— Добро куче — повтори той ухилено.
Тази нощ спа добре, а на сутринта изпрати постове по пътищата между Юта и Невада. Вече не търсеха един човек, а четирима. Трябва да ги заловят живи. На всяка цена.
О, да.
72.
— Знаете ли — каза Глен Бейтман, загледан към града, обгърнат в утринна мъгла. — Чувал съм да казват „Ама че гадост“, но сега за пръв път разбирам какво означава това. — Погледна към безвкусните кренвирши пред себе си и се намръщи.
— Ами, това се яде — каза Ралф сериозно. — Да знаеш само с какво ни хранеха в армията…
Седяха около огъня, който Лари бе запалил преди около час и пиеха втората си чаша горещо кафе. Носеха топли дрехи и ръкавици. Небето бе облачно и мрачно. Коджак дремеше близо до огъня.
— Не мога да преглътна нито залък повече — каза Глен и се изправи. — Ако сте свършили, дайте остатъците от храната да ги заровя.
Стю му подаде картонената си чаша и чиния.
— Май ходенето ти се отразява добре, а плешивко? Обзалагам се, че не си бил в такава форма, откакто си бил на двайсет.
— Да, преди седемдесет години — усмихнато заяви Лари.
— Стю, никога не съм бил в такава форма — отвърна мрачно Глен, събирайки отпадъците в найлонов плик. — Никога не съм искал да съм в подобна форма. Но не се оплаквам. След петдесет години агностицизъм явно ми е отредено да следвам Бога на онази старица направо в пастта на смъртта. Ако такава е съдбата ми, ще се примиря с нея. Край на приказката. Но предпочитал да ходя пеш, отколкото да се возя на мотоциклет. Ходенето отнема повече време, следователно ще живея по-дълго… с няколко дни. Извинете, господа, отивам да погреба тази помия с всички почести.
Останалите го проследиха с поглед. Най-трудна тази експедиция се оказа за Глен. Бе най-възрастният между тях, по-възрастен от Ралф Брентнър с дванайсет години. Но невероятно облекчаваше живота на останалите. Постоянно иронизираше, но иронията му бе добродушна. Обстоятелство, че всеки ден върви, без да изостава от групата, им бе направило голямо впечатление. Социологът бе петдесет и седем годишен и Стю забеляза как сутрин разтрива крайниците си, гърчейки се от болка.
— Много ли те боли? — попита го той вчера, час, след като се бяха отправили на път.
— Аспиринът ми помага. Мъчи ме артритът, но след пет го дини ще е още по-страшно. Честно казано, Източен Тексас, не смятам, че ще преживея толкова дълго.
— Наистина ли мислиш, че той ще ни убие? Глен Бейтман изрече странна фраза:
— Не се страхувам от злото. — С което разговорът приключи.
Дочуха звук от лопата, забиваща се в замръзналата земя и ругатните на Глен.
— Страхотен е, нали? — отбеляза Ралф. Лари кимна.
— Винаги съм смятал, че преподавателите в колежите са глезльовци, но това явно не се отнася за него. Знаете ли какво ми каза, когато го попитах защо просто не хвърлим боклуците на пътя? Отвърна ми, че не бива да започваме отначало. И без това сме били затънали в мръсотия.
Коджак скочи и изтича да види какво прави господарят му. До тях долетя гласът на Глен:
— Къде беше, стари мързеливецо? Започвах да си мисля, че си избягал. Какво, да не искаш да закопая и теб?
Лари се усмихна и свали от колана си крачкомера. Всяка вечер записваше колко километра са изминали през деня.
— Мога ли да погледна записките ти? — попита Стю.
— Разбира се.
Отгоре на листа Лари бе написал „Боулдър — Вегас“ А под него:
Дата километри общо
06 септември 44 44
07 септември 16,87 60,87
08 септември 42,4 103,27
09 септември 45,12 148,39
10 септември 44,64 193,03
11 септември 46,56 239,59
12 септември 46,08 285,67
13 септември 47,2 332,87
14 септември 51,2 384,07
15 септември 52,16 436,23
16 септември 56,8 493,03
17 септември 59,52 552,55
Стю извади листче от портфейла си и направи някакви изчисления.
— Движим се по-бързо, отколкото предполагах, но имаме пред нас още петстотин километра. По дяволите, не сме изминали още половината път.
Лари кимна.
— Прав си — придвижваме се по-бързо, защото пътят е под наклон. Но и Глен е прав. За къде да бързаме? Онзи човек просто ще ни унищожи веднага, щом се доберем до там.
— Знаеш ли какво, не вярвам в това — намеси се Ралф. — разбира се, че можем да загинем, но нещата не са толкова прости. Иначе майка Абигейл нямаше да ни изпрати там.
— Съмнявам се, че тя ни е изпратила — промълви Стю. Крачкомерът изщрака четири пъти, докато Лари го връщаше на нулата, за да отчете разстоянието, което щяха да изминат през този ден. Стю угаси огъня и го затрупа с пръст — ритуал, който изпълняваше всяка сутрин, откакто бяха на път. Бяха тръгнали от Боулдър преди дванайсет дни, но Стю имаше чувството, че е било много по-отдавна и че еднообразието на
