голяма, като да е заобиколен с индианци или главорези.
А сега, когато слънцето изгря, той се сви на кълбо в ниските храсти и се приготви за сън. „Трябваше да намеря някакви одеяла — помисли си той. — Става студено.“ И както винаги, изведнъж заспа дълбоко. Сънува Ник.
70.
Траш откри това, което търсеше.
Намираше се в тунел, където бе тъмно като в шахта. В лявата си ръка държеше фенерче, а в дясната — пистолет, защото го беше страх. Возеше се на електрическа вагонетка, придвижваща се почти безшумно.
В товарното й отделение лежеше ракета с ядрен заряд.
Беше страшно тежка, но не можеше да прецени точното й тегло, тъй като не успя да я помръдне. Беше дълга и цилиндрична. Хладна и гладка. Прокарвайки ръка по повърхността й, не можеше да повярва, че това хладно парче метал може да причини адски взрив.
Беше я открил сутринта. Тогава се върна в подземния гараж и взе оттам лебедка, към която привърза ракетата и внимателно я спусна във вагонетката.
Стигна до края на тунела. Видя голям товарен асансьор, вратите на който бяха разтворени, сякаш го очакваха. Но естествено нямаше електричество.
„Трябва да се вдигне с помощта на лебедката“ — прошепна вътрешният му глас.
Но откъде да намери толкова дълга верига? Може би трябва да завари няколко вериги една за друга? Но дали ще издържат огромния товар? Трудно бе да се каже.
Той ласкаво погали гладката повърхност на ракетата. За любовта винаги има изход.
Остави ракетата във вагонетката и тръгна нагоре по стълбата. В такава база трябва да има всичко необходимо.
Изкачи два етажа и спря задъхано. Неочаквано си помисли: „Дали не съм се облъчил?“ Във филмите по телевизията хората, които работеха с радиоактивни вещества, винаги носеха защитни костюми с индикатори, които променяха цвета си, когато дозата превишава допустимото. Защото радиацията е безшумна.. Не можеш да я видиш. Тя просто прониква в тялото ти. А човек не съзнава, че е болен, докато не започне да му капе косата и му се налага да тича в тоалетната всеки пет минути.
Дали и него го очаква същото?
Откри, че това никак не го тревожи. Щеше да изкара бомбата на повърхността. На всяка цена щеше да я откара в Лас Вегас.
Трябва да изкупи вината си за ужасната си постъпка в Индиан Спрингс. Дори, ако се наложи, ще умре заради прегрешението си.
„Готов съм да ти отдам живота си“ — прошепна той в мрака и отново се заизкачва по стълбата.
71.
Беше близо полунощ. Рандъл Флаг седеше сред пустинята увил се с три одеяла. Четвъртото одеяло бе усукал около главата си, тъй че се виждаха само очите и носът му.
Постепенно престана да мисли за каквото и да било. Вцепени се, сякаш изпадна в транс. Звездите над него проблясваха като блатни огньове.
Той изпрати Окото на разузнаване. Почувства го как безболезнено се отделя от очната му ябълка, сетне полетя в мрака, безшумно като ястреб. Сега той се беше слял с тъмнината. Беше окото на гарван, окото на невестулка, окото на котка. Беше скорпион, беше дебнещ в паяжината си паяк. Беше смъртоносна отровна стрела, носеща се над пустинята. Независимо от неприятностите напоследък . Окото не му беше изневерило.
Летеше без никакво усилие, а земята под него се разстилаше като географска карта.
„Те идват… почти са стигнали до Юта…“ Летеше безшумно над света, превърнал се в гробище. Пустинята под него напомняше гробница, прорязана от междущатската магистрала. Продължи на изток, прелетя границата на щата, изоставяйки тялото си далеч зад себе си.
Сега пейзажът започна да се променя. Възвишения, странно изваяни колони от камък, плата. Магистралата минаваше направо през тях. Равнините на Бонвил Салт се простираха далеч на север, Скъл Вели — на запад. Той летеше. Отдалеч дочуваше воя на вятъра…
Един орел, кацнал на най-високия клон на стар, ударен от гръм бор някъде на юг от Ричфилд, усети нещо да прелетяна наблизо, нещо смъртоносно. Птицата разпери крила и безстрашно се насочи към него. Но бе, отблъсната от ужасяваше чувство на смъртен хлад. Зашеметен, орелът полетя към земята и малко преди да се удари в нея, успя да се съвземе. Окото на зловещия човек се стрелна на изток. Сега долу се виждаха шосе № 70 и запустелите къщи, обитавани от плъховете и котките, както и от елените, които вече бяха започнали да излизат от горите, след като заплахата от човека бе изчезнала. Градове с имена Фриймонт, Грийн Ривър, Сего, Томсън, Харли Доум. Сетне малки градове, също опустели. Гранд Джънкшън, Колорадо. Сетне… На изток от Гранд Джънкшън съзря лагерен огън.
Окото се спусна надолу.
Огънят догаряше. Около него спяха четирима души.
Значи бе истина.
Окото ги разгледа и разора, че действително враговете идваха. По причини, които не можеше да проумее. Надин не го беше излъгала .
Разнесе се гърлено ръмжене и Окото се обърна в друга посока. До лагерния огън стоеше куче. Очите му проблясваха като диаманти, а опашката му бе подвита. Не преставаше да ръмжи. Окото се взря в него, животното също го наблюдаваше безстрашно и му се зъбеше.
Един от спящите хора се надигна и промърмори:
— Коджак, ще млъкнеш ли, за Бога?
Кучето продължи да ръмжи с настръхнала козина. Събудилият се — Глен Бейтман — се огледа, неочаквано разтревожен и прошепна:
— Кой е тук, момче? Има ли някой? Коджак продължи да се зъби.
— Стю! — Глен разтърси човека до себе си.
Зловещият човек, който сега бе Окото, беше видял достатъчно. Полетя нагоре. Кучето силно залая, постепенно звукът отслабна, сетне напълно заглъхна.
Окото се носеше сред тишината и мрака. Незнайно след колко време зловещият човек закръжи над пустинята, гледайки надолу към самия себе си. Бавно се спусна, приближавайки тялото, сетне се сля с него. За миг изпита странно замайване. После Окото изчезна и сега съществуваха само очите на Флаг, взиращи се в студените звезди.
Те действително идваха.
Флаг се усмихна. Дали старицата ги беше посъветвала да отидат при него? Дали са я послушали, ако на смъртния си одър тя ги беше изпратила на гибел в този изпълнен с неизвестности път? Твърде е възможно.
Онова, което бе забравил, беше толкова изумително просто, че Флаг се вбеси заради пропуска си. Те също имаха проблеми, бяха уплашени… и в резултат правеха колосална грешка.
Възможно ли е да са ги прогонили от Боулдър?
Идеята му се нравеше, но накрая реши, че е абсурдна. Те идваха по своя воля. Идваха, водени от чувството си за справедливост, като група мисионери, отправили е към селище на канибали.
Прекрасно!
Край на съмненията на хората му. Трябваше само да набучи четирите глави на колове при фонтана на „Гранд Хотел“ и да накара всички хора във Вегас да се изредят покрай тях. Ще направи снимки, ще отпечата плакати и ще ги разпрати в Лос Анджелис и в Сан Франциско, в Спокейн и в Портланд.
Пет глави. Ще набучи на кол и главата на кучето.
— Добро куче — промърмори Флаг и се изсмя на глас за пръв път, откакто Надин го бе предизвикала да я блъсне от покрива.
