Глухонемият завъртя глава и написа: „Не мога да изоставя затворниците. Винсент Хоган е болен, но на другите им няма нищо. Ще им занеса закуска и ще отида да видя мисис Бейкър.“
— Много си състрадателен — промълви Соумс. — Подобно качество е рядко в наше време, но още по- рядко се срещат младежи с чувство за отговорност. Сигурен съм, че Джени ще оцени жеста ти. Мистър Брейсман, методисткият свещеник, също обеща да се отбие при нея. Боя се, че днес ще му се наложи да посети много домове. Ще се погрижиш за тримата затворници, нали?
Глухонемият кимна.
— Добре. Ще се постарая да дойда отново следобед. — Лекарят включи на скорост и потегли. Изглеждаше уморен, очите му бяха зачервени, лицето — посърнало. Ник разтревожено го изпрати с поглед, сетне отново тръгна към паркинга за камиона. Закусвалнята беше отворена, но единият готвач го нямаше, а трима от четиримата сервитьори не бяха дошли на работа. Ник почака доста, докато получи поръчката. Когато се върна в затвора, Били и Майк изглеждаха изплашени до смърт. Винс Хоган бълнуваше и умря към шест вечерта.
19.
Изминало бе толкова време, откакто Лари не беше стъпвал на Таймс Скуеър, че сега очакваше площадът да бъде по-различен, вълшебен. Всичко наоколо ще изглежда умалено и все пак по-красиво и той няма да се страхува от натрапчивата, понякога ужасяваща жизненост на площада, както по времето, когато бе малък и заедно с Бъди Маркс или сам идваше тук да гледа по два филма за деветдесет и девет цента, да позяпа блестящите витрини на магазините и на залите за електронни игри.
Но площадът си бе същият и кой знае защо това смути Лари, тъй като в действителност много неща се бяха променили. Нямаше я будката за вестници на ъгъла, която се виждаше, щом изкачиш стъпалата от станцията на метрото. Малко по-нататък, на мястото на салон с проблясващи и шумни електронни игри, където съмнителни типове с цигари, провиснали от крайчеца на устните им, се забавляваха с „Пустинният остров на Готлиб“ или „Космическо състезание“, сега имаше заведение, пред което стояха група чернокожи младежи и се полюшваха в такт с ритмична, въображаема мелодия. Салоните за масаж и кината за порнографски филми се бяха увеличили.
И все пак площадът си бе същият, което натъжи Лари. Единствената значима разлика бе в това, че сега се чувстваше като турист — може би дори кореняците нюйоркчани, имат същото усещане на Таймс Скуеър — все едно са джуджета, които искат да вдигнат поглед и да прочетат електронните реклами, докато обикалят площада като в омагьосан кръг. Лари не можеше да прецени — беше забравил какво е да се чувстваш част от Ню Йорк и не изгаряше от желание да си го припомни.
Тази сутрин майка му не отиде на работа. През последните два дни тя се бореше с простудата, ала днес бе станала с температура. Изтегнал се в тясното легло в старата си стая, Лари я чу как трополи из кухнята, киха и тихичко проклина, докато приготвя закуската. Сетне възрастната жена пусна телевизора. Предаваха новините по програма „Днес“. Опит за държавен преврат в Индия. Взривена електростанция в Уайоминг. Очаква се Върховният съд да приеме историческо решение относно правата на хомосексуалистите.
Когато Лари, закопчавайки ризата си, влезе в кухнята, новините бяха свършили и Джин Шалит интервюираше някакъв плешив мъж. Плешивият показваше миниатюрни стъклени фигурки на животни, изработени от него. Похвали се, че стъклодухачеството му било хоби от четирийсет години насам и книгата му щяла да бъде публикувана от „Рендъм Хауз“. Сетне изведнъж кихна.
— Извинен сте — каза Джин Шалит и се изсмя.
— Как ги искаш — пържени или бъркани? — попита Алис Ъндърууд, още по халат.
— Бъркани — отвърна Лари. Знаеше, че няма смисъл да обяснява, че не обича яйца. Според майка му закуска без яйца не беше истинска закуска. (Когато беше в добро настроение, тя ги наричаше „чупливки“.) Според нея бяха .изключително полезни, защото съдържаха белтъчини и хранителни вещества. Представата й за хранителни вещества бе доста смътна, но всеобхващаща. Алис можеше да изреди цял поменик от тях, както и „вредните за организма“ храни: бонбони, туршии, шоколадови десерти, розовите дъвки, които се продаваха заедно с портрети на бейзболисти и — Боже мой — още куп други.
Той седна и се загледа, докато майка му приготовляваше яйцата; изсипа ги в стария почернял тиган и ги разбърка със същия тел, който използваше по времето, когато Лари беше първокласник.
Сетне тя извади кърпичка от джоба на халата си, кихна, изкашля се в нея, промърмори „по дяволите“ и прибра кърпичката.
— В отпуска ли си, мамо?
— Обадих се, че съм болна. Тази хрема ще ме довърши. Мразя да отсъствам от работа в петък, толкова колежки се преструват на болни в края на седмицата, но трябва да си остана вкъщи, за да се оправя. Имам температура, а отгоре на всичко и сливиците ми са възпалени.
— Повика ли лекар?
— Докторите ходеха на визитации по домовете по времето, когато бях очарователна девойка — отвърна Алис. — Сега, ако не ти е добре, трябва да отидеш в болницата. Или пък да висиш цял ден, докато те прегледа някой шарлатанин в онези заведения за — ха! ха! — приходящи пациенти. Знаеш ли какво мисля за тях — че там използват старците като опитни зайчета за поредната правителствена здравна програма. Не можеш да си представиш каква навалица е по тези заведения. Предпочитам да си остана вкъщи и да взимам аспирин — утре ще съм като кукуряк.
Лари прекара почти цялата сутрин у дома, опитвайки се да й помогне. С геройски усилия премести телевизора в спалнята й („Ще получиш херния, за да гледам «Да се споразумеем»“ — намусено промърмори Алис), донесе й сок, крем за разтривки и изтича до магазина за едно-две евтини романчета. След това не им остана нищо друго, овен взаимно да си лазят по нервите. Майка му отбеляза колко зле работи телевизорът в спалнята, а Лари едва се сдържа да не й се сопне, че лошото изображение все пак е за предпочитане пред липсата на телевизор. Най-накрая не издържа и заяви, че отива да се поразходи.
— Прекрасна идея — възкликна майка му с очевидно облекчение. — А пък аз ще си подремна. Добро момче си, Лари.
Той слезе по тясната стълба (асансьорът все още не работеше) и излезе на улицата, обзет от чувство за вина. Предстоеше му да прекара приятен ден, освен това още имаше някой и друг долар в джоба си.
Но когато се озова на Таймс Скуеър, настроението му се развали. Вървеше безцелно, след като предвидливо бе прехвърлил портфейла в предния си джоб. Внезапно се закова пред някакъв магазин за грамофонни плочи, омагьосан от собствения си глас, който звучеше от поставените на улицата, разнебитени високоговорители.
„Това съм аз“ — помисли си Лари, докато разсеяно се взираше в изложените албуми, но днес собственият му глас го разстрои, дори нещо по-лошо — накара го да почувства отвращение от родния град. Не искаше да остава нито миг повече под сивкавото, с цвят на мръсно бельо небе, да диша нюйоркския смог, докато непрекъснато опипва портфейла си, за да се увери, че не са му го откраднали. Ню Йорк, името ти е параноя. Внезапно пожела да е в студиото на Западния бряг и да записва нов албум.
Ускори крачка и свърна в един безистен с електронни игри. Дочу оглушителен звън, от високоговорителите се разнасяха звуковите ефекти, придружаващи играта „Състезание със смъртта през 2000 година“, включващи неземните, електронни писъци на умиращите пешеходци. „Страхотна игричка, няма що — помисли си той. — Нищо чудно скоро да се забавляват с «Дахау през 2000 година». Положително
