в капана неговото Ка — ако има подобно нещо — вътре в тялото на умиращия гарван? Дали ще е неподходящо един старчок да приключи цялата работа с прозаично убийство на черна птица в западно Айдахо?“
Гарванът му се ухили. Сега бе сигурен, че се хили.
Неочаквано съдията седна в леглото и със сигурно движение вдигна пушката до рамото си. Направи го по-добре отколкото предполагаше. Гарванът сякаш се ужаси. Размаха мокрите си крила, хвърляйки пръски наоколо. Очите му се разшириха от страх. Той го чу да издава давещо се „кау“ и за миг изпита абсолютна увереност: това наистина бе тайнствения човек който бе подценил стареца и щеше да плати с жалкия си живот.
„На ти!“ — извика съдията и натисна спусъка.
Но спусъкът не поддаде, защото не бе махнал предпазителя. Секунда след това през прозореца не се виждаше нищо друго освен дъжд.
Той свали пушката на скута си, потиснат, чувствайки се неловко. Каза си, че това всъщност е било само един гарван, едно развлечение, което да пооживи скучната вечер. И ако бе стрелял в прозореца, сега вътре щеше да вали и трябваше да се мести в друга стая.
Но не можа да спи много тази нощ, на няколко пъти се стряскаше и се взираше в прозореца, убеден, че е чул призрачното почукване. И ако гарванът кацнеше отново на перваза, нямаше да му се измъкне този път. Беше подготвен,
Ала гарванът не се върна.
На следващата сутрин отново се отправи на запад, артритът го измъчваше и към единайсет спря пред малко кафене да обядва. Когато привърши със сандвича и кафето, видя голям черен гарван да прелита и каца на телефонните жици на половин пресечка от него. Съдията го наблюдаваше озадачен, стиснал в ръка чашата на термоса си. Не беше същият гарван, разбира се. Сигурно сега гарваните бяха много повече отпреди. И всичките бяха добре охранени. Сега светът бе техен. Но въпреки всичко имаше усещането, че е същият и изпита чувството на обреченост, промъкващо се примирение, че всичко е приключило. Апетитът му се изпари.
Продължи нататък. Няколко дни по-късно бе навлязъл в Орегон и се придвижваше на запад по магистрала № 86. Към дванайсет и петнайсет премина през Коперфилд, без дори да хвърли поглед към магазина, от който го дебнеше зяпналият от учудване Боби Тери. Пушката бе до него на седалката, вече не спускаше предпазителя, кутия патрони стоеше до нея. Съдията бе решил да стреля по всеки гарван, който забележи. Просто заради принципа.
— По-бързо! Не можеш ли да подкараш проклетото нещо по-бързо?
— Махни ми се от главата, Боби Тери. Не е нужно да си го изкарваш на мен, че не си си доспал.
Дейв Робъртс бе зад волана на „.Уилис Интернешънъл“, която бе паркирана до магазина. Докато Боби Тери успее да събуди Дейв и той се облече, старчокът в джипката се бе отдалечил. Дъждът се бе засилил и видимостта не беше голяма. Боби Тери държеше в скута си уинчестър. В колана си бе затъкнал четирийсет и пет калибров колт.
Дейв, който носеше каубойски ботуши, джинси, жълто яке и нищо друго, го погледна.
— Ако продължаваш да стискаш спусъка, ще направиш дупка на вратата, Боби Тери.
— Ти само го хвани — каза той. Сетне замърмори под нос. — Ще го гръмна в корема. Не трябва да се целим в главата разбра ли?
— Престани да си дрънкаш сам. Нали знаеш кои си говорят сами.
— Къде е той? — попита Боби Тери.
— Ще го пипнем. Освен ако не ти се е присънило. Не бих искал да съм на твое място, ако е така, братко.
— Не ми се е присънило. Беше същият джип. Но какво ще стане, ако успее да ни се изплъзне?
— И къде ще отиде? — попита Дейв. — Наоколо има само черни пътища. Няма да измине и петнайсет метра по някой от тях, без да затъне в калта до бронята. Независимо дали е с двойно предаване, или не. Успокой се, Боби Тери.
— Не мога. Постоянно си мисля, че може да увисна на някой телеграфен стълб в пустинята — отвърна жално Боби Тери.
— Глупости!… Я погледни! Виждаш ли го? Вървим по петите му, за Бога!
Пред себе си видяха катастрофирали шевролет и голям тежък буик. Бяха блокирали пътя от единия до другия край, като ръждясали кости на непогребани мастодонти. От дясната страна на шосето се виждаха пресни дълбоки следи от гуми.
— Това е той — каза Дейв. — Тези следи са най-много от преди пет минути.
Те също завиха и колата им заподскача в банкета на шосето. Дейв отново я върна на пътя, където преди него бе минал съдията, и двамата забелязаха калните следи от гумите по асфалта. На върха на следващия хълм съзряха джипа да изчезва зад малко възвишение на пет километра пред тях.
— Ще го хванем! — извика Дейв Робъртс.
Натисна газта и колата се понесе със сто километра в час.
При тази скорост чистачките не успяваха да изчистят предното стъкло. На върха на възвишението отново видяха джипа, сега на по-близко разстояние. Дейв включи фаровете и започна да подава сигнали. След миг задните светлини на джипа проблеснаха.
— Добре — каза той. — Представихме се за приятели. Трябва да го накараме да излезе от джипа. Не прави нищо глупаво, Боби Тери. Трябва да свършим работата добре и ще бъдем богато възнаградени. Внимавай да не оплескаш нещо! Трябва да го накараме да излезе от проклетия джип. — О, Боже, защо не минахме през Робинет? — затюхка се Боби Тери. Ръцете му стискаха пушката. Дейв го перна през ръката.
— Няма да излизаш от колата с пушката.
— Но…
— Млъквай! Усмихни се, да те вземат мътните! — Боби Тери се усмихна като механична играчка.
— За нищо не те бива! — изръмжа Дейв. — Аз ще го направя. Стой в проклетата кола.
Спряха до джипа, чиито две гуми бяха на шосето, а другите две — в калта извън него. Дейв изскочи усмихнат от колата. Бе пъхнал ръце в джобовете на жълтото си яке. В левия стискаше трийсет и осем калибров пистолет.
Съдията внимателно слезе от джипката. Той също носеше жълто яке. Вървеше предпазливо, сякаш беше от стъкло. Артритът ужасно го измъчваше. В лявата си ръка носеше пушка.
— Хей, да не ме гръмнеш, а? — каза Дейв с приятелска усмивка.
— Предполагам, че няма — отвърна съдията. Разговаряха на дъжда. — Сигурно идвате от Коперфилд.
— Да, така е. Аз съм Дейв Робъртс — и той протегна ръка.
— Казвам се Фарис — каза съдията и подаде дясната си ръка. Погледна към колата и забеляза Боби Тери, който се беше показал от страничния прозорец и стискаше пистолета си с две ръце. Дъждът валеше върху оръжието. Лицето му бе мъртвешки бледо, а на устните му бе застинала усмивка.
— Кучи син — промърмори съдията и дръпна ръката си от мократа ръка на Робъртс, който стреля през джоба си.
Куршумът се заби под стомаха на стареца и изскочи отдясно на гръбнака му, оставяйки изходна рана с размера на чинийка. Пушката падна от ръката му на пътя, а изстрелът го отхвърли до отворената врата на джипа.
Никой от тях не забеляза гарвана, който кацна недалеч на една телефонна жица.
Дейв Робъртс направи крачка напред, за да довърши работата си. В този миг Боби Тери стреля от колата и уцели Дейв в гърлото. По якето на Дейв се разплиска кръв и се смеси с дъжда. Той се обърна към Боби Тери, устните му беззвучно се движеха, очите му бяха широко отворени. Направи две крачки напред и падна мъртъв. Дъжд забарабани по якето му.
— Проклятие. Какво направих! — извика потресен Боби Тери.
