щастлива. Нали няма да забравиш за роклята, Ник? Искам да ме погребат в нея. Нали няма да ти е много неприятно… да ме преоблечеш?
Младежът с мъка преглътна и поклати глава, вперил поглед в завивката. Навярно Джейн почувства мъката и стеснението му, тъй като повече не спомена за роклята, а тактично премина на други теми, като бърбореше почти кокетно. Разказа му как спечелила състезанието за художествено четене в гимназията и се класирала за финала в Арканзас и как фустата й се смъкнала и паднала в краката й точно когато стигнала до кулминационната точка на „Демона-любовник“ от Шърли Джексън. Как сестра й заминала за Виетнам с баптистки мисионери и се върнала с три осиновени деца. Как преди три години с Джон отишли на екскурзия и някакъв злонамерен елен ги принудил да се покатерят на високо дърво, където останали цял ден.
— Седяхме на един клон и се целувахме като гимназисти — унесено продължи тя. — Господи, не можеш да си представиш в какво състояние беше Джон, когато слязохме. Беше… и двамата бяхме… влюбени… безумно влюбени… винаги съм смятала, че светът се крепи на любовта., единствено тя помага на хората да останат на крака в един свят, където притеглянето сякаш иска да ги повали… и да ги принуди да пълзят… ние бяхме… толкова влюбени…
Накрая се унесе и спа, докато Ник я събуди, като дръпна завеса или стъпи на скърцаща дъска на пода. Тя отново забълнува; внезапно закрещя с глас, задавен от храчките в гърлото й:
—
Джейн замлъкна и отчаяно се опита да си поеме дъх, от гърдите й се изтръгна злокобно свистене, което Ник не чу, но някак си усети. От носа й потече тънка струйка черна кръв. Тя се отпусна на възглавницата и няколко пъти рязко завъртя глава, като че взимаше някакво жизненоважно решение и отговорът беше отрицателен.
После сякаш се успокои и затихна.
Ник плахо притисна ръка до шията й, сетне опипа вътрешната страна на китката й, накрая срамежливо допря длан до гърдите й. Сърцето й не биеше. Беше мъртва. Часовникът важно тиктакаше на нощното шкафче, но и двамата не можеха да го чуят. За миг Ник отпусна глава на коленете си и заплака безмълвно, както плачат всички глухонеми. Веднъж Руди му каза: „Единственото, което можеш, е да рониш сълзи, но това може да ти свърши добра работа в свят като нашия, който наподобява сапунена опера.“
Знаеше какво го очаква и не искаше да го направи. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че не е честно, че не е негово задължение. Но след като наоколо нямаше никого — може би беше останал сам в целия град — той трябваше да събере смелост и да изпълни молбата на Джейн. Или пък да я остави да изгние в леглото, а това той не можеше да стори. Жената на шерифа бе проявила безкрайна доброта към него, а по време на скитанията си той се беше убедил, че това качество вече рядко се среща в хората. Каза си, че трябва да се заеме с неприятното задължение, защото колкото повече го отлага, нежеланието му нараства. Знаеше къде се намира погребалното бюро на Къртис, ала се страхуваше от адската жега на улицата.
С огромно усилие на волята се изправи и се приближи до гардероба с тайната надежда, че бялата рокля е плод на трескавото въображение на Джейн. Но тя беше там. Бе малко пожълтяла от времето, но Ник веднага я позна. По дантелата. Извади я и я разстла в долната част на леглото. Погледна роклята, сетне мъртвата жена и си помисли: „Сега цялата ще плува в нея. Едва ли е предполагала колко жестока е била болестта към нея… навярно така е по-добре.“
С огромно нежелание се наведе над мъртвата и започна да съблича халата й. Но когато съзря голото й тяло, ужасът му изчезна и остана само съжалението — съжаление, което караше сърцето му да се свива и от гърдите му да се изтръгват безмълвни ридания, докато я изми и облече точно както в деня, когато с Джон се отправила на сватбено пътешествие. Сетне я взе в прегръдките си и я понесе към погребалното бюро. Бялата дантелена рокля се развяваше и Ник приличаше на младоженец, пренасящ своята възлюблена през безкраен праг.
26.
В нощта на двайсет и пети срещу двайсет и шести юни членовете на някаква студентска организация — може би на „Студенти за демократично общество“ или на „Млади маоисти“ — упорито се трудиха над копирната машина. На следващата сутрин изработените от тях плакати бяха разлепени из целия Кентъкийски университет:
ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!
ВАС ВИ ЛЪЖАТ! ПРАВИТЕЛСТВОТО ВИ ЛЪЖЕ! ПРЕСАТА, КОНТРОЛИРАНА ОТ СВИНЕТЕ В УНИФОРМИ, СЪЩО ВИ ЛЪЖЕ! АДМИНИСТРАЦИЯТА НА УНИВЕРСИТЕТА ВИ ЛЪЖЕ! ПО НЕЙНА ЗАПОВЕД ЛЪЖАТ И ЛЕКАРИТЕ!
1. НЕ СЪЩЕСТВУВА НИКАКВА ВАКСИНА ПРОТИВ СУПЕРГРИПА.
2. СУПЕРГРИПЪТ НЕ Е СЕРИОЗНО ЗАБОЛЯВАНЕ, А СМЪРТОНОСНО.
3. ВЪЗМОЖНО Е СМЪРТНОСТТА ДА ДОСТИГНЕ 75 %.
4. ВИРУСЪТ НА СУПЕРГРИПА Е СЪЗДАДЕН ОТ СВИНЕТЕ В УНИФОРМИ ОТ АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ И СЛУЧАЙНО Е ИЗПУСНАТ ОТ ЛАБОРАТОРИЯТА!
5. СЕГА СВИНЕТЕ В УНИФОРМИ ИСКАТ ДА ПРИКРИЯТ СМЪРТНООПАСНАТА СИ ГРЕШКА ДОРИ С ЦЕНАТА НА ГИБЕЛТА НА 75 % ОТ НАСЕЛЕНИЕТО!
ПРИВЕТ НА ВСИЧКИ РЕВОЛЮЦИОННО НАСТРОЕНИ ХОРА! НАСТЪПИ МОМЕНТЪТ ДА ВЪСТАНЕМ. ДА СЕ ОБЕДИНИМ, ДА СЕ БОРИМ И ДА ПОБЕДИМ!
В 19.00 В СПОРТНАТА ЗАЛА ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ МИТИНГ! СТАЧКА! СТАЧКА! СТАЧКА!
Онова, което се случи в телевизионната станция WBZ в Бостън, беше подготвено предишната нощ от трима говорители и шестима техници от студио 6. Петима от тях редовно играеха заедно покер, а шестима от заговорниците вече бяха болни и нямаше какво да губят. Първо си набавиха почти дузина огнестрелни оръжия. Боб Палмър, който водеше утринното предаване, ги внесе в студиото в голямата си чанта, в която обикновено държеше записките си, моливи и няколко бележника.
Сградата на телевизията беше обкръжена от мъже, представени на хората от телевизията като служители от националната гвардия, но както Палмър сподели предишната вечер с Джордж Дикърсън, досега не бил виждал гвардейци на възраст над петдесет години.
Превратът започна в 9.01 сутринта, веднага щом Палмър започна да чете успокоителния текст, връчен му преди десет минути от армейски сержант. Деветимата заговорници успешно превзеха телевизионната станция. Войниците, които не очакваха каквито и да било решителни действия от жалката група цивилни, бяха заловени и обезоръжени. Други служащи от станцията се присъединиха към въстаниците и побързаха да заключат всички врати на шести етаж. Асансьорите бяха повикани на същия етаж, преди войниците във фоайето да разберат какво точно става. Трима от тях се опитаха да се изкачат по резервната стълба и чистач на име Чарлз Йоркин, въоръжен с армейска карабина, стреля над главите им. Това бе единственият изстрел по време на бунта.
Зрителите, наблюдаващи програмата на WBZ, видяха как Боб Палмър прекъсна четенето на текста по средата на изречението и го чуха да казва:
— Хайде, давайте!
Зад кадър се разнесе шум, като че някакви хора се боричкаха. Когато настъпи тишина, хилядите поразени зрители забелязаха, че сега Боб Палмър държи пистолет.
Дрезгав глас тържествуващо изкрещя:
— Хванахме ги, Боб! Хванахме мръсниците! Паднаха ни в ръцете!
— Браво, хубава работа свършихте — отбеляза водещият, сетне отново се обърна към камерата: — Жители на Бостън и всички американци, които гледате нашето предаване. В това студио се случи нещо изключително важно и сериозно. Щастлив съм, че се случи тук, в Бостън — люлката на американската независимост. През последните седем дни тази телевизионна станция се намираше под контрола на хора, които претендират, че служат в националната гвардия. Въоръжени хора стоят редом с нашите оператори, контролните стаи, до телексите. Може би се питате дали са ни диктували текста на новините? За съжаление съм принуден да отговоря положително на този въпрос. Връчваха ми текста и ме заставяха да го чета, буквално насочвайки пистолет в тила ми. Текстовете се отнасяха за така наречената епидемия от
