— Луд — меко повтори Харолд. — Обикалям града с кадилак, а имам книжка съвсем отскоро. И погледни само тези ботуши. — Той повдигна леко крачола на дънките си и Франи видя лъскави каубойски ботуши, целите избродирани. — Осемдесет и шест долара. Достатъчно беше да вляза в магазина и да намеря своя номер. Чувствам се като измамник. Като герой в пиеса. Днес имаше моменти, когато бях сигурен, че съм луд.
— Не си — каза Франи. Харолд миришеше така, сякаш не се е къпал от три-четири дни, но това вече не й беше, така противно. — Как беше онова стихче? „Ще дойда в твоя сън, ако дойдеш в моя.“ Не сме побъркани, Харолд.
— Може би щеше да е по-добре, ако бяхме.
— Все някой ще дойде. След известно време. След като тази болест, или каквото е, затихне.
— Кой?
— Някой от властта — несигурно отвърна тя. — Някой, който ще… ами… ще сложи нещата в ред.
Харолд се разсмя горчиво.
— Мило мое дете… извинявай, Фран. Фран, точно хората от властта сториха това. Много ги бива по връщането на нещата към нормалния им ход. Справиха се със замах с икономическата криза, със замърсяването на природата, с недостига на петрол и със студената война. Да, те умеят да слагат нещата в ред. Разрешават всички проблеми както Александър разплел Гордиевия възел — разсякъл го на две с меча си.
— Но това просто е странна разновидност на грип, Харолд. Чух по радиото, че…
— В природата няма такива странни разновидности, Фран. Твоят човек от властта е събрал разни бактериолози, вирусолози и епидемиолози в някоя правителствена военна база, за да види колко странни буболечки могат да измислят. Бактерии. Вируси. Бактериоплазма, поне доколкото ми е известно. И ето, един ден добре платеният мазник казва: „Вижте какво направих. Убива почти всички. Не е ли велико?“ Те му дават медал, увеличават му заплатата и го настаняват в огромен апартамент заедно с още неколцина като него, а после някой е изплюл камъчето.
— Какво ще правиш, Фран?
— Ще погреба баща си — отвърна тихо тя.
— О… да, разбира се.
Той я погледна за миг и бързо каза:
— Виж, ще изчезвам оттук. От Огънкуит, имам предвид. Ако остана, наистина ще превъртя. Защо не дойдеш с мен?
— Къде?
— Не знам. Все още не знам.
— Добре, ако ти хрумне някое място, ела и ме попитай пак.
Харолд грейна.
— Добре, непременно. Това е… разбираш ли, това е въпрос на…
Млъкна по средата на изречението и като в унес тръгна да слиза по стълбите. Новите му каубойски ботуши блестяха на слънцето. Франи го наблюдаваше със смесица от съжаление и присмех.
Помаха й тъкмо преди да седне зад волана на кадилака. Тя вдигна ръка в отговор. Харолд включи задната скорост; колата, управлявана неумело, потегли рязко и спря. После продължи да се движи на заден ход по алеята, тръгвайки и спирайки. Изви наляво, смачка част от цветята на Карла и едва не изкърти дренажната тръба, като излизаше на улицата. После бибипна два пъти и изчезна. Франи я гледа, докато се изгуби от погледа й, а после се върна в градината.
Беше след четири часа, когато Франи отново се качи на горния етаж, тътрейки крака, насилвайки се да се движи. Изпитваше тъпа болка в слепоочията и челото от горещина, умора и напрежение. Беше си казала, че може да изчака още ден, но това щеше само да влоши нещата. Под мишница носеше най-красивата памучна покривка, която майка й пазеше единствено за гости.
Баща й беше в по-лошо състояние, отколкото се бе надявала да го намери, но съвсем не толкова зле, колкото се страхуваше, че би могло да бъде. Над лицето, му кръжаха мухи, кацаха, потриваха мъхестите си крачка и отново литваха. Кожата му бе придобила по-тъмен оттенък, но той беше толкова загорял от работа в градината, че разликата едва се забелязваше… ако човек реши да не обръща внимание.
Нямаше никаква миризма, а от това Франи се беше страхувала най-много.
Той почина в двойното легло, което бе делил години наред с Карла. Франи постели покривка от онази страна, където спеше майка й, така че краят й да се допира до ръката, таза и крака на баща й. Главата никога не я беше боляла толкова силно. Преглътна с мъка и се приготви да претърколи тялото върху савана.
Питър Голдсмит беше облечен в раираната си пижама, толкова обикновена, та Франи чак се подразни, но трябваше да се примири с нея. Не можеше и да помисли първо да му свали дрехите, а след това да го облече наново.
Приготви се да действа смело и сграбчи лявата му ръка — беше твърда като камък. Напъна се да го обърне на другата страна, при което от гърлото на мъртвеца се изтръгна смразяващ звук, който като че ли нямаше край и стържеше в хранопровода му, сякаш вътре бе полазил скакалец и оживял в тъмното, сега скрибуцаше ли, скрибуцаше.
Франи изпищя пронизително, спъна се и събори нощното шкафче. Гребените, четките, будилникът и шепа монети се посипаха по пода. Сега вече се появи и миризмата — отвратителна миризма на разложено. Разнесе се и последният остатък от защитната мъгла, която я беше обвила, и Франи разбра истината. Свлече се на колене, обви глава с ръце и силно зарида. Не погребваше кукла с човешки размери, а баща си, и последното човешко нещо, което бе останало след него, беше тази спарена, влажна миризма, която тежеше във въздуха. А скоро и тя щеше да изчезне.
Светът посивя и собственият й плач, силен и непрестанен, й се стори далечен. Сякаш плачеше друг, може би някоя от дребните мургави жени, които четат новините по телевизията. Мина известно време, не знаеше точно колко. После, лека-полека, започна да идва на себе си и да осъзнава, че всичко тепърва започва. Всичко, което само преди малко никак не би могла да се накара да направи.
Приближи се до тялото и го преобърна. Отново се чу оригващият звук, но този път беше протяжен, стихна бързо. Франи целуна челото на баща си и прошепна:
— Обичам те, тате. Обичам те, Франи те обича. Сълзите й капеха по лицето му и там заблестяваха. Свали пижамата и го облече в най-хубавия му костюм, почти без да усеща глухото припукване на гърба си и болката във врата и ръцете, когато повдигаше всеки крайник с цялата му тежест, пъхаше го в дрехата и го отпускаше отново на леглото. Подпря главата с два тома от „Книгата на познанието“, за да оправи вратовръзката. В най-долното чекмедже на шкафа, под чорапите на Питър, откри военните му медали — Пурпурна лента, медали за храброст, отличия за участие в различни акции… и бронзовата звезда, която бе получил в Корея. Закачи ги на ревера му. В банята откри бебешка пудра „Джонсън“, с която напудри врата и ръцете му. Ароматът й, сладък и изпълнен с носталгия, отново я накара да се разплаче. Потта лепнеше по тялото й. От изтощение под очите й имаше тъмни кръгове.
Зави го с покривката, после взе комплекта за шиене на майка си и заши краищата на плата. Повтори и потрети шева. Пъшкайки, почти разплакана, успя да премести тялото на пода. После спря да си отдъхне. Когато почувства, че може да продължи, повдигна горната част на трупа и го завлече до стълбите, а сетне възможно най-внимателно го свали на първия етаж. Отново спря, дишайки на пресекулки. Болката бе станала остра, неистова и пулсираше в главата й.
Извлече тялото през всекидневната и кухнята и се озова на верандата. После го затътри надолу по стъпалата. Отново трябваше да си почине. Над земята вече падаше златен полумрак. Пак й домъчня и седна до мъртвеца, захлупила глава на коленете си, поклащайки се назад-напред, хлипайки. Наоколо пееха птици. Накрая успя да замъкне тялото до градината.
Най-сетне свърши. Докато сложи и последните бучки пръст — застанала на колене, тя ги редеше, сякаш бяха парченца от пъзел — стана девет и четвърт. Цялата беше оцапана с пръст. Кожата й беше чиста само около очите, защото бе плакала. Едвам се държеше на краката си от изтощение. Косата й висеше покрай
