— Сигурно е кофти — заяви пъпчивият юноша и побърза да изчезне, като че състоянието на Ник бе заразно.

Глухонемият взе подносите един по един и с дръжката на метлата ги избута през процепа на всяка килия. Когато вдигна глава, долови част от монолога на Майк Чилдрис.

— … шубелия е това копеле, нали?

Ник се усмихна и му показа среден пръст.

— На кого показваш пръст бе, глухар! — Чилдрес се ухили грозно. — Само да се чупя оттук и ще…

Глухонемият се обърна и не долови останалото.

Върна се в канцеларията, настани се на стола на Бейкър, постави бележника пред себе си, замисли се за миг, сетне написа най-отгоре на страницата:

„Моят живот от Ник Андрос“

Спря и леко се усмихна. По време на скитничеството си бе попадал в необикновени ситуации, но дори в най-дръзките си мечти не си беше представял, че ще седи в канцеларията на шерифа като негов заместник, със задачата да охранява типовете, които го бяха пребили, и ще описва живота си. След миг отново започна да пише.

„Роден съм в Каслин, Небраска, на 14 ноември 1968. Баща ми беше независим фермер. Родителите ми вечно били на ръба на фалита и дължали пари на шест банки. Майка ми била в шестия месец бременна с мене и татко я карал с камиона към града на преглед. Ненадейно кормилната щанга се счупила и камионът паднал в крайпътната канавка. Татко получил инфаркт и починал.

След три месеца съм се родил аз — глухоням. Сигурно е дошло като още един удар за майка ми, след внезапната смърт на съпруга й.

Тя продължи да поддържа фермата до 1973, сетне й я отнеха «големите мошеници», както тя обичаше да се изразява. Нямахме никакви роднини, ала мама писа на някакви приятели в Биг Спрингс, Айова и те й намериха работа в пекарна. Живяхме там до 1977, когато майка ми загина. Премаза я мотоциклетист, докато пресичала улицата на път към къщи. Човекът не бил виновен, дори не карал с превишена скорост. Просто спирачките му отказали. От баптистката църква погребаха мама безплатно. Същата църква ме изпрати в сиропиталището «Деца на Исус Христос» в Дъ Мойнс. Това заведение се поддържа с помощта на различни църкви. Там се научих да чета и да пиша…“

Той престана да пише. Ръката го болеше, но не заради това прекъсна „съчинението“ си. Мъчителните спомени го караха да се чувства зле, сякаш вдигаше температура. Върна се в ареста и надникна в килиите. Чилдрис и Уорнър спяха. Винс Хоган стоеше до решетките, пушеше цигара и гледаше към отсрещната празна килия. Където щеше да се намира Рей Бут, ако не беше успял да избяга. По всичко личеше, че Хоган е плакал и това предизвика съчувствието на бедния глухоням Ник Андрос. Като малък Ник бе научил от филмите една дума: „ИЗОЛИРАН!“ Тя винаги му бе напомняла нещо фантастично, излязло от произведенията на Лъвкрафт — ужасяваща дума, отекваща в съзнанието му, дума, описваща всички разновидности на стреса, които съществуват единствено извън нормалния свят и в дълбините на човешката душа. През целия си живот Ник бе изолиран.

Той отново седна зад бюрото и прочете последния ред от „автобиографията си“: „Там се научих да чета и да пиша…“ Но това не му се бе удало лесно. Живееше сред вечна тишина. Писането беше нещо като код, речта — движението на устните, повдигането и спускането на зъбите, танцуването и подскачането на езика. Майка му го беше научила да разпознава думите по устните на събеседника и да пише името си с големи, разкрачени букви. Говореше му: „Така се казваш. Това си ти, Ники.“ Само че той разбра какво му говори едва когато тя посочи към листа, сетне към него. Най-страшното за него не беше животът сред вечна тишина, а незнанието на названията на предметите. Едва когато стана четиригодишен, Ник започна да осъзнава необходимостта от наименования. Чак когато навърши шест, разбра, че високите зелени предмети се наричат „дървета“. Не че не се интересуваше — напротив — просто никой не се бе досетил да му го каже, а той бе „изолиран“.

След смъртта на майка му той напълно се затвори в себе си. Сиропиталището представляваше потънало в оглушителна тишина място, където кльощави момчета с мрачни физиономии се подиграваха на недъга му. Често двамина юначаги се спускаха към него. Единият — притиснал с ръце към устата си, другият — към ушите си. Ако наблизо нямаше човек от персонала, те се нахвърляха и го биеха. Защо ли? Безпричинно. А може би в този суров свят съществуваше понятие „жертва на жертвите“.

Ник изгуби желание да контактува с околните, в резултат на което постепенно загуби способността да мисли. Скиташе се наоколо безцелно и наблюдаваше безименните предмети около себе си. Виждаше как децата на игрището мърдат устните си, повдигат и спускат зъбите си като бели подвижни мостове, и движат езиците си в ритуала, наричан „говор“. Понякога откриваше, че повече от час се е взирал в някакъв облак.

Тогава в живота му се появи Руди — огромен мъжага с покрито с белези лице и с плешива глава. Беше висок близо два метра, но дори да бе по-нисък, пак щеше да изглежда като великан в сравнение с дребничкия Ник Андрос. Двамата се запознаха в сутерена на сиропиталището, където имаше маса, шест- седем стола и телевизор, който работеше от време на време. Руди приклекна, докато очите му се изравниха с тези на Ник, сетне вдигна огромните си, покрити с белези ръце и докосна първо устните, после ушите си.

„Аз съм глухоням.“

Момчето намусено извърна глава, сякаш искаше да каже: „Хич не ми пука.“

Гигантът му удари шамар.

Ник падна, отвори уста и от очите му потекоха беззвучни сълзи. Господи, защо го бяха затворили тук с този белязан гигант, с този плешив таласъм! Непознатият изобщо не бе глухоням, това беше просто жестока шега.

Руди внимателно му помогна да се изправи и го поведе към масата, върху която имаше бележник. Посочи към бележника, сетне към Ник. Момчето намръщено впери поглед в празните листове, после извърна очи към плешивия, накрая поклати глава. Руди кимна и отново посочи бележника, извади молив и го подаде на момчето. То го изпусна, сякаш бе опарил пръстите му, и поклати глава.

Руди отново му плесна шамар, а Ник безмълвно заплака. Белязаният впери поглед в него, очевидно въоръжен с безкрайно търпение. Сетне посочи към бележника. Към молива. Към Ник.

Ник стисна молива в юмрук и написа четирите думи, които знаеше, напрягайки до крайна степен мозъка си, който сякаш бе ръждясал и обвит в паяжини поради липса на употреба:

НИКЪЛЪС АНДРЮС

МАЙНАТА ТИ

Сетне счупи молива на две и намръщено и предизвикателно изгледа Руди. Ала гигантът се усмихваше. Внезапно се наведе над масата и притисна главата на момчето между мазолестите си длани. Топлите му ръце бяха безкрайно нежни. Ник не си спомняше откога не са го докосвали с такава любов. Единствено майка му го беше милвала така.

Руди отдръпна ръце, взе парчето молив с подострения връх и обърна на празна страница от бележника. Посочи с молива към нея, после към Ник. Направи го отново. И отново. И отново. Най-сетне Ник разбра.

„Ти си тази. празна страница.“

Той се разплака.

Руди остана с него цели шест години.

„… където се научих да чета и да пиша с помощта на един човек на име Руди Спаркман. Извадих голям късмет с него. През 1984 сиропиталището беше закрито поради липса на средства. Приютиха в различни домове част от децата, но аз не бях сред щастливците. Казаха ми, че след известно време ще ме настанят при някое семейство и държавата ще плаща издръжката ми. Исках да бъда заедно с Руди, но той служеше във войските на ООН в Африка.

Тогава реших да избягам. Тъй като бях навършил шестнайсет, едва ли са си направили труда да ме търсят. Мислех си, че всичко ще бъде наред, ако не се забъркам в някоя каша. И се оказах прав, поне досега. Реших да завърша гимназия задочно, защото Руди все ми повтаряше, че няма нищо по-важно

Вы читаете Сблъсък
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату