала.
— Да тръгваме преди да съм се разколебал — предложи Лари. Лицето му бе не по-малко бледо от това на Луси, очите му блестяха като стъклени.
Стю изпрати въздушна целувка, нещо, което не си спомняше да е правил, откакто майка му го изпращаше до училищния автобус. Франи му махна в отговор. В очите й отново напираха горещи сълзи, но с последни усилия успя да ги сдържи.
Четиримата потеглиха на път. Просто тръгнаха по улицата. Стигнаха до края на пресечката. Някъде пееше птица. Обедното слънце напичаше и сцената бе напълно лишена от драматизъм. Стю се обърна и отново махна с ръка. Лари направи същото. Фран и Луси им отвърнаха. Мъжете пресякоха улицата и изчезнаха от погледа им.
— Мили Боже — прошепна Луси.
— Да се прибираме — предложи Фран. — Пие ми се чай.
