Тя въпросително се огледа.
— На пода. Подът ни подхожда. Ще си говорим и то само истината. На столове седят лъжците. А ние ще седим така, както седят приятелите около лагерния огън. — Той седна със скръстени крака и я изгледа очакващо. В очите му проблесна добре замаскирано ликуващо пламъче.
След известно колебание тя също се отпусна на пода. Скръсти крака и сложи ръце на коленете си. Усещаше успокояващата тежест на ножа на ръката си.
— Изпратили са те тук, за да ни шпионираш, скъпа — каза той. — Правилно ли съм разбрал ситуацията?
— Да.
— А известно ли ти е, как постъпват с шпионите във военно време?
— Да.
Усмивката му грейна като слънце.
— Имаме късмет, че нашите и вашите хора не воюват помежду си.
Тя смаяно го изгледа.
— Но ние наистина не воюваме — каза той с искрени нотки в гласа.
— Но… вие… — Хиляди объркани мисли се въртяха в главата й. Индиан Спрингс. Ракетите „въздух-земя“. Траш със своя дефолиант и напалм.
— Нима сме нападали така наречената Свободна зона? Може би сме предприемали някакви водещи до война стъпки?
— Не, но…
— А вие да сте ни атакували? — Разбира се, че не!
— Не. И ние също нямаме такива намерения. Виж! — Той очаквано посочи с ръка към пустинята.
— Великата Западна пустиня! — възкликна той. — Невада! Аризона! Ню Мексико! Калифорния! Защо да воюваме? Дори след двеста години за всички ще има място! Какво да правим? — Нищо — промърмори тя. Гърлото й бе пресъхнало, Чувстваше се замаяна и… обнадеждена? Погледна го в очите. Те я привличаха. Дали не полудяваше. Дали не я бе лишил от разум. Напротив, беше… много благоразумен човек.
— Не съществуват нито икономически, нито технологически причини за война между нас. Политиката ни малко се различава от вашата, но това е дреболия, на туй отгоре ни делят Скалистите планини…
„Хипнотизира ме.“
С огромно усилие на волята тя откъсна поглед от очите му и се загледа в луната над рамото му. Усмивката на Флаг леко помръкна и по лицето му пробяга сянка на раздразнение. Или само й се бе сторило? Когато пак погледна към него (този път много по-предпазливо), на устните му отново грееше усмивка.
— Вие убихте съдията — рязко изрече тя. — Искате да измъкнете нещо от мен, а когато го направите, и мен ще убиете.
Той търпеливо я наблюдаваше.
— Наистина, по цялата граница между Орегон и Айдахо бяха поставени постове, които имаха заповед да задържат Фарис. Но не да го убият! Заповедта бе да го доведат при мен До вчера бях в Портланд. Исках да поговоря с тях, както говоря с теб сега, скъпа — спокойно, благоразумно и искрено. Двама от моите стражи са го засекли в Коперфилд, щата Орегон. Той е започнал да стреля, смъртно е ранил единия от моите хора и убил на място другия. Раненият успял да го застреля. Много съжалявам, че се получи така. Много повече, отколкото можеш да си представиш. — Очите му потъмняха и тя му повярва… но… но може би не така, както му се искаше.
— На мен ми разказаха за случилото се по друг начин.
— Избирай на кого да повярваш, скъпа. Но не забравяй, че аз им бях заповядал какво да правят.
Говореше убедителна, дяволски убедително. Струваше й се почти безобиден — всъщност не беше ли така? Притежаваше умението на политиците да опровергават с най-добрите аргументи, но начинът, по който го правеше, я тревожеше много.
— Ако не желаете война, тогава за какво са ви реактивните самолети и оръжията, които открихте в Индиан Спрингс?
— Като отбранителна мярка — веднага отвърна той. — Същото правим и в Лейк Серлс, Калифорния и във военновъздушната база Едуардс. Както и при Ридж във.Вашингтон. Вашите хора скоро ще се заемат със същото…, ако вече не са започнали.
Дейна бавно поклати глава.
— Когато напуснах Зоната, все още се опитваха да пуснат електричеството.
— С удоволствие щях да ви изпратя двама-трима специалисти, ако не бях научил, че вашият Брад Кичнър се справя прекрасно и сам. Вчера за кратко време електричеството бе изключено, но той разреши проблема много бързо. Обичайно претоварване на Арапахо роуд. — Откъде знаете всичко това?
— Имам свои канали — добродушно отговори Флаг. — Между впрочем, старицата се завърна. Мила стара жена.
— Майка Абигейл?
— Да — очите му се замъглиха. — Тя умря. Колко жалко. А аз се надявах да се срещна с нея.
— Майка Абигейл е умряла?
Погледът му се избистри и той й се усмихна:
— Нима това те учудва?
— Не. Учудва ме фактът, че се е върнала. И то повече, отколкото можете да си представите.
— Върнала се е, за да умре.
— Казала ли е нещо преди това?
За миг маската на добродушието изчезна от лицето му и на нейно място се появи мрачно, злобно раздразнение.
— Не — каза той. — Мислех, че може би… може би ще проговори. Но тя е умряла в кома.
— Сигурен ли сте?
Сияещата усмивка отново озари лицето му.
— Да забравим за това, Дейна. Хайде да поговорим за по-приятни неща, например, за завръщането ти в Зоната. Сигурен съм, че там се чувстваш по-добре, отколкото тук. Искам да вземеш нещо със себе си.
Флаг бръкна в джоба на ризата си, измъкна оттам бележник и извади от него три пътеводителя. Подаде ги на Дейна, която ги гледаше с нарастващо учудване. На тях бе показана територията на седем западни щата. Някои участъци бяха оцветени в червено.
— Искате да ги взема със себе си?
— Да. Знам къде живеят вашите хора и искам вие също да знаете къде живеят моите. В знак на приятелство и доверие. А когато се върнете, бих искал да им разкажете, че Флаг не иска да причини зло никому. Кажете им да не изпращат повече шпиони. Ако пожелаят да изпратят някого, то нека е дипломатическа мисия… или обмен на студенти… няма значение. Но нека дойдат открито. Ще им го кажете ли?
— Разбира се, че ще предам думите ви. Но… — Това е всичко — той вдигна ръце нагоре. Тя забеляза нещо необичайно и се наведе напред.
— Какво гледате? — Гласът му прозвуча напрегнато.
— Ами нищо.
Но тя бе видяла израза на лицето му и се сети, че той също е разбрал. На дланите на Флаг нямаше линии. Кожата му бе гладка като коремче на новородено. Нямаше линия на живота, нито на любовта…
Те дълго се взираха един в друг.
Сетне той се изправи и отиде до бюрото. Дейна също стана. Беше започнала да вярва, че може би ще я пусне. Той седна на края на бюрото и притегли към себе си интеркома.
— Ще кажа на Лойд да подготви мотоциклета ви. На никой друг не би му минало през ума да се безпокои за недостига на гориво. А до неотдавна целият свят беше готов да се самоунищожи заради недостига на обикновен бензин. — Той поклати глава. — Хората се държаха много глупаво. — Натисна копчето на интеркома. — Лойд?
— Слушам.
— Би ли могъл да прегледаш и да смажеш мотора на Дейна, а после да го оставиш пред хотела? Тя скоро ще ни напусне.
