Шерифът потръпна, когато стетоскопът докосна гърдите му.
— Майчице, колко е студен! Да не би да го държиш в хладилника?
— Вдишвай! — намръщено нареди Соумс. — А сега издишай. Шерифът леко се закашля.
Лекарят дълго го преглежда, преслушваше гърдите и гърба му. Прибра стетоскопа и използва лъжичка, за да огледа гърлото му. Когато свърши, счупи лъжичката и я хвърли в кошчето за смет.
— Е? — попита Бейкър.
Вместо отговор лекарят натисна с пръсти подчелюстните му жлези. Шерифът подскочи.
— Очевидно изпитваш болки — сухо изрече Соумс. — Джон, незабавно се прибираш вкъщи и си лягаш. Това не е съвет, а заповед.
Шерифът примигна и промълви:
— Амброуз, стегни се. Много добре знаеш, че не мога. Имам трима затворници, които днес следобед трябва да изпратя в Камден. Снощи ги поверих на този младеж, но сбърках и няма да повторя грешката си. Той е глухоням и напълно безпомощен. Очевидно снощи не съм бил на себе си, че да се съглася на подобно нещо.
— Забрави затворниците, Джон. Положението ти е много сериозно. Имаш инфекция на дихателните пътища, и то доста силна, съдейки по звука, при това съпроводена от висока температура. Повтарям, дихателните ти пътища са възпалени и честно казано, това съвсем не е шега работа при едър човек като тебе. Върви да си легнеш. Ако утре се чувстваш по-добре, ще отведеш затворниците в Камден. Дори ти препоръчвам да позвъниш на щатската полиция за патрулна кола, която да ги откара.
Бейкър виновно изгледа Ник и промълви:
— Знаеш ли, действително се чувствам зле. Може би няколко часа почивка ще ми се отразят добре…
„Вървете да си легнете — написа Ник. — Ще внимавам много. Освен това трябва да изкарам някой долар, за да платя лекарствата.“
— Наркоманите са най-добрите работници — присмехулно изрече Соумс.
Шерифът взе двата листа с автобиографията на Ник.
— Нали нямаш нищо против, ако ги занеса на Джени да ги прочете. Адски те е харесала, момче.
Младежът надраска в бележника: „Разбира се. Жена ви е много симпатична.“
— Няма втора като нея — въздъхна шерифът и закопча ризата си. — Май отново вдигам температура. Мислех, че вече съм оздравял.
— Взимай аспирин — посъветва го Соумс. — Тези възпалени жлези не ми харесват.
Шерифът се обърна към Ник.
— В най-долното чекмедже на бюрото има кутия от пури с дребни пари. Иди да обядваш и пътьом си вземи лекарствата. Нашите затворници са скапаняци и няма да ти създават проблеми. И не забравяй да оставиш разписка за похарчените суми. Ще се свържа с щатската полиция и още днес следобед ще те отърва от тези момчета.
Ник вдигна палец.
— Доверявам ти се прекалено много, въпреки че те познавам съвсем отскоро, ала Джени твърди, че не бива да се притеснявам. Пази се.
Младежът кимна.
Същата вечер Джейн Бейкър дойде в участъка. Носеше вечеря и кутия мляко.
Ник написа: „Много благодаря. Как е съпругът ви?“
Тя се засмя. Беше дребничка, с кестенява коса и носеше карирана риза и избелели джинси.
— Искаше да дойде, но успях да го разубедя. Следобед температурата му беше толкова висока, че се уплаших, но сега е почти нормална. Може би причината е в щатската полиция. Моят Джони е напълно щастлив единствено когато се заяжда с тези момчета.
Младежът въпросително я изгледа.
— Казаха му, че могат да откарат затворниците едва утре сутринта. Имаме големи проблеми с грипната епидемия. Повече от двайсет полицаи били болни, а онези, които били на работа, трябвало да карат местните хора до болницата в Камдън или дори в Пайн Блъф. Очевидно епидемията се разраства. Струва ми се, че Ам Соумс е много разтревожен, но не се издава.
Самата Джейн изглеждаше неспокойна. Извади двата сгънати листа от джоба на ризата си и заяви:
— Страхотна история. Не съм чувала за човек с толкова лош късмет. Възхищавам се от начина, по който си преодолял затрудненията. И отново ти поднасям извинения заради брат ми.
Младежът се изчерви и смутено сви рамене. Джейн се изправи и каза:
— Надявам се да останеш в Шойо. Мъжът ми те харесва, аз също. Внимавай с онези типове в ареста.
„Добре — написа Ник. — Кажете на шерифа, че се надявам скоро да оздравее.“
— Ще му предам благопожеланията ти.
Тя си отиде, а Ник спа неспокойно. От време на време ставаше и надникваше в ареста. Очевидно тримата се бяха примирили със съдбата си и в десет часа вече хъркаха. Двама души от града се отбиха да проверят как се справя Ник и той забеляза, че са хремави.
Щом се унесеше, младежът сънуваше кошмари. Когато се събуди, си спомняше единствено как върви през безкрайно царевично поле и търси нещо, като изпитва вледеняващ страх от това, което сякаш го преследва.
Стана рано и грижливо измете ареста, без да обръща внимание на Били Уорнър и на Майк Чилдрис. Когато понечи да излезе, Били изкрещя:
— Да знаеш, че Рей ще се върне! А когато се заеме с тебе, ще съжалиш, че не си и сляп!
Ник, който вървеше към вратата и беше с гръб към него, пропусна по-голяма част от тирадата му.
Върна се в канцеларията, взе някакъв стар брой на списание „Таймс“ и се зачете. Реши да си вдигне краката върху бюрото, после си каза, че така положително ще си навлече гнева на шерифа, когато той дойде на работа.
Когато стана осем, Ник се обезпокои; питаше се дали състоянието на Бейкър се е влошило през нощта. Досега би трябвало да е дошъл, за да предаде тримата затворници на щатските полицаи, когато благоволяха да пристигнат. Освен това стомахът на Ник се свиваше от глад. Тази сутрин момчето от кафенето изобщо не се появи. Глухонемият погледна към телефона повече с отвращение, отколкото с копнеж. Обичаше да чете научна фантастика и от време на време си купуваше евтини джобни книги от прашните антикварни магазини. И сега не за пръв път си помисли, че за глухонемите ще настъпи нова ера, когато в употреба влязат видеотелефоните, описвани във фантастичните романи.
В девет без петнайсет безпокойството му нарасна. Отиде да надникне в ареста.
Били и Майк стояха до вратите на килиите си и удряха по решетките с обувките си. Поведението им беше доказателство, че хората, които не могат да говорят, не са най-големите тъпанари на света. Винс Хоган лежеше на нара. Когато Ник надникна в ареста, затворникът само извърна глава и се втренчи в него. Лицето му беше бледо, с изключение на поруменелите от температурата страни, под очите му имаше тъмни сенки. Челото му беше оросено от пот. Ник забеляза апатичните му, блестящи от температурата очи и разбра, че младежът е болен. Това го накара да се разтревожи още повече.
— Хей, глупчо, няма ли да даваш закуска? — извика му Майк. — А старият Винс има нужда от доктор. Клеветничеството май не му понася много добре, а, Бил?
Бил очевидно не искаше да се заяжда.
— Съжалявам, че ти се разкрещях, човече, ама Винс наистина е болен. Трябва да повикаш доктор.
Ник кимна и излезе, като се питаше какво да прави. Отиде до бюрото и написа в бележника: „До шериф Бейкър, или до когото и да било: трябва да взема закуска за затворниците и да доведа доктор Соумс при Винсент Хоган. Той действително е болен, сигурен съм, че не се преструва. Ник Андрос“. Откъсна листа и го постави в средата на бюрото. Сетне пъхна бележника в джоба си и излезе.
Първото, което му направи впечатление, бе горещината и миризмата на нагрята от слънцето зеленина. Следобед сигурно щеше да бъде ад. В ден като този хората бързат отрано да си свършат работата и следобед се крият от жегата, но на Ник му се стори, че главната улица на Шойо изглежда необикновено пуста, все едно, че беше неделя.
Повечето от диагоналните места за паркиране пред магазините бяха празни. От време на време по
