му се разтапя в мрака и се превръща в страховитата физиономия на демон с блестящи жълти лампи вместо очи, прозорци към неподозирана преизподня — и все пак очи, в който играят шеговити пламъчета, които са наблюдавали безброй престъпления, извършвани нощем в тъмните улици на хиляди градове; постепенно те загубиха блясъка си и потъмняха. Той се изпразни отново… и отново… и отново. Сякаш никога нямаше да се изчерпа. Беше студен като мъртвец. И стар. По-стар от човечеството, по-стар от планетата Земя. Продължаваше да изпомпва семето си в утробата на Надин и се смееше гръмогласно. Земя. Светлина. Изпразване — веднъж, втори път. Последният вик, изтръгнал се от гърдите на Надин, бе отнесен от пустинния вятър в най-по-тайните кътчета на нощта, там, където хиляди оръжия очакваха новия си собственик. Тя с последни сили се втренчи в ужасяващата глава на демона, с изплезен, раздвоен език. Усети дъха му, подобен на полъха на смъртта. Вече бе в страната на лудостта. Железните порти бяха разтворени.
Луната…
Луната вече залязваше. Флаг беше хванал друг заек; сграбчи треперещото животинче с голи ръце и прекърши врата му. Отново запали огъня и сега заекът вече се печеше. Вълците ги нямаше. Не бяха посмели повече да се доближат и с право — това бе брачната му нощ, а съществото със замаяно изражение, отпуснато апатично от другата страна на огъня, беше свенливата младоженка.
Той се наведе и вдигна ръката от скута й. Когато я пусна, тя остана във въздуха, на нивото на устата на Надин. Няколко секунди Флаг наблюдава странното явление, сетне отново постави ръката й в скута й. Пръстите на младата жена леко се загърчиха, като умиращи змии. Той пъхна два пръста в очите й, но младата жена дори не мигна, а продължи да се взира в пространството.
Беше безкрайно озадачен?
Какво ли й бе сторил?
Не си спомняше.
Пък и нямаше значение. Беше бременна. Какво му пука, ако е изпаднала в кататония? Важна бе ролята й на инкубатор. Ще зачене негов син, ще го роди и след това може да умре, тъй като е изпълнила предназначението си. Не му беше необходима за друго.
Заекът се изпече и Флаг го раздели на две. Накъса порцията на Надин на малки хапки, като за малко дете, сетне започна да я храни. Няколко полусдъвкани залъка паднаха на скута й, но тя изяде по-голямата част. Флаг си помисли, че ако състоянието й не се промени, ще му е необходима медицинска сестра. Например Джени Ънгстрьом.
— Доволен съм от теб, скъпа — промълви той. Надин безмълвно се взираше в луната. Флаг нежно й се усмихна и се залови с празничната си вечеря.
Винаги, след като се любеше, огладняваше като вълк.
Събуди се призори и седна в спалния си чувал. Чувстваше се объркан и изплашен… страхът му бе като на животно — хищник, който усеща, че някой дебне самия него.
Но какво го събуди? Сън? Видение?
„Те идват.“
Ужасен, той се опита да проумее мисълта, да я вмъкне в някакъв контекст. Ала не успя. Тя си оставаше неразгадаема като черна магия.
„Вече се приближават.“
Кой? Кой се приближава?
Нощният ветрец прошумоля край него и сякаш донесе някаква миризма. Някой идваше…
„Някой си отива.“
Докато е спал, някой е минал край лагера му и се е отправил на изток. Дали пък не е бил тайнственият трети шпионин? Флаг не знаеше. За него това бе нощта на пълнолунието. Нима третият е успял да се изплъзне? Мисълта го накара да изпита панически страх.
„Да, но кой идва?“
Хвърли поглед към Надин, която спеше свита като ембрион, както само след няколко месеца щеше да спи синът му в утробата й.
„Разполагаш ли с няколко месеца?“
Отново го загриза усещането, че нещо не е наред. Легна си повторно, като мислеше, че няма повече да заспи тази нощ. Но се оказа, че е сгрешил. И когато на следващата сутрин подкара колата към Вегас, отново се усмихваше и бе забравил паниката, обзела го през нощта. Надин покорно седеше до него — кукла с човешки ръст, в чийто корем е скрито скъпоценното семе.
Когато пристигна във Вегас, отиде в „Гранд“ и научи какво се е случило, докато е спал в пустинята. Усети, че за пръв път хората му го гледат враждебно и недоверчиво и страхът отново го докосна с леките си, прозрачни крила.
66.
По времето, когато Надин Крос започна да проумява някои истини, които би трябвало да са очевидни, Лойд Хенрайд седеше сам в бара, редеше пасианса „Големия часовник“ и шмекеруваше. Беше в ужасно настроение. През деня в Индиан Спрингс внезапно беше избухнал пожар, в резултат на което загина един, а трима души бяха тежко ранени, един от тях с опасност за живота. Никой във Вегас не знаеше как да лекува подобни изгаряния.
Новината за пожара съобщи Карл Хоуг, който беше побеснял от гняв. Не беше от хората, които можеш да пренебрегнеш. Преди избухването на супергрипа бил пилот в авиокомпанията „Озарк“, после морски пехотинец и стига да иска, би могъл да смачка Лойд с една ръка, докато с другата прави коктейл. Признаваше, че е убил няколко души по време на дългата си кариера и Лойд му вярваше. Не, че се страхуваше от Карл — пилотът беше огромен и жилав мъжага, но подобно на мнозина, се подиграваше на Флаг, а пък Лойд бе доверен човек на тайнствения човек и носеше на шията си талисмана, даден му от него. Ала Карл Хоуг беше един от техните летци, поради което към него трябваше да се отнасят тактично. И колкото и да е странно, Лойд очевидно бе роден дипломат. За това красноречиво говореха два факта: беше прекарал няколко седмици в компанията на безумец, на име Поук Фритман и бе оцелял; от няколко месеца живееше при Рандал Флаг и все още дишаше и не беше загубил разума си.
Карл се появи в два следобед на двайсети септември, стиснал под мишница мотоциклетната си каска. На лявата му буза имаше дълбока рана от изгаряне, едната му ръка бе покрита с мехури. Съобщи, че избухнал голям пожар, но за щастие щетите не били значителни, както би могло да се очаква. Взривила се цистерна с петрол и възпламенената течност заляла асфалта. Лойд го изслуша и заяви: — Добре. Ще уведомя шефа. Закарахте ли пострадалите в лечебницата?
— Да. Мисля, че Фреди Кампанари няма да доживее до залез слънце. Което означава, че оставаме двама пилоти — аз и Анди. Когато началникът се върне, кажи му това и още нещо. Искам да чупи тоя шибан Боклукчия. Ще остана само при това условие.
Лойд го изгледа втренчено.
— Нима?
— Точно така, по дяволите!
— Ще ти кажа нещо, Карл. Няма да предам съобщението ти. Щом искаш да заповядваш на шефа, направи го сам.
Внезапно летецът придоби объркано и поизплашено изражение, което не подхождаше на суровото му лице.
— Прав си, Лойд. Адски съм уморен и скапан. Раната на лицето ме боли ужасно. Повярвай ми, нямах намерение да си го изкарвам на тебе.
— Няма нищо, приятел. Затова съм тук. — Но понякога му се искаше да бъде другаде. Главата отново започна да го боли.
Карл продължи:
— Обаче Траш трябва да си отиде. Щом трябва, лично ще го кажа на шефа. Знам, че Боклукчията носи
