гледаше обаче, изпитваше едновременно неудобство и лека погнуса, сякаш усещаше по телепатия, че всяка мисъл на Харолд е гадна. Не смяташе, че момчето представлява заплаха дори в ситуация като тази. Сигурно щеше да бъде гнусен както винаги, та дори и повече.
Още не я беше забелязал. Гледаше към къщата. — Има ли някой вкъщи? — извика той, пресегна се през прозореца на кадилака и натисна продължително клаксона. Звукът направо й късаше нервите. Никак не й се искаше да се обади, но като си тръгне, Харолд ще я види как седи на ръба на изкопа. Изведнъж й се прииска да изпълзи по-навътре в градината и просто да легне сред граха и фасула, докато той се умори да вика и си отиде.
„Престани! Престани веднага! Все пак той също е човек“ — рече си тя, а гласно извика:
— Тук съм, Харолд!
Харолд едва не подскочи, а големият му задник се разтресе в тесните панталони. Явно не бе очаквал да види никого и проверяваше ей така, колкото да се намира на работа. Обърна се. Франи пристъпи до оградата на градината, отривайки с ръце калта от краката си. Беше й неприятно, че трябва да се появи пред погледа му по къси бели шорти и потник с гол гръб. Харолд направо я изпиваше с очи, докато се приближаваше да я поздрави.
— А, Фран! — зарадван рече той.
— Здрасти, Харолд.
— Чух, че отбелязваш успех в борбата със смъртоносната болест, та реших да се отбия най-напред тук. Обикалям града, за да видя колко хора са останали.
Той се усмихна — Бог знае откога не беше мил зъбите си.
— Адски съжалявам за Ейми, Харолд. А майка ти и баща ти…?
— Страхувам се, че и те са мъртви.
За миг той наклони глава, а после рязко я изправи, като при движението сплъстената му коса се разпиля.
— Но животът продължава, нали?
— Може би — тъжно отвърна Франи.
Очите му отново отскочиха към гърдите й. Искаше й се да е с връхна дреха.
— Харесваш ли колата ми?
— На господин Бранигън е, нали?
Рой Бранигън беше местен агент по недвижимите имоти.
— Беше — безразлично отбеляза Харолд. — По-рано смятах, че в тези времена на недоимък всеки, който кара такъв огромен звяр, трябва да бъде обесен на първия крайпътен знак, но сега всичко се промени. По-малко хора значи повече бензин.
„Бензин — учудено повтори Франи наум, — той употреби думата «бензин» вместо «гориво».“
— И изобщо повече от всички неща — довърши Харолд. Погледът му крадешком полази към пъпа й, после отскочи към лицето й, върна се надолу и се спря на шортите и накрая отново се впери в лицето й. Усмивката му беше хем весела, хем смутена.
— Харолд, извини ме…
— Но какво всъщност правиш, дете мое?
Способността й да се концентрира отново започна да се губи и тя най-ненадейно се замисли колко ли дълго би могъл да издържи човешкият мозък, преди да се прекъсне като износен ремък. „Родителите ми са мъртви, но мога да го понеса. Някаква странна болест е плъзнала из цялата страна, може би дори из целия свят, и коси наред и мошениците, и почтените хора — и това мога да понеса. В градината, която баща ми плевеше едва миналата седмица, копая дупка и когато стане достатъчно дълбока, ще трябва да го сложа вътре — мисля, че мога да понеса дори и това. Но чак пък Харолд Лодър в кадилака на Рой Бранигън да ме опипва с поглед и да ме нарича «дете мое»? Боже мой, не зная. Просто не зная.“
— Харолд — търпеливо обясни тя, — не съм „твое“ дете. По-голяма съм от теб с пет години. Физически е невъзможно да ти бъда дете.
— Казах го просто така.
Макар че се владееше, тя беше бясна. Той попремигна насреща й.
— Както и да е, какво е това? Каква е тази дупка?
— Гроб. За баща ми.
— О! — смутено промълви той.
— Ще пийна малко вода, преди да продължа. Харолд, ще ти кажа направо — бих искала да си отидеш. Разстроена съм.
— Разбирам те — младежът съвсем се притесни. — Но, Фран… в градината?!
Франи бе тръгнала към къщата, но тези думи я накараха да се обърне и яростно да му закрещи:
— А ти какво предлагаш? Да го сложа в ковчег и да го замъкна до гробището? Защо, Бога ми? Той обичаше тази градина! Пък и на теб какво ти пука? Да не би да е твоя работа?
Тя почти се разплака. Обърна се и хукна към къщата, като едва не се спъна в предната броня на кадилака. Знаеше, че Харолд ще гледа как задникът й подскача и ще трупа материал за порнофилма, който непрестанно се прожектира в главата му. Това я натъжи и ядоса и й се доплака повече от всякога.
Външната врата се хлопна глухо зад гърба й. Отиде до чешмата и изпи три чаши студена вода на един дъх. Силна болка прониза главата й — сякаш в челото й се заби сребърно острие. От студеното я преряза стомахът и за момент тя се наведе над порцелановата мивка със стиснати очи, очаквайки да повърне. След миг стомахът й реши, че ще приеме водата, или поне ще се опита.
— Фран? — гласът беше тих и колеблив.
Тя се обърна и видя Харолд зад мрежестата врата. Ръцете му висяха някак тромаво. Изглеждаше разтревожен и нещастен и на Франи изведнъж й домъчня за него — Харолд Лодър, който обикаляше този тъжен, опустял град в кадилака на Рой Бранигън; Харолд Лодър, който сигурно никога през живота си не бе имал среща с момиче и всъщност искрено желаеше онова, което смяташе може би за прекалено земно и достойно за презрение: срещи, момичета, приятели — всичко.
— Харолд, съжалявам.
— Не, нямах право да ти казвам каквото и да било. Виж, ако искаш, мога да ти помогна.
— Благодаря ти, но предпочитам да се справя сама. Много е…
— Лично. Естествено, разбирам те.
Франи можеше да извади някаква дреха от долапа в кухнята, но той, разбира се, щеше да се досети за причината, а тя не искаше отново да го притесни. Харолд отчаяно се опитваше да бъде „готин“ — нещо, което в неговия случай наподобяваше говоренето на чужд език. Тя отново излезе на верандата и за момент двамата постояха загледани в градината, в ямата и в купчината пръст отстрани. А наоколо пчелите жужаха сънливо, сякаш нищо не се бе променило.
— Какво ще правиш? — попита Франи.
— Не зная. Да ти кажа…
Харолд замлъкна.
— Какво?
— Ами трудно ми е да го обясня. Не съм от най-обичаните хора в това малко късче земя от Нова Англия. Съмнявам се, че някой ден биха ми издигнали паметник в градския парк. Дори да бях велик писател, какъвто се надявах да стана. Иначе казано, вече ще бъда старец с брада до кръста, когато се появи друг велик писател.
Франи не отговори, а просто продължи да го гледа.
— И тъй! — възкликна Харолд и цялото му тяло трепна, сякаш думите избухнаха. — И тъй, принуден съм да се питам защо всичко е толкова нечестно. Несправедливостта изглежда, или поне на мен ми изглежда, толкова чудовищна, че по-лесно бих повярвал, че глупаците от местната крепост на познанието са успели в крайна сметка да ме побъркат.Той намести очилата на носа си и Франи помисли със съчувствие, че Харолд има наистина ужасно сериозен проблем с акнето. „Дали някой някога му е казвал, че сапун и вода биха облекчили положението до известна степен? Или може би всички бяха прекалено заети с хубавата Ейми, която буквално прелетя през Мейнския университет като комета и завърши почти с пълно отличие, двадесет и трета във випуск от около хиляда души? Хубавата Ейми, толкова умна и жизнерадостна, а Харолд винаги са го смятали за досадник.“
