мъртво животно. Надин впери поглед в нея, сетне закрачи по шосето. Вече бе отминала Драй Лейк, което означаваше, че тази нощ ще спи на открито, ако някой не дойде да я вземе. Ако има късмет, на следващия ден ще се добере до Лас Вегас. Внезапно изпита увереност, че тайнственият човек ще я остави да върви пеш. Тя ще стигне до Лас Вегас гладна, жадна, изгаряща от лъчите на пустинното слънце, пречистена от предишния си живот. Жената, която преподаваше в частното училище в Нова Англия, ще бъда напълно изчезнала, ще бъда мъртва като Наполеон.
Знаеше, че няма късмет и че вътрешният глас, който я терзае толкова много, ще бъде последния спомен от старата Надин, която ще изчезне. Но накрая и той щеше да заглъхне завинаги.
Надин вървеше по шосето, а денят бавно преваляше. От челото й капеше пот. Пред нея, там, където платното на магистралата се сливаше с небето с цвят на избелял док, трептеше мараня, подобна на живак. Тя разкопча тънката си блуза и я свали, оставайки по памучен сутиен. Хрумна й , че ще изгори от слънцето. И какво от това?
Честно казано, скъпа, хич не ми пука.
Привечер кожата й беше почервеняла като рак и бе станала тъмно морава на раменете. Вечерният хлад я обгърна неочаквано, накара я да потръпне и й напомни, че е изоставила спалния си чувал заедно с Веспата.
Огледа се несигурно и забеляза много коли край шосето, някои затрупани до броните от наветия пясък. Повдигна й се при мисълта да се подслони в една от тези гробници. За миг й хрумна, че бълнува. Не, че това имаше особено значение. Реши, че е за предпочитане да върви цяла нощ, отколкото да преспи в някоя кола. Ах, защо не бе отново в Средния Запад…
Щеше да се подслони в някой хамбар, да си легне в купа сено или сред поле от детелина. Някъде, където бе чисто и меко. Ала сега, докъдето й стигаше погледа, виждаше шосе и пясъка на нажежената пустиня.
Отметна дългата коса от лицето си и замаяно си помисли: „Иска ми се да съм мъртва.“
Слънцето се скри зад хоризонта, ала денят все още не отстъпваше на нощния мрак. Задуха леден вятър, сякаш носещ полъха на смъртта. Надин се огледа, внезапно изтръпнала от страх.
Беше прекалено студено.
Хълмовете се бяха превърнали в черни могили. Пясъчните дюни напомняха зловещи колоси. Дори кактусите приличаха на костеливи пръсти на мъртъвци, заровени в плитки гробове които се мъчат да изровят пясъка и да излязат на повърхността!
Небето бе като астрономическа карта.
Внезапно Надин си припомни стих от песен на Дилан който бе някак си безутешен: „Преследван като крокодил… загубил честта си сред царевичната нива…“
Веднага след това в съзнанието й прозвуча друга песен, този път на „Игълс“, която я накара да изтръпне от страх: „Тази нощ искам да сме с теб сред пустинята., където ще ни заобикалят милион звезди…“
Ненадейно разбра, че годеникът й е тук.
Знаеше го още преди той да проговори.
— Надин? — Тихият му глас прозвуча от дълбините на сгъстяващия се мрак. Бе безкрайно нежен и младата жена усети как се вцепенява от ужас, но същевременно изпита странно облекчение, сякаш след дълго странстване се завръщаше в родния си дом.
— Надин, Надин… колко обичам да обичам Надин.
Тя се обърна и не се изненада, щом го видя — винаги бе знаела, че ще се срещнат неочаквано за нея. Годеникът й седеше със скръстени крака върху предния капак на някакъв стар шевролет седан (Надин не беше сигурна, че колата е била тук преди малко), подпрял длани на коленете си. Гледаше я и нежно се усмихваше. Ала в очите му нямаше нито следа от нежност. Бяха очи на човек, неспособен на подобни чувства. В тях блестяха злоради пламъчета, подскачащи като краката на току-що обесен човек.
— Здравей — промълви Надин. — Вече съм тук.
— Да. Най-сетне. Както ми бе обещано. — Той се усмихна още по-широко и протегна ръце към нея. Тя ги взе в своите и в този миг усети изпепеляващата горещина, която се излъчваше от него като от разпалена тухлена печка. Гладките му, младежки ръце докоснаха нейните… сетне пръстите му обгърнаха китките й като белезници.
— О, Надин — прошепна той и се наведе да я целуне.
Младата жена извърна глава, вперила поглед в студените звезди, и вместо по устата, Флаг я целуна по шията. Ала годеникът очевидно не беше заблуден от „маневрата“ й, тъй като Надин усети как устните му се разтягат в усмивка.
Помисли си: „Той ме отвращава!“
Но отвращението не можеше да се сравнява с друго, още по-ужасяващо чувство, обзело я при докосването до Флаг — дълго сдържана похот, постепенно разгаряща се страст, подобна на младежка пъпка, готова всеки миг да се пукне и от нея я да потече гной. Ръцете му, които обхванаха раменете й, бяха много по-горещи от, изгорялата й от слънцето кожа.
Надин се притисна към него и внезапно усети как панталоните й се впиват между краката й; поиска й се да потърка издатината, веднъж завинаги да се отърве от похотта. Обърна се към Флаг и прошепна:
— Ще ми отговориш ли на един въпрос?
— Питай каквото пожелаеш.
— Преди малко каза „Както ми бе обещано“. Кой ме е обещал? Защо точно мен? И как да те наричам? Дори не знам името ти. Присъстваш в живота ми почти откакто се помня, но не зная името ти.
— Наричай ме Ричард. Така се казвам.
— Нима? — недоверчиво попита младата жена и той се изкиска, все още притиснал устни до шията й, което накара Надин да настръхне от отвращение и страх. — И кой ме е обещал?
— Вече съм забравил. Хайде, ела.
Смъкна се от капака на колата, без да изпуска ръцете й, а Надин изпита непреодолимо желание да се изтръгне от прегръдката му и да побегне… но каква полза от това? Той моментално щеше да я настигне и да я изнасили.
— Луната… — промълви Флаг. — Луната е пълна. Аз също. — Сложи дланта й върху чатала си и Надин усети нещо ужасяващо, пулсиращо като сърцето на живо същество под студения метален цип.
— Не — прошепна тя и се опита да издърпа ръката си, мислейки колко различна е действителността от онази лунна нощ, която неизменно се явяваше в сънищата й.
Флаг притисна още по-силно дланта й към себе си и каза:
— Ела с мен в пустинята и стани моя жена.
— Не!
— Прекалено късно е да се откажеш, скъпа.
Тя го погледна. Спалният му чувал беше разстлан край изгаснал лагерен огън; овъглените дървета напомняха черни кости под сребристата светлина на луната.
Положи я на земята и прошепна:
— Сега… сега. — Разкопча колана си, панталоните, свали ципа.
Надин видя какво я очаква и изпищя.
Това накара зловещия човек да се усмихне широко и победоносно, зъбите му проблеснаха в мрака. Подпухналата, белезникава луна ги наблюдаваше с безразличие.
Надин пищеше неистово и се опитваше да изпълзи встрани, а когато Флаг я сграбчи, стисна здраво бедрата си… след миг той пъхна ръката си между тях и те се разтвориха без всякаква съпротива. Младата жена си помисли: „Ще гледам към небето… Ще гледам луната… няма да почувствам нищо и скоро всичко ще свърши… ще свърши… няма да почувствам нищо…“
Ала когато мъртвешката му студенина проникна в нея, от гърлото й се изтръгна вой и тя се опита да се съпротивлява, но напразно. Безмилостният му инструмент разкъса тънката преграда, студена кръв обля бедрата й, след миг той я облада с такава сила, че сякаш достигна до утробата й. Луната заслепи Надин с хладните си, сребристи лъчи, годеникът й се изпразни и семето му я изгори, все едно бе разтопено желязо, разтопен месинг, и когато настъпи моментът на неговото облекчение, тя изкрещя от неописуемо удоволствие и от ужас, преминавайки през портите от ковано желязо и от месинг в пустинната страна на умопомрачението, преследвана, не, понесена като листо от гръмогласния му смях, наблюдавайки как лицето
