ония едри бактерии, които според него не са никакви бактерии, а инкубатори. Не разбирам как може да ги знае къде са и как изглеждат, а да не е в състояние да ги унищожи. Когато го питам, отговаря с купища учени приказки, но май и на него не му е ясно. Дейц запали цигара.
— И тъй, докъде сме тая вечер? Имаме болест с няколко ясно изразени стадия… но някои хора могат да прескочат един или друг от тях. Могат и да се върнат към предишен стадий. Понякога се случва и едното, и другото. Някои хора се задържат сравнително дълго време в ранния стадий, други профучават през етапите като с реактивна шейна. Един от двамата ни „чисти“ пациенти вече не е чист. Другият е трийсетгодишен каубой, който изглежда по-здрав и от мен. Денинджър сигурно вече му е направил милион изследвания, но до днес установи само четири отклонения от нормата. По тялото на Редман има доста бенки. Проявява лека склонност към хипертония — засега прекалено незначителна, за да се лекува. При нервно напрежение левият му долен клепач потрепва от време на време. Освен това Денинджър твърди, че пациентът сънува повече от нормалното — всяка нощ, почти през цялото време. Установено е чрез стандартни енцефалографски изследвания, преди нашият човек да обяви стачка. Друго няма. Просто не знам какво да мисля. Доктор Денинджър е в същото положение, както впрочем и хората, които проверяват изследванията на доктор Дементо… Боя се, Старки. Боя се, защото само много опитен лекар с пълно познаване на фактите би установил у болните нещо повече от обикновена настинка. Боже мой, та в днешно време никой не отива на лекар, преди да го сполети пневмония, подозрителна бучка на гърдата или тежък обрив. Пък и докторите не обръщат внимание на нещо по-дребно. Хората просто ще си стоят у дома, ще пият плодови сокове, ще си почиват… и ще умират. Но преди това ще заразят всички, с които са имали допир. Все още чакаме Принц — аз май споменах преди малко истинското му име, но вече не ми пука — да се разболее. Тази нощ, утре или най-късно вдругиден. А досега нито един от болните не е оздравял. Ония копелета в Калифорния са си свършили работата добре. Прекалено добре, ако питате мен. Говори Дейц, Атланта, РВ-2, край на доклада.
Изключи магнетофона и дълго гледа неподвижните ролки. После запали нова цигара.
15.
До полунощ оставаха две минути.
Пати Гриър, медицинската сестра, която се бе опитала да измери кръвното на стачкуващия Стю, седеше в дежурната стая и прелистваше списание, очаквайки времето за посещение при мистър Съливан и мистър Хапскомб. С Хап нямаше да има проблеми — той още не беше заспал, защото обичаше да гледа телевизия до късно. Сигурно пак щеше да се шегува колко трудно би било да я ощипе по дупето през херметичния костюм. Мистър Хапскомб се страхуваше, но не й пречеше като онзи ужасен Стюарт Редман, дето знаеше само да се блещи и да мълчи. За Пати Гриър хора като мистър Хапскомб бяха „симпатяги“. Според нея всички пациенти се деляха на две категории: „симпатяги“ и „досадници“. Пати бе попадала в болница само веднъж — когато на седемгодишна възраст падна с летните кънки и си счупи крака. Може би затова не изпитваше никакво съчувствие към „досадниците“. Според нея ако човек беше болен наистина, трябваше да се държи като „симпатяга“. Всички останали бяха симуланти и „досадници“, дето само се чудят как да усложнят живота на едно бедно, работливо момиче.
Мистър Съливан сигурно спеше и щеше да прави грозни сцени, като го събуди. А би трябвало да я разбере, в края на краищата не беше нейна вината, че трябва да го събужда. Би трябвало да е благодарен, че получава безплатно от правителството най-добри медицински грижи. Точно така щеше да му каже, ако пак вземеше да се прави на „досадник“.
Часовникът показваше точно дванайсет; време беше да тръгва.
Пати излезе и се отправи по коридора към
Унесена в мисли как да се справи с тоя мърморко Съливан, тя не обърна внимание на кихавицата. Навярно беше просто пристъп на сенна хрема. Изобщо не си спомни за надписа с едри червени букви в дежурната стая, който заповядваше:
И все пак преди да стигне до бялата стая, тя успя да зарази един санитар, един лекар, който се канеше да си тръгва, и още една от дежурните сестри. Започваше нов ден.
16.
Един ден по-късно, на 23 юни, в друг район на страната голям бял Линкълн континентъл фучеше на север по шосе 180 Луксозният автомобил се движеше със скорост между 140 и 160 километра в час, никелираните му части проблясваха под слънцето, задното му стъкло отразяваше лъчите като хелиограф.
Поук и Лойд бяха убили собственика на колата някъде южно от Хатчита и оттогава безцелно кръстосваха пътищата — първо минаха по шосе 81, сетне излязоха на магистралата. Едва тогава започнаха да се изнервят. През последните шест дни бяха убили шестима души, включително собственика на континентъла, съпругата му и лигавата му дъщеря. Ала не убийствата, а оръжията и наркотиците ги караха да се чувстват като на тръни, когато се озоваха на магистралата. Разполагаха с пет грама хашиш, с кутийка от енфие, пълна с Бог знае колко кокаин и с осем килограма марихуана, плюс два 38-калиброви и три 45- калиброви пистолета, един Магнум 357, който Поук наричаше „моят прът“, шест пушки (две от които с отрязани цеви), както и с един автомат. Извършените от тях убийства изобщо не ги притесняваха, но и двамата разбираха, че здравата ще загазят, ако ги спипат с открадната кола, пълна с наркотици и с оръжия. Отгоре на всичко двамата бяха издирвани от полицията на няколко щата, откакто бяха пресекли границата на Невада. „Ние сме нещо като международни престъпници — ама че готино ми звучи — помисли си Лойд Хенрайд. — Отряд за бързо реагиране, а? Я изяж това, мръсен
Ето защо бяха свърнали на север, към Делинг, и сега се движеха по шосе 180. Преди това бяха минали през Хърли, Баярд и през по-големия Силвър Сити, където Лойд купи цял плик със сандвичи и осем млечни коктейла (по дяволите, защо беше взел осем кутии от тази гадост — скоро с Поук ще започнат да пикаят какао), докато тъпо се взираше в сервитьорката и й се хилеше така, че часове наред след това я побиваха тръпки. „Имах чувството, че онзи тип може па ме застреля както си стои срещу мене“ — сподели тя по-късно с шефа си.
След Силвър Сити профучаха през Клийф и шосето отново зави на запад, точно в посоката, която се стараеха да избегнат. Минаха през Бъкхорн и отново се озоваха в глухата провинция. Движеха се по тясно, асфалтирано шосе, виещо се сред храсталаци и пясъчни могили, в далечината се мяркаха стръмни плата и хълмове — монотонна и еднообразна гледка, от която ти идва да се издрайфаш.
— Свършваме бензина — обади се Поук.
— Щяхме да имаме още, ако не караше толкова бързо — намусено отвърна Лойд. Отпи от третия си коктейл, задави се, свали стъклото и изхвърли сандвичите заедно с останалите кутии от напитката.
— Дий! Дий! — изкрещя Поук и започна да натиска и да отпуска педала за газта. Колата заподскача по асфалта.
— Давай, каубой! — извика в отговор Лойд.
— Дий! Дий!
— Искаш ли да пушиш?
— Ще пушиш, ако слушаш — възторжено се провикна Поук. — Дий! Дий!
Между краката си Лойд притискаше голям зелен сак, пълен с марихуана. Загреба пълна шепа и се залови да свива дълга цигара.
— Дий! Дий! — Континентълът криволичеше на зиг-заг по осевата линия.
— Престани! — кресна Лойд. — Ще разпилея благината — хвърчи във всички посоки.
— Имаме колкото щеш… дий!
