лицето на сплъстени кичури.
— Почивай в мир, татко — промърмори тя. — Моля те.
Замъкна лопатата обратно в работилницата на баща си и я захвърли равнодушно. Пресече кухнята, без да пали лампата, и свали гуменките си на прага на дневната. Отпусна се на дивана и веднага заспа.
В съня си Франи отново се качваше по стълбите и отиваше при баща си, за да изпълни дълга си и да се погрижи да го зарови в земята. Но когато влезе в стаята, тялото вече беше обвито в покривката и мъката от загубата се смени с друго чувство… подобно на страх. Против желанието си тя прекоси притъмнялата стая, всъщност искаше само да избяга, но нямаше сили да спре. Покривката отразяваше сенките — призрачни, зловещи — и Франи изведнъж осъзна, че това отдолу не е баща й. Не беше и мъртво. Там имаше нещо… някой… изпълнен с мрачна жизненост и зловещо веселие. По-добре да се прости с живота си, преди да повдигне покривката, но просто… не можеше… да се въздържи.
Ръката и се протегна, увисна над покривката — и рязко се отдръпна. Мъртвецът се бе ухилил, но тя не виждаше лицето му. От него лъхаше смразяващ студ, който я заля като вълна. Не, не виждаше лицето му, но видя подаръка, който това ужасяващо привидение бе донесло за още нероденото й бебе — изкривена закачалка за дрехи.
Франи избяга, избяга от стаята, от кошмара, опитвайки се за миг да се изтръгне от съня.
За миг се изтръгна от съня; беше три през нощта и в дневната беше тъмно; тялото й сякаш се носеше върху пяната на ужаса; сънят й вече се разпадаше и се проясняваше, като оставяше след себе си чувство на обреченост с привкус на гранясало, като от развалена храна. В този миг полуспяща-полубудна тя си мислеше: „Това е той, човекът без лице.“
После отново заспа, вече без да сънува, и когато се събуди на следващата сутрин, изобщо не си спомняше съня. Но щом помисли за бебето в корема си, изведнъж я изпълни желание Да го защити; чувство, което я озадачи и уплаши с дълбочината и силата си.
29.
Същата тази вечер, която Лари прекара с Рита Блейкмур, а Франи Голдсмит спа сама, сънувайки странно пророческия си сън, Стюарт Редман чакаше Елдър. Беше го чакал три дни — тази вечер Елдър не го разочарова.
Малко след дванадесет на обед на 24-ти Елдър бе дошъл заедно с двама помощници и бе отнесъл телевизора. Докато мъжете го изнасяха, Елдър стоя до Стю с насочен пистолет, прилежно опакован в найлон. Но до този момент Стю нито бе искал, нито бе имал нужда от телевизор — и без това даваха безброй глупости. Нямаше нужда да прави каквото и да било, освен да стои до зарешетения прозорец и да гледа надолу към града и реката. Както пееше онзи човек: „Не ти трябва синоптик, за да разбереш накъде духа вятърът.“
Комините на текстилната фабрика вече не бълваха дим. Шарените петна и цветните водовъртежи по реката бяха изчезнали и водата отново течеше бистра и чиста. Повечето коли, които сега блестяха като играчки в далечината, напуснаха паркинга на фабриката и не се върнаха повече. Вчера, на 26-ти, през бариерата минаха много малко коли, които трябваше да се провират между местата за паркиране като скиори на слалом. Не се появи нито един автокран, който да разчисти изоставените автомобили.
Центърът на града се простираше под прозореца като релефна карта и изглеждаше напълно безлюден. Градският часовник, който бе отброявал часовете на затворничеството на Стю, замлъкна в девет тази сутрин — мелодийката, която се чуваше, преди да удари точният час, бе прозвучала провлачено и странно, сякаш излизаше от музикална кутийка, потопена под водата. В някаква постройка, вероятно крайпътно кафене или смесен магазин, намираща се на изхода от града, избухна пожар. Огънят танцува на воля цял следобед, към синьото небе се издигаха вълма черен пушек, но пожарните коли не пристигнаха да го изгасят. Стю предположи, че ако сградата не бе заобиколена отвсякъде с асфалтиран паркинг, досега половината град щеше да е изгорял.
Тази вечер развалините още димяха, макар че следобед припръска дъжд.
Стю смяташе, че последната заповед на Елдър беше да го убие — и защо не? Щеше да бъде просто един труп повече, а сега знаеше тяхната малка тайна. Не можеха да открият лекарство, но и не можеха да открият по какво неговият организъм се различава от всички други, които се бяха поддали на болестта. Може би мисълта, че ще останат няколко безценни живи човешки същества, които ще узнаят тайната им, изобщо не бе влизала в сметките им. Той беше като бримка в плетката и затова се бе оказал заложник на шайка долни мръсници.
Сигурен беше, че герой от телевизионен сериал или от роман би измислил как да се измъкне; по дяволите, дори реални хора биха се справили, но той не беше от тях. Накрая реши, с някакво паническо примирение, че единственото, което може да направи, е да изчака Елдър и просто да бъде готов.
Присъствието на Елдър беше явен знак, че тази база е заразена с нещото, което служещите понякога наричаха „синева“, а понякога „супергрип“. Сестрите се обръщаха към човека, когото очакваше, с „д-р Елдър“, но той не беше лекар. Беше около петдесет и пет годишен, с пронизителни очи и нямаше капка чувство за хумор. Никой от лекарите, които идваха преди, не бе заплашвал Стю с пистолет. Елдър го уплаши, защото с такъв човек не можеш да се разбереш нито разумно, нито с молба. Елдър чакаше заповеди. Когато дойдеха, щеше да ги изпълни. Той беше оръдието — армейски вариант на момче за всичко от най-долните кръгове на мафията — и никога не би му дошло наум да поставя заповедите под съмнение от гледна точка на събитията.
Веднъж, преди три години, Стю купи книга, наречена „По реката“, за да я изпрати на свой племенник в Уейко. Приготви кутия, в която да сложи книгата. После, понеже мразеше да опакова подаръци дори повече, отколкото мразеше да чете, разлисти книгата, канейки се да й хвърли едно око, за да види за какво става дума. Прочете първата страница, после втората… — а после бе омагьосан. Стоя цяла нощ, пи кафе и пуши и изобщо не се откъсваше от книгата, както правят хората, които много-много не са свикнали да четат просто заради удоволствието от четенето. „Боже мили, беше за някакви зайци. Най-глупавите, най-страхливите животни на Божията земя… само че тоя, дето беше написал книгата, ги беше накарал да изглеждат по- различни. На човек му пукаше за тях. Ще й се не види, беше адски хубава история.“ Стю, който четеше със скоростта на охлюв, я свърши само за два дни.
Най-ясно си спомняше фразата: „да блокираш“, или само „блокирал“. Веднага разбра за какво става дума, защото бе виждал много „блокирали“ животни, а и беше прегазил няколко на магистралата. Животно, което е блокирало, се сгушва насред платното с присвити уши, гледа колата, която лети към него, неспособно да избяга от задаващата се сигурна смърт. Сърните блокират само като насочиш фенерче към очите им. Силната музика има същия ефект върху миещите мечки, а непрекъснатото почукване по клетката ще подейства така на папагала.
Елдър караше Стю да се чувства точно по този начин. Когато се вгледаше в безизразните му сини очи, младият мъж започваше да усеща как цялата му воля се изпарява. Вероятно Елдър дори нямаше да има нужда от пистолета си, за да се отърве от него. Вероятно бе карал курсове по карате, савате и обща теория на мръсните номера. Какво би могъл да направи срещу такъв противник? Дори само мисълта за Елдър караше волята му сама да желае да се изпари. Блокирал. Беше хубава дума за описание на душевно заболяване.
Червената лампичка над вратата светна точно в десет часа сутринта и Стю почувства как по ръцете и лицето го избива пот. Така беше винаги, когато лампичката светваше, защото все някога Елдър ще бъде сам. Ще бъде сам, защото няма да иска свидетели. Може би някъде имаше пещ за кремиране на жертвите от епидемията. Щрак. Няма вече игрички на дребно. Елдър влезе. Беше сам.
Стю седеше на болничното легло, опрял ръка на стола. При вида на Елдър усети познатото прилошаване. Почувства също неистово желание да излее водопад от несвързани молби, макар да знаеше,
