— Я не се занасяй, трябва да го шитнем, човече. Да го шитнем, преди да ни спипат и да се озовем в багажника на някоя кола, нарязани на парчета.
— Добре де, готин. — Поук започна да шофира нормално, но се нацупи. — И без това шибаната идея беше твоя.
— Доскоро ти се струваше отлична, нали?
— Да де, ама не знаех, че ще се разкарваме напред-назад из цяла Аризона. Как ще се доберем до Ню Йорк по този тъп начин?
— Не разбираш ли, че се отърваваме от преследвачите, бе човек! — възкликна Лойд. Представи си как вратите на полицейските гаражи се отварят и хиляди патрулни коли, модел 1940, потеглят в нощта., мощни фенерчета осветяват тухлени стени. „Хайде, излизай, знам, че си вътре!“ Все още намръщен, Поук заяви:
— Голяма работа, няма що. Знаеш ли какво притежаваме, освен наркотиците и оръжията? Шестнайсет долара и триста шибани кредитни карти, дето не смеем да използваме. Мама му стара, нямаме достатъчно мангизи дори да напълним резервоара на този змей.
— Бог ще ни помогне — промърмори Лойд, запечата със слюнка цигарата и поднесе към нея запалката на колата. — Очакват ни щастливи дни.
— Ами като ще шиткаме тревата, защо я пушим? — продължи Поук, който очевидно нямаше голяма вяра в Божията помощ.
— Никой няма да се усети, че липсват няколко грама. Хайде, човече, дръпни си — промърмори Лойд. Това беше най-сигурният начин за омилостивяване на приятеля му, който се ухили и взе цигарата. Зареденият автомат беше поставен между двамата, колата фучеше по шосето, а индикаторът за бензина клонеше към червеното деление.
Поук и Лойд се бяха запознали преди година в Невада и по-точно — във „ферма“ за принудителен труд, наречена „Браунсвил“. Затворническите бараки бяха построени върху деветдесет акра напоявана земя на стотина километра северно от Тонона и на сто и трийсет североизточно от Габс. Общо взето, това бе гадно място за излежаване на краткосрочна присъда. Въпреки че наричаха „Браунсвил“ „ферма“, там не растеше нищо. Под лъчите на палещото слънце морковите и марулите сякаш издаваха предсмъртен стон и загиваха. На мястото им поникваха бобови растения и плевели, ала местните власти фанатично вярваха, че един ден „Браунсвил“ ще се превърне в плантация за соя. Но очевидно пустинята не подозираше намеренията им и упорито отказваше да се превърне в плодородна земя. Надзирателят (който предпочиташе да го наричат „шеф“) се гордееше със своята издръжливост и вземаше на работа само мъже, „печени“ като него. Обичаше да казва на новопостъпилите, че „Браунсвил“ почти не се нуждае от охрана, тъй като речеш ли да избягаш, става като в онази песничка: „… Няма къде да отидеш, скъпа, няма къде да се скриеш“. Някои затворници все пак се опитваха да избягат, но след два-три дни ги довеждаха обратно: обгорени и полуослепели от безмилостното слънце и готови да продадат на „шефа“ изсушените си като стафиди души за глътка вода. Някои се смееха истерично, а един младеж, прекарал три дни в пустинята, твърдеше, че южно от Габс видял огромен замък, обграден с дълбок ров, охраняван от тролове, яхнали големи черни коне. След няколко месеца, когато „Браунсвил“ беше посетен от някакъв евангелист от Колорадо, същият този младеж жадно прегърна Христовата вяра.
Ендрю „Поук“ Фрийман, който излежаваше присъда за физическо насилие, беше освободен през април 1989. В бараката леглото му беше до това на Лойд Хенрайд. Един ден той сподели с Лойд, че във Вегас могат да направят страхотен удар. Естествено приятелят му прояви огромен интерес.
На 1 юни освободиха Лойд, който беше осъден за опит за изнасилване. Бе нападнал в Рино някаква стриптизьорка, прибираща се у дома, но дамата сръчно го бе напръскала със сълзотворен спрей. За щастие му бяха лепнали само две години, включително времето, прекарано в предварителния арест. Освен това присъдата му беше намалена за примерно поведение, но без друго в „Браунсвил“ бе толкова горещо, че не бе трудно да се държиш примерно.
Той взе автобуса за Лас Вегас. На автогарата го посрещна Поук и му обясни за какво става дума. Познавал някакъв тип (едно време вършели заедно далавери), известен в определени кръгове, състоящи се предимно от сицилианци, като Великолепния Джордж. Джордж бил нещо като пощальон, задачата му била да докарва и да откарва „стоката“. — Понякога от Лас Вегас до Лос Анжелес, друг път — обратно. „Стоката“ била предимно наркотици, подарък за големите клиенти. Понякога пренасял оръжия, тях само докарвал във Вегас. Поук обясни, че доколкото разбрал (а едва ли беше схванал много, тъй като умът му никога не бе „на фокус“, както се изразяват хората от киното), онези мафиози продавали оръжието на независими банди. Каза още, че Великолепния Джордж щял да им съобщи времето и мястото на пристигането на голяма пратка, в замяна на което искал двайсет и пет процента от печалбата.
Поук и Лойд трябва да го нападнат в дома му, да го завържат и да му запушат устата, да вземат стоката и да му нанесат няколко удара за по-голяма правдоподобност. Джордж беше предупредил, че всичко трябва да е изпипано до най-малки подробности, защото с онези типове шега не бивало.
След като приятелят му приключи с обясненията, Лойд промърмори:
— Звучи страхотно.
На следващия ден двамата посетиха Великолепния Джордж, двуметров мъжага с изискани маниери и със смешно малка глава, забучена на гигантските му плещи върху несъществуващ врат. Гъстата му коса беше къдрава и руса и подсилваше приликата му с прочутия кечаджия.
Междувременно Лойд се беше разколебал, но Поук отново успя да го навие — бе безкрайно убедителен. Джордж им поръча да отидат в дома му следващия петък, около шест часа вечерта, и добави:
— За Бога, носете маски. И не забравяйте да разбиете носа ми и да ми направите синина под окото… Господи, защо изобщо се захванах
„Голямата нощ“ настъпи. Двамата приятели отидоха с автобус до улицата на Джордж и нахлузиха маските, преди да тръгнат по алеята към дома му. Гигантът бе изпълнил обещанието си — вратата беше заключена, но не много здраво. Поук и Лойд нахлуха в някаква разхвърляна стая на долния етаж и откриха Великолепния, застанал пред огромен сак, пълен с наркотици. Масата до него беше отрупана с оръжия. Джордж очевидно беше изплашен и непрекъснато повтаряше: „Господи, Господи, защо ми трябваше да се захващам с това“, докато Лойд завърза краката му с въже за пране, а Поук омота ръцете му с електрически кабел. Сетне според предварителната уговорка разкървавиха носа му и насиниха окото му.
— Майчице! — извика Джордж. — Защо ме ударихте толкова силно?
— Ами нали настояваше всичко да изглежда по-правдоподобно — сопна се Лойд.
Приятелят му залепи с лейкопласт устата на Великолепния, сетне двамата се заловиха да прибират плячката. След миг Поук се почеса замислено по главата и рече:
— Знаеш ли какво, приятел?
— Тц — отвърна Лойд и нервно се изкикоти. — Не знам абсолютно нищо.
— Чудя се дали старият Джордж умее да пази тайна.
Очевидно подобна идея изобщо не бе хрумвала на Лойд. Той замислено се втренчи в завързания гигант и го наблюдава цяла минута. От внезапно обзелия го ужас очите на Джордж заплашваха да изскочат от орбитите. Лойд промълви:
— Сигурно, нали пази и собствената си кожа.
Ала неувереният му глас издаде колебанието му. Когато семената са посяти, те почти винаги покълват. Поук се усмихна.
— О, нищо не му струва да каже: „Хей, момчета, срещнах стар другар и приятелчето му. Поговорихме си, изпихме една-две бири и представете си — тия гадове ме проследиха до дома ми и ме обраха до шушка. Чакайте да ви ги опиша.“
Джордж бясно замята глава, изцъклените му от ужас очи приличаха на две главни букви „о“.
Междувременно двамата прибраха оръжията в огромната брезентова чанта за пране, която откриха в банята. Лойд я повдигна и нервно прошепна:
— Какво мислиш да правим с него?
— Смятам, че трябва да го очистим, приятелю — със съжаление отвърна Поук. — Няма друг начин.
— Струва ми се доста гадно, след като той ни „светна“ за стоката.
— Целият живот е гаден, приятелю.
— Така си е — въздъхна Лойд и двамата тръгнаха към Джордж.
