— Да.
Флаг изключи.
— Е, това е всичко.
— Мога ли… да си тръгна?
— Да, мадам. Беше ми приятно да се запознаем. — Той протегна ръка към вратата, с дланта надолу.
Тя стигна до вратата. Едва докосна дръжката, когато той отново заговори:
— Още една дреболия. Нещо съвсем незначително. Дейна се засмя. Той се усмихваше и усмивката му беше приятелска, но за част от секундата й се стори, че пред нея стои огромен черен дог с увиснал език и оголени зъби, които могат да се забият в ръката ти. — Какво?
— Сред нас има още един ваш човек — каза Флаг. Усмивката му стана още по-широка. — Кой би могъл да бъде?
— Откъде да зная? — попита Дейна и в мозъка й изплува образът на Том. „Нима наистина е бил той?“
— Как така, скъпа? Аз си мислех, че се споразумяхме.
— Но аз наистина не зная — каза тя. — Размислете и ще видите, че казвам истината. Комитетът ме изпрати… и съди-ята… и кой знае още колко човека…, а те действаха доста предпазливо, ако… е, нали разбирате, ако ни се случи нещо…
— Ако решим да изтръгнем няколко нокътя?
— Ами да. При мен дойде Сю Стьрн. Сигурно Лари Ъндърууд… той също е член на комитета…
— Знам кой е господин Ъндърууд.
— Та той сигурно е разговарял със съдията. Но останалите… — Тя поклати глава. — Най-вероятно всеки член на комитета е вербувал свой агент.
— Може и да е било така, но аз не съм съгласен. Останал е само още един. Кои е той. — Усмивката му стана още по-широка и тя се уплаши. — Ти знаеш — повтори Флаг.
— Не, аз…
Флаг се наведе над интеркома.
— Лойд тръгна ли вече?
— Не, тук съм.
— Изчакай засега — каза той. — Имаме още малко работа.
— Добре.
Флаг продължително я изгледа. На челото й изби пот. Струваше й се, че очите му станаха по-големи и по-тъмни. Да гледаш в тях бе като да се взираш в стар и много дълбок кладенец. Но когато този път се помъчи да отклони погледа си, не успя.
— Кажи ми — прошепна той. — Няма да си причиняваме неприятности.
— Значи всичко е било театър?
— Скъпа, не разбирам какво имаш предвид?
— Много добре разбирате. Грешката е там, че Лойд е останал на мястото си. Една ваша дума е достатъчна всеки един от тях да се хвърли с главата надолу от небостъргач. Той отдавна щеше да се е захванал с мотоциклета ми. Разбира се, ако не сте му съобщили предварително, че нямате намерение да ме пуснете.
— Скъпа, страдаш от съвсем безпочвена мания за преследване. Предполагам, че причината е в лошото впечатление, което са ти направили онези четирима мъже. От пътуващия зоопарк. Сигурно там е било страшно. Тук също може да стане страшно, но и двамата не желаем това, нали?
Силите я напускаха. С неимоверно усилие на волята сви дясната си ръка в юмрук и се удари в дясното око. В черепа й избухна страшна болка, а зрението й се замъгли. Главата й се отметна назад и се удари във вратата с глух звук. Най-после успя да откъсне поглед от неговия и усети как волята й се възвръща.
— Много добре знаеш кой е — каза той. Стана от бюрото и тръгна към нея. — Ти знаеш и ще ми разкажеш всичко. И ударите по главата няма да ти помогнат, скъпа.
— А как така вие самият нищо не знаете? — завика му тя.
— Знаехте за съдията и за мен! Тогава как така не знаете… Ръцете му силно стиснаха раменете й. Бяха студени, като мрамор.
— За кого?
— Не зная.
Той я разтърси като парцалена кукла. Ръцете му бяха ледени, но лицето му излъчваше горещина на пустиня. — Знаеш. Кажи ми. Кой е той?
— А защо вие самият не знаете?
— Защото не мога да го видя! — закрещя той и я хвърли в другия край на стаята. Когато видя как лицето му се накланя над нея в здрача, топла урина потече по бедрата й. Ранди Флаг вече го нямаше, сега пред нея бе зловещият човек, високият човек, главният, и Господ да й е на помощ.
— Ще ми кажеш — настоя той. — Ще ми кажеш онова, което искам да науча.
Тя го погледна и бавно се изправи на крака. Усети тежестта на ножа, прикрепен към китката й.
— Добре, ще кажа. Приближи се. Усмихвайки се, той направи крачка към нея.
— Не, по-близо. Искам да ти го прошепна на ухото. Той се приближи още повече. Тя чувстваше едновременно невероятна топлина и леден студ. Ушите й бучаха. Усещаше миризмата на безумието — миризмата на гнили плодове в тъмно мазе.
— По-близо — хрипливо прошепна тя.
Той направи още една крачка и тя рязко сви китката на дясната си ръка. „Щрак!“ — чу тя звука на пружината. Острието се оказа в ръката й.
— На ти! — изсъска тя и замахна към него. С ръце на бедрата, той се разсмя оглушително, отметнал назад пламналото си лице.
— Как ме разсмя! — завика той и отново се заля в смях. Тя объркано погледна към ръката си и видя жълт банан с лепенка „Чекита“. Уплашено го изпусна на килима.
— Ще ми кажеш — прошепна той. — Непременно ще ми кажеш.
И Дейна разбра, че той е прав.
Тя бързо се извърна, толкова бързо, че успя за секунда да изненада дори тайнствения човек. Една от черните му ръце се протегна, но успя само да откъсне парче коприна от блузата й.
Дейна се втурна към стъклената стена.
— Не! — извика той и тя усети черния вятър зад гърба си. Удари чело в стената и видя как невероятно дебели късчета стъкло полетяха надолу към паркинга, разположен под прозорците на хотела. Стъклото се пропука. Тялото й по инерция премина през дупката и заседна. Чувстваше как кръвта й изтича. Усети ръцете му и помисли колко ли време ще му е необходимо, за да я накара да се съвземе. Един час? Два?
„Видях Том и ти няма да разбереш за него, защото той е различен от нас, той…“
Той я издърпа вътре.
Тя рязко извърна глава надясно и се опита да се убие. Остро като бръснач стъкло се впи в гърлото й. Друго парче се заби в окото й. За миг тялото й се напрегна, а ръцете й заудряха по стъклото. Сетне се отпусна. В своя кабинет зловещият човек издърпа кървав труп. Ревейки от ярост, Флаг я ритна. Безволната отпуснатост на тялото го разяри още повече. Виейки и ревейки той я зарита. От очите му изскачаха тъмни пламъци.
Отстрани Лойд и останалите се споглеждаха пребледнели. Гледката не бе по силите им. Джени, Кен и Уитни си отидоха, като дадоха вид, че не са чули и видели нищо.
Остана единствено Лойд — не защото искаше, а защото знаеше, че трябва да остане. Най-после Флаг го повика.
Бе седнал на широкото бюро със скръстени крака и ръце на коленете. Гледаше някъде над Лойд, някъде в пространството. Лойд видя, че стъклената стена е разбита по средата. Острите краища бяха обагрени с кръв.
На пода лежеше нещо безформено, завито в завеса и смътно напомнящо за човешко тяло.
— Махни това оттук! — каза Флаг.
— Сега — промълви тихо Лойд. — Трябва ли да отрежа главата?
