пудрата й, който му подейства едновременно успокояващо и тревожно, накара го да се почувства остарял. Когато с майка му отиваха на кино, тя винаги си слагаше пудра.
Забрави невеселите си мисли, когато излязоха от парка и тръгнаха по Пето Авеню, отдалечавайки се от умрялата маймуна, от лудия „Диоген“ и от ужасяващия мъртвец, седнал в обществената тоалетна сред облак мухи. Рита неуморно бърбореше и по-късно той не можеше да си спомни думите й (с изключение на една фраза: „Винаги съм мечтала да се разхождам по Пето Авеню под ръка с младеж, който може да ми бъде син, но не е“), но често си припомняше тези мигове, особено след като Рита започна да се разпада като зле направена играчка. Спомняше си красивата й усмивка, циничното бърборене, звука, издаван при търкането на панталоните й.
Влязоха в някакъв ресторант и Лари несръчно се залови да приготвя обяд. Рита посрещаше с ръкопляскане всяко блюдо: пържолите, пържените картофи и ягодовия сладкиш, поднесен с нескафе.
28.
В хладилника имаше ягодов пай, увит в прозрачно фолио. Франи дълго го съзерцава с невиждащ, празен поглед, но накрая все пак го извади. Сложи го на кухненския плот и отряза крайчето. Докато слагаше парчето в чинийка, една ягода пльосна на плота. Франи я взе и я лапна. После избърса петното от сока с кухненския парцал. Зави остатъка от пая с фолиото и го пъхна обратно в хладилника.
Обърна се да вземе чинийката и погледът й попадна върху поставката за ножове, която се състоеше от две магнитни пластини и бе монтирана на стената до скарата за съдове. Баща й я беше правил. Ножовете висяха с остриетата надолу и отразяваха лъчите на следобедното слънце. Погледът й дълго остана прикован върху тях с все същото празно, сякаш любопитно изражение; тя не спираше да мачка престилката, вързана на кръста й.
Най-после, след петнайсет минути, си спомни, че правеше нещо. Какво ли? Без всякаква връзка й хрумна стих от Светото писание, по-скоро перифраза: „Преди да махнеш прашинката от окото на ближния си, погрижи се за гредата в своето.“ Замисли се над него. Прашинка? Греда? Думата винаги я притесняваше. Каква греда? Лунен лъч?1 Греда на покрив? Имаше освен това лъчи от фенерче и грейнали лица, имаше и един кмет на Ню Йорк на име Бийм, да не говорим за песента, която беше научила в лятното библейско училище — „Ще му бъда като слънчев лъч“.
… преди да махнеш прашинката от окото на ближния… Само че не беше око, а пай. Обърна се и видя, че по парчето лази муха. Отпъди я. Госпожа Муха, бай-бай, ще трябва да се разделиш с Франиния пай.
Дълго се взира в чинийката. Баща й и майка й бяха мъртви, знаеше го добре. Майка й почина в болницата в Санфорд, а баща й, в чиято работилница някога, преди много време, едно момиченце се бе чувствало прекрасно, лежеше мъртъв в леглото си на горния етаж. „Защо ли всички думи се римуват? Идват и отлитат, отвратително профански стихчета, като идиотските кошмари, които човек бълнува при треска: «Моето куче има бълхички, те му хапят черните ушички…»“
Франи изведнъж дойде на себе си. Разтърси я див ужас. Миришеше на изгоряло. Нещо се бе подпалило. Извърна се рязко и видя тигана с пържени картофи, който бе сложила на котлона, а после бе забравила. Над съда се стелеше облак вонлив дим. Във всички посоки яростно пращеше мазнина и когато капките падаха върху нажежената плоча, припламваха за миг, сякаш невидима ръка щракаше невидима запалка. Дъното на тигана беше почерняло.
Посегна да го отмести, но веднага изохка и отдръпна ръка — дръжката ужасно се беше нагорещила. Грабна кухненската кърпа, намота я около ръкохватката и бързо изнесе съда с все още гневно съскащата мазнина през задната врата. Остави го на най-горното стъпало на верандата. Наоколо ухаеше на орлови нокти и бръмчаха пчели, но Франи не забелязваше почти нищо. В миг сякаш нещо прониза плътната пелена, която бе приглушила всичките й усещания през последните четири дни, и я обхвана неистов страх. Страх? Не, тих ужас — бе на косъм от паниката.
Спомни си как обели картофите и ги сложи да се пържат. Чак сега си спомни. Но преди малко, за минута просто… ох! Просто беше забравила.
Стоеше на верандата и продължаваше да стиска кухненската кърпа, като се мъчеше да проследи за какво бе мислила, след като сложи картофите да се пържат. Струваше й се, че е нещо много важно.
Значи, най-напред си мислеше за пържените картофи — че не са кой знае колко хранителни, когато се ядат просто така. После си каза, че ако „Макдоналдс“ на шосе № 1 беше отворен, нямаше да й се налага сама да си пържи картофи, а можеше да хапне и сандвич. Само да се качи в колата и да отскочи до там — можеше да си вземе „за вкъщи“, дори без да слиза. Например хамбургер и големи картофки, онези в червената опаковка с капчици мазнина отвътре. „Несъмнено са нездравословни, но сто процента действат успокоително. Пък и на бременните жени понякога им се приискват странни неща.“
Кръгът на мислите й се затвори. „Странните неща“ й припомниха за ягодовия пай, скътан в хладилника. Изведнъж й се стори, че в този миг иска ягодов пай повече от всичко на света. Дори си беше отрязала парче, само че преди да се захване с него, пред очите й се бе изпречила поставката за ножове, която баща й направи за майка й — госпожа Едмънтън, жената на доктора, толкова я хареса, че Питър подари същата и на нея по-миналата Коледа. После мисълта й просто… се изгуби. Прашинки… греди… мухи…
— О, Боже! — обърна се тя към задния двор и неоплевената градина на баща си. Седна на стъпалото, закри лице с престилката и заплака.
Когато сълзите секнаха, се почувства малко по-добре, но все още се страхуваше. „Откачам ли? Така ли се чувства човек, когато изпада в нервна криза, или както там му казват?“
Изглежда, че откакто баща й почина снощи в осем и половина, способността й да се съсредоточава я бе напуснала. Забравяше какво прави, мисълта й се губеше; понякога просто се заседаваше без нищо определено в главата, осъзнавайки присъствието на околния свят не повече, отколкото би го осъзнавала една зелка.
Когато баща й си отиде, Франи дълго седя до леглото му. По някое време слезе долу и пусна телевизора. Без определена цел — както се казва, идеята беше добра за момента. Работеше само един канал — WCSH, филиалът на NВС в Портланд. Излъчваха някакво смахнато шоу, което имитираше съдебен процес. Един негър — като от най-кошмарния лов на негри, който някой куклуксклановец може да си представи — уж линчуваше бели хора, а публиката в залата ръкопляскаше. Разбира се, беше измислица — по телевизията не показват такива неща, ако са истински, но изобщо не изглеждаше да е така. Всичко това налудничаво й напомняше на „Алиса в страната на чудесата“, само че вместо Царицата да крещи „Отсечете им главите!“, някой друг крещеше… какво ли? И кой беше? „Може би Черният принц — предположи Франи. — Макар че този черньо с препаска около слабините не прилича много на принц.“ След известно време — Франи не можеше да си спомни точно колко — в студиото нахлуха други мъже и се разрази истинска престрелка, още по-реалистична и от линчуването. Мъже с почти откъснати от едрокалибрени куршуми глави отхвръкнаха назад и падаха, а от прерязаните им гърла на тласъци избликваше ярка алена кръв. Спомни си как в обърканото й съзнание отнякъде се бе появила мисълта, че на екрана от време на време трябва да се появява червеният надпис, който предупреждава родителите или да слагат децата да спят, или пък да сменят канала. „Всъщност може би WCSH така и така ще изгуби правото да излъчва. Това шоу наистина представлява ужасно кървава гледка.“
Когато камерата се насочи към прожекторите на тавана на студиото, Франи изключи телевизора и легна на дивана, вторачена в тавана. Бе заспала там и тази сутрин се събуди почти убедена, че снощният кошмар я е преследвал дори и насън. „Точно така, всичко се е превърнало в кошмар, изпълнен с тревога без всякаква видима причина.“ Започна се със смъртта на майка й; смъртта на баща й само усили вече съществуващото усещане. „Съвсем като в «Алиса» — всичко става все по-любопитно.“
Наскоро се бе състояло голямо градско събрание и баща й беше там, макар вече да се разболяваше. Франи, която не беше на себе си и се чувстваше като пияна — макар физически да бе напълно здрава — отиде с него. Общинската зала беше претъпкана. Имаше много повече хора, отколкото на събранията в края на февруари и началото на март. Мнозинството от присъстващите кихаха, кашляха и бършеха носовете си. Всички бяха уплашени и готови да избухнат при най-дребния повод. Говореха високо и прегракнало. Ставаха. Размахваха заплашително пръст. Говореха надуто. А мнозина — и то не само жени — плачеха.
Взето бе решение градът напълно да се изолира и да не се дава достъп на никого. Жителите могат да го напускат, стига да са наясно, че после не могат да се върнат. Пътищата, по които се влиза и излиза — най-
