вече федерално шосе № 1 — да се барикадират с коли (след половинчасова бурна разправия накрая обаче все пак се реши да бъдат използвани камионите на градското строително управление) и да се охраняват от въоръжени доброволци. Онези, които искат да се придвижат по шосе № 1 на север или на юг, да бъдат насочвани съответно към Уелс или към Йорк, откъдето да се прехвърлят на междущатско шосе № 95 и по този начин да заобиколят Огънкуит. Ако все пак някой се опита да се промъкне, да се стреля по него.
— И да бъде убит? — попитаха от залата.
— Има си хас и да не бъде — отвърнаха неколцина други.
Една малка група от двайсетина души, поддържаше мнението, че заразените вече хора трябва веднага да напуснат града. Те бяха оборени единодушно, защото до 24 юни вечерта, когато се състоя събранието, почти всички вече бяха болни или имаха болни близки и приятели. Мнозина вярваха на обещанията по телевизията, че скоро ще има ваксина. „А ако по някакво чудо всичко се размине и се окаже, че сме отишли твърде далеч и сме изхвърлили близките си като бездомни кучета, тогава как ще се погледнем после в очите?“ — настояваха те.
Тогава да изхвърлим болните от лятното селище — предложи някой.
Но мнозинството беше непреклонно — „Поддръжката на училищата, пътищата и обществените плажове, както и помощите за бедните идват от данъците на вилите. Освен летния бизнес има много други предприятия, които просперират благодарение на натрупаните през сезона приходи. Ако се отнасяме към летовниците така безцеремонно, можем да бъдем сигурни, че няма да се върнат никога повече. Ще трябва да ловим раци и да ровим за миди в калта след отлива, за да се изхранваме.“ Идеята да се изгонят курортистите бе отхвърлена почти единодушно.
Пътищата бяха затворени още същата вечер. На 25-ти, още преди изгрев слънце дори, бяха ранени няколко души, а трима-четирима — убити. Повечето се движеха на север — стичаха се от Бостън, обезумели от страх, сграбчени от паниката. Връщаха се към Йорк, без да протестират, и плащаха таксата за другата магистрала. Някои нещастници обаче не бяха в състояние да разберат за какво става дума и се опитваха да минат направо през барикадите или пък да заобиколят по банкета. Но не ги пуснаха по-нататък.
Само че до вечерта повечето от пазачите също се разболяха. Очите им блестяха трескаво от високата температура и току някой стискаше пушката между коленете си, за да се изсекне. Други пък най-ненадейно падаха на земята в безсъзнание — както се случи с Фреди Деланси и Къртис Бийчам — и ги откарваха в импровизираната лечебница на върха на хълма, където по-късно умираха.
Вчера сутринта бащата на Франи, който се изказа на събранието против идеята да се блокират пътищата, си легна, Франи остана да се грижи за него. Той не й позволи дори да издума за лечебницата.
— Ако умирам — каза й, — поне нека да бъде тук, у дома, почтено и на спокойствие.
Следобед уличното движение почти замря. Гюс Динсмор, пазачът на платения паркинг до плажа, предполагаше, че пътят е задръстен от внезапно спрели коли, така че дори и най-умелите шофьори (или шофьорки) няма да успеят да се измъкнат. И добре че беше така, защото на 25-ти следобед едва ли имаше и двайсет души, които да са в състояние да пазят бариерите. Гюс, който до вчера беше съвсем здрав, вече имаше силна хрема. Всъщност освен Франи единственият здрав човек в града беше Харолд — шестнайсетгодишният брат на Ейми Лодър. Самата Ейми почина точно преди градското събрание. Сватбената й рокля висеше необличана в гардероба.
Днес Фран не беше излизала и не беше виждала никого, откакто вчера следобед Гюс намина да я види. Тази сутрин чу няколко коли и два последователни пушечни изстрела, но това беше всичко. Пълната тишина усилваше усещането за нереалност, което я бе обзело.
„Сега пък и тези проблеми, които трябва да реша.. Мухи… очи… сладкиш.“ Изведнъж установи, че слуша внимателно шума на хладилника. Той имаше автоматична приставка за лед и през около двайсет секунди, когато изпадаше поредното кубче, се чуваше глухо тупване.
Седя така почти час — с чинията пред себе си, продължавайки да се чувства замаяна. Лека-полека в главата й започна да се върти нова мисъл, или по-точно две мисли, които хем бяха свързани, хем нямаха нищо общо. „Да не би зад тях да се крие нещо друго?“ — запита се тя. Продължавайки да се вслушва в шума от падащите бучки в машинката за лед, Франи се опитваше да си отговори на въпроса. Първо, че баща й си бе отишъл. Беше починал у дома и ако знаеше, сигурно щеше да е доволен. Другото беше свързано с днешния ден — прекрасен летен ден, просто идеален. В такива дни на мейнското крайбрежие идваха туристи. Не за да се къпят, защото водата никога не е достатъчно топла, а просто да се порадват на хубавото време.
Грееше ярко слънце. Франи виждаше термометъра от външната страна на задния кухненски прозорец. Живакът показваше малко над 26 °С. Беше прекрасен ден и баща й бе починал. „Звучи мелодраматично, но какво друго би могло да означава?“ Смръщи се. Във вторачения й поглед се четеше объркване. Опита се да заобиколи странния въпрос, но вниманието й отново и отново се връщаше към него. Денят беше прекрасен и топъл, а баща й бе мъртъв. Изведнъж Франи прозря какво означава това и присви очи, сякаш някой я удари. Неволно сграбчи покривката и я дръпна рязко, при което чинията отхвръкна на пода и се разби с трясък. Франи изпищя и посегна към лицето си. Пръстите й оставиха яркочервени бразди. Замаяното, безразлично изражение изчезна от очите й и те заблестяха силно, сякаш някой й бе ударил шамар или пък бе поднесъл шишенце амоняк под носа й. „Не мога да държа труп вкъщи. Не и посред лято.“ Полека-лека апатията я сграбчваше отново и замъгляваше мисълта й. Положението вече не й изглеждаше толкова ужасяващо. Отново се заслуша как ледените кубчета глухо падат едно след друго…
Насили се да преодолее страха си. Стана, отиде до мивката, завъртя докрай крана на студената вода и с пълни шепи наплиска лицето си. Запотената й кожа леко потръпна.
„После, ако искам, мога и нищо да не правя, но най-напред трябва да се справя с този проблем. Не мога да оставя татко да си лежи ей така, докато юни отлита и идва юли — точно като в онзи разказ от Фокнър, дето го има във всички антологии за ученици, «Роза за Емили». Старейшините на града не се досещат каква е ужасната миризма, но след известно време тя изчезва. Тя… тя…“
— Не! — изкрещя младата жена сред сгряната от слънце кухня.
Закрачи напред-назад, обмисляйки положението. Първото, което й хрумна, беше да се свърже с местното погребално бюро. Но кой щеше да… да…
— Престани да се изплъзваш! — отекна викът й в празното помещение. — Кой ще го погребе?
И при звука на собствения й глас отговорът дойде сам. Беше ясно от само себе си. Тя, разбира се. Кой друг? Тя и никой друг.
Беше два и половина следобед, когато Франи чу колата да приближава по алеята към къщата. Мощният мотор бръмчеше и самодоволно на празен ход. Девойката остави лопатата на ръба на дупката, която копаеше в градината сред доматите и марулите. Леко уплашена, се обърна и видя съвсем нов тъмнозелен кадилак „Куп дьо Вил“, от който слизаше шестнайсетгодишният Харолд Лодър. Изведнъж я обхвана раздразнение. Харолд й беше неприятен, а и не познаваше никой, който да изпитва нещо по-различно към него, в това число и сестра му Ейми. Може би само майка му го обичаше.
Франи бе поразена от иронията на съдбата — единственият здрав човек в Огънкуит освен нея беше от малцината, които наистина не й бяха симпатични.
Харолд беше редактор на литературното списание на огънкуитската гимназия. Пишеше странни разкази в сегашно време или пък във второ лице единствено число, а понякога ги имаше и двете. „Идваш по тъмен изкълчен коридор; приведен минаваш през разбита врата и съзерцаваш звездите над хиподрума“ — стилът на Харолд беше такъв.
— Той онанира в панталоните си — сподели веднъж Ейми. — Не е ли отвратително? Онанира в панталоните си, а после не сменя бельото си, докато не стане толкова мръсно, че да стои изправено.
Харолд имаше мазна черна коса. Беше доста висок, около метър и осемдесет и пет, но тежеше близо сто и десет килограма. Обожаваше да носи каубойски ботуши със заострени върхове, широки войнишки колани — все ги придърпваше нагоре, защото коремът му беше значително по-голям от задните части — и ризи на цветя, които се развяваха на гърба му като на закачалка. Франи изобщо не се интересуваше дали онанира, колко тежи и кого имитира тази седмица — Райт Морис или Хюбърт Селби младши. Винаги когато го
