от ония, черните медальони и че сигурно е дупе и гащи с началството. Обаче знай, че има причини за пожара. — Пилотът седна и остави каската си на масата за бакара. — Мама му стара, как изобщо ще полетим с тези самолети, ако един от хората на шефа подпалва пилотите?
Няколко души, минаващи през фоайето на хотела, погледнаха стреснато към масата, на която седяха Лойд и летецът.
— Говори по-тихо, Карл.
— Дадено. Обаче проблемът ти е ясен, нали?
— Абсолютно сигурен ли си, че Траш го е направил?
— Слушай — Карл се приведе, — той беше в гаража, нали така? Забелязаха го и другите момчета.
— Смятах, че е на съвсем друго място, в пустинята. И търси едно нещо.
— Казвам ти, че се е върнал. Всъдеходът, дето го беше взел със себе си, беше претъпкан догоре. Един Бог знае откъде е намерил всичко това — нямам понятие. Така или иначе, замалко да утрепа всички ни. Знаеш го какъв е. Радва се на оръжията като дете на шоколадче.
— Прав си.
— Та, както ти разправях, за последно ни демонстрира от ония джаджи, дето им викат възпламенители. Издърпваш наконечника и лумва пламъче като да си драснал кибритена клечка. После, в продължение на трийсет-четирийсет минути, в зависимост от дължината на фитила, не се случва нищо. Чат ли си? След което избухва пожар.
— Ясно.
— И така, Траш ни демонстрира туй чудо и от кеф едва не му потичат лигите, а Фреди Кампанари му вика: „Хей, Боклукчията, нали знаеш, че който си играе с огън се напикава“ А пък Стив Тобин — знаеш го, оня, дето все се прави на много духовит — та Стив казва: „Момчета, крийте кибритите — Траши се върна.“ В този момент Боклукчията като че откачи. Изгледа ни на кръв и си замърмори под носа. Седях до него и ми се стори, че каза: „Никога вече не ме питай пенсионния чек на старата Семпъл.“ Това говори ли ти нещо?
Лойд поклати глава. Всичко, свързано с Боклукчията, смътно го тревожеше.
— После взе, че си отиде. Прибра си нещата, които показваше и се чупи. Право да ти кажа, на всички ни стана кофти. Не искахме да го обиждаме. Повечето от момчетата го харесват или по-точно — харесваха го. Като дете е, нали знаеш. Лойд кимна.
— Час по-късно проклетата цистерна избухна като ракета. И докато оправяхме поразиите, случайно вдигнах поглед и ето ти го Траш край казармената сграда, покачил се на всъдехода и ни наблюдава с бинокъл.
— Това ли е всичко? — с облекчение попита Лойд.
— Не. Иначе нямаше да те безпокоя. Все ме човъркаше мисълта за това, че цистерната се взриви точно като че ли беше използван дистанционен възпламенител. Когато бях във Виетнам, жълтите мутри взривяваха по същия начин сума наши оръжейни складове. Поставяха бомбите с възпламенител под камионите или в ауспусите. Ако никой не подкара камиона, устройството се взривява след като изтече времето, определено чрез часовников механизъм. Иначе избухва, щом ауспухът се нагорещи. И в двата случая следва „Бум!“ и вече няма камион. Само че тук винаги имаме по няколко цистерни и не ги използваме в определен ред. Ето защо, след като закарахме бедния Фреди в лечебницата, с Джон Уейт се върнахме в гаража. Нали се сещаш — Джон е началникът там и имах чувството, че ще подмокри гащите от страх. Оказа се, че е видял Боклукчията да влиза там.
— Сигурен ли е, че е бил Траш?
— Трудно можеш да го сбъркаш с тия страхотни белези по цялата ръка, нали? Обаче тогава никой не се усъмнил. Нали такава му е работата — да си пъха носа навсякъде.
— Горе-долу…
— Та ние с Джон се заловихме да огледаме останалите цистерни. И направо се шашнахме, когато открихме че към всички са прикрепени бомби. Цистерната, която използвахме, избухнала първа, тъй като ауспухът се нагрял, както вече ти обясних. Обаче и другите щяха да се взривят. От две-три в вече излизаше дим. Някои бяха празни, но други бяха заредени с авиационен бензин. Още десет минути и цялата база щеше да хвръкне във въздуха.
„Божичко — печално си каза Лойд. — Положението действително е лошо. По-лошо не би могло да бъде.“ Карл му показа ръката си, покрита с мехури.
— Изгорих се, докато измъквах един от нагорещените възпламенители. Сега навярно разбираш защо трябва да го разкараме оттук.
Лойд колебливо изрече:
— Възможно е някой да е откраднал бомбите от всъдехода му, докато е бил до тоалетната…
— Знаеш, че не е вярно — търпеливо каза пилотът. — Някой обиди Траш, докато се фукаше с играчките си и той се опита да ни изгори. Опитът му почти успя. Трябва да се предприеме нещо, Лойд.
— Добре.
През целия следобед Лойд разпитва за Боклукчията — виждал ли го е някой и имат ли представа къде е? Ала всички навеждаха очи и отговаряха отрицателно. Очевидно новината се беше разчула. Донякъде това беше полезно. Всеки, който забележеше Траш, щеше да побърза и да докладва на Лойд, с надеждата, че той от своя страна ще спомене доносника с добро пред шефа си. Ала Лойд имаше предчувствието, че Боклукчията е изчезнал. Позабавлявал се е и е побързал да се върне в пустинята.
Втренчи се в картите пред себе си и едва сдържа желанието си да ги помете с длан на пода. Вместо това отново изшмекерува, премести едно асо и продължи да нарежда пасианса. Всъщност случилото се нямаше особено значение. Когато Флаг реши, просто ще протегне ръка и ще върне Боклукчията. Старият Траш ще свърши разпънат на кръст, както Хек Дроган. Такъв му беше късметът.
Не искаше да признае дори пред себе си, че започва да изпитва известно съмнение. Напоследък се бяха случили неща, които не му се нравеха.
Дейна например. Действително Флаг знаеше за нея, но тя не беше проговорила. Бе предпочела да намери спасение в смъртта, без да ги осведоми кой е третият шпионин.
Ето още нещо, което го тревожеше. Флаг не подозираше има трети агент. Знаеше за дъртия пръдльо и когато се върна от пустинята, беше научил за Дейна и им обясни как точно ще се справи с нея. Обаче планът му се беше провалил.
А сега случаят с Боклукчията.
Траш беше важна персона. Може едно време да е бил кръгла нула, но сега, подобно на самия Лойд, носеше на шията си черния камък с червено око. Лойд беше забелязал как, след като изпържи мозъка на онзи дядка в Лос Анджелис, Флаг сложи ръце на раменете на Траш и му каза, че всичките му мечти ще се сбъднат. А онзи му прошепна: „Ще дам живота си за теб.“
Ясно му беше, че Боклукчията обикаля пустинята с благословията на Флаг. А сега беше откачил.
Което създаваше сериозни проблеми. Поради което сега, в девет вечерта, Лойд седеше сам, шмекеруваше при подреждането на пасианса и съжаляваше, че не е пиян.
— Господин Хенрайд?
Сега пък какво? Вдигна поглед и видя хубавка девойка с капризно нацупени устни. Носеше прилепнали по бедрата бели шорти и късо бюстие, което едва прикриваше пъпките на гърдите й. На вид беше типичен шантаж, но беше пребледняла и се тресеше от нерви. Машинално гризеше нокътя си и Лойд забеляза, че и другите й нокти са нащърбени и изгризани.
— Какво има?
— Аз… трябва да се срещна с господин Флаг. — Гласът й постепенно отслабваше, докато премина в шепот.
— Нима? Да не би да си въобразяваш, че съм му секретарка?
— Не… посъветваха ме… да се обърна към вас.
— Кой ти го каза?
— Енджи Хършфийлд.
— А ти как се казваш?
— Ъъъ… Джули. — Тя се изкиска, но очевидно по навик. Все още изглеждаше много изплашена и Лойд уморено се запита какви ли още неприятности го очакват. Момиче като това не би искало среща с Флаг, без да има много сериозна причина. — Джули Лори.
