ръждясалите панти.
Смаян от случилото се, Лойд машинално стреля — действието му беше повече рефлективно, отколкото за самоотбрана. Грохотът на автомата изпълни помещението. Разхвърчаха се консерви, от счупените буркани се посипаха маслини и различни туршии. Стъклото на охладителя се разби със звън, бутилки с пепси, кола и оранжада заизбухваха като мишени на стрелбище. Потече пяна. Нападателят хладнокръвно стреля отново. Лойд по-скоро почувства, отколкото чу как куршумът мина на косъм от главата му. Вдигна оръжието си и изстреля дълги откоси от единия до другия край на магазина. Човекът с шапка на „Шел“ изчезна зад щанда така внезапно, сякаш под краката му ненадейно бе зинала яма. Автоматът за дъвки се разби на парчета и разноцветни топчета се затъркаляха във всички посоки. Стъклениците върху щанда експлодираха — в едната имаше мариновани яйца, в другата — осолени свински крачета. Остра миризма на оцет изпълни магазина.
Три куршума попаднаха в гърдите на човека с каубойските дрехи, рукна фонтан кръв и опръска краката на плаката с образа на Спъдс Макензи, залепен на стената. Непознатият се строполи на пода; в едната си ръка все още стискаше револвера, а в другата — кашончето с цигари. Полудял от страх, Лойд продължи да стреля. Автоматът започваше да загрява в ръцете му. Някакъв кашон с празни бутилки от сода се преобърна сред звън от счупено стъкло. Един куршум се заби в пищното бедро на момичето на календара, облечено в прилепнали къси панталони. Полица, отрупана с джобни романи без корици, рухна на земята. Сетне патроните свършиха, в магазина се възцари тишина, сякаш по-оглушителна от изстрелите. Миризмата на барут бе противна.
— Майчице! — прошепна Лойд и хвърли поглед към каубоя. По всичко изглеждаше, че непознатият няма да му създаде проблеми нито в близкото, нито в далечното бъдеще.
—
— Очистих го, не бой се — опита се да го успокои приятелят му, но Поук очевидно не го чуваше. Лицето му представляваше грозна картина. Дясното му око гневно проблясваше като сапфир. Лявото липсваше, както и бузата под него — докато говореше, се виждаше движението на оголената му челюст. Повечето от зъбите му бяха избити, ризата му — напоена с кръв. Лойд си каза, че съдружникът му не прилича на човек.
—
Приближи се към каубоя — приличаше на истински Сатана. Постави единия си крак на гърба на мъртвеца като ловец, позиращ за снимка с убитата мечка, чиято кожа скоро ще украсява кабинета му, и се приготви да изпразни магнума в главата му. Лойд го гледаше със зяпнала уста, забравил димящия автомат. Очевидно все още се опитваше да разбере как бе станала тази поразия.
В този момент собственикът изскочи иззад щанда като човече на пружинка. Стискаше в двете си ръце двуцевка, на лицето му бе изписана отчаяна решителност.
— А? — заекна Поук и вдигна очи точно когато куршумите улучиха главата му. Той се свлече на пода, без да съзнава, че лицето му е още по-обезобразено.
Лойд реши, че трябва да изчезва. Майната им на парите — ще открадне от другаде. Очевидно бе настъпил моментът да се отърве от нови преследвачи. Обърна се и побягна към вратата, ботушите му почти не докосваха дървения под.
Беше по средата на стълбата, когато в паркинга нахлу патрулна кола на аризонската полиция. От нея изскочи ченге и измъкна пистолета си.
— Никой да не мърда! Какво става тук?
— Трима души убити! — извика Лойд. — Истинска кланица. Оня тип, дето го направи, избяга през задната врата!
Той изтича до континентъла, седна зад волана и внезапно си спомни, че ключовете са в джоба на Поук. В този момент полицаят изкрещя:
— Спри! Спри, или ще стрелям!
Лойд се подчини. След като видя какво се случи с Поук, мигновено прецени, че всяка съпротива е излишна.
— Майчице… — мрачно промълви той, когато друг полицай насочи тежкия си пистолет към главата му, докато първият му сложи белезници.
— Влизай отзад в колата, слънчице.
Мъжът с рекламната шапка на „Шел“ се появи на верандата — все още държеше двуцевката. Когато видя полицаите, извика пискливо:
— Тоз’ застреля Бил Марксън, а другия утрепа мисис Сторм. Мамка им мръсна. Аз очистих онази фъшкия — приятелчето му. Хайде, момчета, отдръпнете се, та да се справя и с тая гад!
— Спокойно, татенце — обади се единият полицай. — Забавлението свърши.
— Ще го утрепам като куче! — изкрещя старецът. — Ще го направя на кайма! — Сетне се приведе като английски иконом, превил гръб в дълбок поклон, и повърна.
— Хей, момчета, разкарайте това куку! — намеси се Лойд.
— Направо си го просиш, слънчице — заяви полицаят, който пръв се бе нахвърлил върху него. Замахна с пистолета, чието дуло проблесна под яркото слънце и го стовари върху главата на Лойд Хендрайд. Последният дойде в съзнание чак вечерта в полицейския лазарет.
17.
Старки стоеше пред монитор номер две и наблюдаваше Франк Д. Брус, чието лице бе потопено в чиния бульон от готови кубчета. Изображението на екрана не се беше променило и ситуацията бе нормална. „По- гадна от това няма накъде“ — помисли си той.
Сключил ръце зад гърба си като генерал, извършващ преглед на войската, по подобие на „Черния“ Джак Пършинг — неговият идол от детството — Старки замислено се приближи до монитор номер четири, където забеляза положителна промяна в ситуацията. Доктор Еманюъл Езуик продължаваше да лежи мъртъв на пода, но центрофугата беше спряла. В 19.40 миналата нощ от нея бяха започнали да излизат тънки струйки дим. В 19.45 от микрофоните, инсталирани в лабораторията, се разнесе виещ звук, който след малко премина в потропване — „банг! банг! банг!“. В 21.07 центрофугата се завъртя за последен път и бавно спря. Май Нютън бе казал, че някъде, в най-отдалеченото ъгълче на Вселената вероятно съществува тяло в пълен покой. „Бил е прав във всяко отношение, с изключение на разстоянието“ — помисли си Старки. Не бе необходимо да се достига до най-отдалеченото ъгълче на Вселената. Проект „Синева“ бе прекрасна илюстрация за теорията на великия физик. Тук всичко бе в абсолютен покой. Старки изпита странно задоволство. Единствено въртящата се центрофуга създаваше илюзията за наличие на живот. Беше накарал Стифънс да провери чрез главния компютър (Стифънс го бе изгледал така, сякаш го смяташе за откачен и Старки смяташе, че колегата му не е далече от истината) докога ще работи центрофугата. Отговорът, получен след 6.6 секунди, гласеше: „З години, възможна повреда в разстояние на 2 седмици. Възможни зони на повреда: лагери 38%, електромотор 16 %, други 54 %.“ Страхотна информация, няма що! След като центрофугата спря, Старки помоли Стифънс за повторна проверка. Компютърът се допита до база данни на инженерни системи и потвърди, че действително лагерите на централата са се стопили.
Радиостанцията забибипка настойчиво.
„Запомни — каза си Старки, — преди да се стопят напълно, лагерите правят «банг, банг, банг».“
Приближи се до радиостанцията и натисна бутона — настойчивият сигнал заглъхна.
— Да, Лен.
— Били, получих спешно сьобщение от наша група, работеща в градчето Сайп Спрингс, Тексас. Намира се на около шестстотин километра от Арнет. Настояват да разговарят с тебе — било спешно.
— За какво става дума, Лен? — спокойно попита Старки. През последните десет часа беше изгълтал над шестнайсет сини хапчета и, общо взето, се чувстваше добре. Не усещаше признаци на „стопени лагери“ в главата си.
— Пресата.
