бирени и содени бутилки за размяна. На верандата на Тони Лиоминстър на Лоугън Лейн, в най-хубавия квартал на Арнет, пееха звънчета, полюшвани от вятъра. На алеята към входа на къщата бе паркиран Скаутът на Тони. Стъклата му бяха свалени. Семейство катерички се бе заселило на задната седалка. Слънцето напусна Арнет и градът постепенно се скри под крилото на нощта. Освен цвъртенето и шумоленето на животинките и звъна от камбанките на верандата на Тони Лиоминстър наоколо цареше мъртвешка тишина. Мъртвешка тишина.
31.
Кристофър Брейдънтън се бореше с треската, както човек се бори с плаващи пясъци. Всичко го болеше. Усещаше лицето си някак си чуждо, сякаш бе инжектирано със силикон на десетина места и голямо като дирижабъл. Жестока болка раздираше гърлото му, а което беше и по-страшно, отворът там вътре, се бе смалил от нормалните си размери до дупчица, не по-голяма от дулото на детски въздушен пистолет. Въздухът свиреше навън и навътре през тази нищожно малка свръзка, която му бе необходима, за да не изгуби допир със света. Имаше обаче и нещо по-лошо от непрестанното пулсиращо възпаление — чувството, че се дави. Но най-вече му беше адски топло. Не помнеше някога да му е било по-горещо, даже когато караше двама политически затворници, които нарушаваха гаранцията и бягаха от Тексас на север към Лос Анжелес. Караха античен понтиак „Темпест“, който изгасна насред шосе № 190 в Долината на смъртта. И тогава беше горещо, но сега беше по-зле. Тази топлина идваше отвътре, сякаш бе глътнал слънцето.
Изстена и се опита да изрита завивките, но нямаше сили. Сам ли си легна? Не смяташе така. Освен него в къщата имаше още някой или нещо. Някой или нещо… трябваше да се сети, но не можеше. Спомняше си само, че го беше страх още преди да се разболее, защото знаеше, че някой (или нещо) идва и той ще трябва да… какво?
Изстена отново и замята глава на възглавницата. Не помнеше нищо освен делириума. Горещи призраци с лепкави очи. В спалнята влезе майка му — майка му, която почина през 1969 година — и заговори: „Кит, о, Кит, викам ти — не се забърквай с тия хора, така ти казах. Пет пари не давам за политици, викам, но тия хора, дето се мотаеш с тях, са откачени колкото си искат, а пък момичетата не са нищо друго освен курви. Викам ти, Кит…“ После лицето й се пропука като жълт пергамент, през процепите изпълзяха цял рояк бръмбари-гробари и той пищя, докато тъмнината се разлюля, разнесоха се объркани викове и шляпащи кожени подметки, стъпки на хора, които бягат… светлини, ослепителни светлини, миризма на газ, и той отново беше в Чикаго, годината беше 1968, а някакви гласове припяваха: „Цял свят ни гледа! Цял свят ни гледа! Цял свят…“… после в канавката до входа на парка видя някакво момиче, облечено в дънков гащеризон с боси крака и дълга коса, пълна със стъкла; лицето й представляваше блещукаща кървава маска, черна под безсрамно ослепителната бяла светлина на уличните лампи; маска на смазано насекомо. Кит й помогна да се изправи на крака а тя се разпищя и се сгуши в него, защото от стелещия се газ изникна някакво извънземно чудовище; широко ухилено същество с лъскави черни ботуши, предпазна жилетка и противогаз с рибешки очи, което държеше полицейска палка в едната си ръка, а в другата — спрей с парализиращ газ. Когато отмести маската и откри разгорещеното си лице, и двамата запищяха, защото това беше нещото или човекът, когото Кит Брейдънтън чакаше и от когото винаги ужасно се бе страхувал. Това беше злокобният човек. Писъците на Брейдънтън разкъсаха нишката на съня, така както силната топлина разрушава фините кристали, и той се озова в Боулдър, щата Колорадо, в апартамент на Каниън Булевард; беше лято и беше горещо, толкова горещо, че дори да си само по гащи, по цялото ти тяло пак се стича пот; срещу теб стои най-красивото момче на света — високо, стройно, загоряло от слънцето, с лимоненожълти слипове, които нежно прилепват и очертават всяка гънчица на прекрасното му дупе; знаеш, че ако се обърне, лицето му ще прилича на ангелите на Рафаел и че оная работа му е като на коня на самотния рейнджър. Дий, Силвър! Откъде го набара тоя? На събрание за расизма в Колорадския университет или в някое заведение? На стоп ли го качи? Има ли значение? Ох, толкова е горещо, но има вода, цяла кана с вода, украсена с релефни изображения на странни фигури, а до нея — хапчето, не! ХАПЧЕТО!, което ще го отведе до Хъкслиленд, както го нарича този ангел, където движещият се пръст пише, без да се помръдва, където по изсъхналите дъбови дървета растат цветя и, Бога ми, каква ерекция издува гащите ти! Бил ли е друг път Кит Брейдънтън толкова възбуден, толкова готов да се люби?
— Ела в леглото — каза той на гладкия кафяв гръб, — ела в леглото и ме оправи, а после аз ще те обслужа, и то точно както обичаш.
— Първо изпий хапчето — отговаря онзи, без да се обръща. Взимаш хапчето, водата хладенее в гърлото ти, нещо става със зрението ти и ти се струва, че всички ъгли в стаята са малко по-големи или малко по- малки от деветдесет градуса. Улавяш се, че известно време очите ти са приковани във вентилатора върху евтиното бюро, а после се отместват по-нагоре към странно накъдреното огледало, което отразява теб самия. Лицето ти изглежда почерняло и подуто, но ти не се тревожиш — така ти се привижда от хапчето, ще да е само от ХАПЧЕТО!!!!!
— Трипс — мърмориш си, — о, Боже, капитан Трипс, а аз съм то-о-олкова възбуден…
Момчето хуква. Погледът ти се плъзва по гладките му бедра и смъкнатите слипове, после се отмества нагоре, към гладкия потъмнял от слънцето корем, после още по-нагоре, към гърдите без нито един косъм; накрая се плъзва по слабичкия, жилест врат и се спира на лицето… но това е неговото лице — мършаво, щастливо, свирепо ухилено, не лице на ангел на Рафаел, а на дявол на Гоя; от празната кухина на всяко око наднича главата на усойница; ти пищиш, а той се приближава, шепнейки: „Трипс, мили капитан Трипс…“
Следваха тъмнина, лица и гласове, които не си спомняше; накрая се оказа в малката къща, построена със собствените му ръце в покрайнините на Маунтън Сити. Защото голямата революционна вълна, погълнала страната, отдавна бе отминала; повечето от амбициозните тогава младоци се бяха превърнали в стари престъпници с посивели бради; преградата на носовете им отдавна бе проядена от кокаина; това, гълъбче, си е чиста катастрофа. Историята с момчето се бе случила много отдавна, а когато живееше в Боулдър Сити, самият Кит Брейдънтън беше все още момче.
Боже мой, умирам ли?
Прогони мисълта със смъртен ужас; горещи вълни заливаха мозъка му, сякаш в главата му бушуваше пясъчна буря. Изведнъж забързаното му, плитко дишане замря — някъде долу, отвъд затворената врата на спалнята, дочу шум.
В първия миг Брейдънтън помисли, че е сирена на пожарна или на полицейска кола. С приближаването си звукът се усили; на заден план се чуваха тежки, отсечени стъпки, които прекосиха антрето, сетне дневната, а после така затопуркаха нагоре по стълбите, сякаш цяло племе диваци бягаха панически.
Кит се отпусна назад на възглавницата, лицето му се опъна в предсмъртна маска, очите му се облещиха като палачинки насред подпухналото му почерняло лице. Осъзна, че това не е никаква сирена, а писък — висок и протяжен, какъвто не може да се изтръгне от никое човешко гърло, писък на горски дух или на някакъв черен Херон, дошъл да го пренесе с лодката си през реката, която дели земята на живите от земята на мъртвите.
Сега тичащите стъпки трополяха право към него през антрето на горния етаж; дъските стенеха, скърцаха и негодуваха под тежестта на безмилостните, износени токове на ботушите. Кит Брейдънтън изведнъж разбра кой идва и нададе пронизителен писък; вратата рязко се отвори и мъжът с изтърканото дънково яке влетя в стаята; на лицето му грееше усмивка на убиец, сякаш святкаха ножове; изражението му бе щастливо като на побъркан Дядо Коледа; във високо вдигнатата си дясна ръка той размахваше поцинкована кофа.
— ХЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЙИИИИИИИИИИИИИИ!
— Не! — изпищя Брейдънтън и уплашено скри лице в шепите си. — Не! Неее…!
Кофата се наклони малко напред и водата се изля, за миг струята сякаш увисна сред жълтата светлина на лампата като най-големия необработен диамант във вселената, и през нея Кит видя тъмното лице на мъжа, отразено и преобразено в лицето на безбожно ухилен трол, който току-що е изпълзял от най-черната и най-ужасната дупка на ада, за да се втурне на земята; после водата се изсипа върху него, толкова студена, че подутото му гърло в миг отново се разтвори; болният така рязко пое въздух, че с едно конвулсивно движение изрита завивките си чак в другия край на леглото, така че сега свободно можеше да
