съживи и стрелката на горивомера достигна максималното си положение. Флаг потегли и обиколи бензиностанцията; предните му фарове за миг осветиха още два смарагда — очите на котка, които светеха предпазливо иззад високата трева край дамската тоалетна. Котката бе налапала омаломощена малка мишка. При вида на ухиленото като луна лице, което се бе подало от предния ляв прозорец на колата, тя изпусна лакомството си и побягна. Рандал се разсмя високо на глас — както се смеят хората без тревоги, които си мислят само хубави неща. Там, където алеята на бензиностанцията се включваше в магистралата, той зави надясно и потегли на юг.
32.
Някой бе забравил отворена вратата между „Строг режим“ и оттатъшното отделение на затвора; коридорът със стоманени стени действаше като естествен усилвател — превръщаше монотонните крясъци, които непрестанно ехтяха от сутринта, в чудовищна дандания; Лойд Хенрайд помисли, че смазан от шума и от съвсем естествения си страх, ще откачи напълно и окончателно.
— Майко! — отекваше нечий дрезгав рев. — Ма-а-айко-о-о!
Лойд седеше с кръстосани крака на пода на килията. И двете му ръце бяха омазани с кръв — сякаш бе надянал червени ръкавици. Светлосинята памучна затворническа риза също бе изцапана, защото често се бършеше в нея — искаше да направи възможно най-голямо впечатление. Беше десет часа преди обед на 29-ти юни. Около седем тази сутрин забеляза, че предният крак на леглото е разхлабен, и оттогава се опитваше да отвърти болтовете, които го стягаха към пода и към пружината. Нямаше друг инструмент освен собствените си нокти, а досега бе успял да извади пет от шестте болта. В резултат на това сега пръстите му приличаха на сурова кайма. Шестият болт се бе оказал костелив орех, но на Лойд вече започваше да му се струва, че някак си ще се справи и с него. Не мислеше какво ще прави след това. Единственият начин да се предпазиш от дивата паника е да не мислиш.
— Ма-а-айко-о-о!
Лойд скочи на крака и по пода на килията закапаха капки кръв от наранените му, пулсиращи пръсти; очите му святкаха гневно, той стисна здраво решетката, промуши глава колкото се може по-навън и закрещя:
— Затваряй си устата, бе, педераст! Млъквай, че направо откачам!
Последва дълга пауза. Лойд й се наслаждаваше, така както едно време се наслаждаваше на горещия сандвич със сирене „Макдоналдс“. „Тишината е злато“ — винаги бе смятал тази поговорка за чиста глупост, но май не беше чак толкова тъпа.
— МААААЙКОООО! — отново се надигна гласът в металното гърло на коридора и зави на умряло като сирена.
— Боже! — промърмори Лойд. — Боже мили! МЛЪКВАЙ! МЛЪКВАЙ! МЛЪКВАЙ, БЕ ТЪПАНАР ЗАГУБЕН!
— МАААААААЙКОООООООООО!
Лойд се върна при крака и ожесточено се нахвърли върху него; трябваше да се занимава с нещо, което да поглъща вниманието му, затова се опитваше да не мисли за пулсиращата болка в пръстите и да не допуска в главата си никакви мисли. Опита се да си припомни кога за последен път видя адвоката си. Преди три дни? Да. На следващия ден онази гад Матърс го изрита в топките. Двама пазачи пак го отведоха в стаята за срещи и Шокли, който беше на вратата, пак го поздрави:
— А, ей го тоя, отворения мухльо. Как си, мухльо? Няма ли пак да кажеш нещо умно?
После отвори уста и кихна право в лицето на младежа, заливайки го като фонтан с гъста храчка.
— Ето ти малко хрема, тъпако; всички я карат, начело с коменданта, а пък аз вярвам в равното разпределение на благата. В Америка всички имат право да пипнат хрема, дори кирливите скапаняци като тебе.
После го въведоха вътре; Девинс изглеждаше като човек, който се опитва да скрие добрата вест от страх да не се окаже, че изобщо не е добра.
— Съдията, който гледа делото, е на легло от грипа. Двама други съдии също са пипнали заразата, която се шири наоколо, така че останалите съдебни заседатели също са разпуснати. Може би ще успеем да отложим издаването на присъда. Стискай палци — каза той.
— Кога ще узнаем? — попита Лойд.
— Най-вероятно в последния момент. Ще те известя, не се притеснявай.
Но не го бе виждал оттогава. Сега, като се замисляше, адвокатът също подсмърчаше и…
— Оооооо, Господи!
Пъхна пръстите на дясната ръка в устата си и усети вкуса на кръвта. Дяволският болт се беше пораздвижил, значи ще му види сметката и на него. Дори оня загубеняк, дето крещеше в дъното на коридора, вече не го дразнеше… или поне не толкова много. Няма начин да не го извади. После просто ще почака да види какво ще стане. Седна да си почине и отново лапна пръстите си. Смяташе да разкъса ризата на парцали и като извади последния болт, да се превърже.
— Майко, тук ли си?
— Да ти кажа ли какво да направиш с майка си? — изломоти Лойд.
Същата вечер, когато говори с Девинс за последен път, започнаха да извеждат болните затворници, или по-точно да ги изнасят — обръщаха внимание само на най-тежко болните, Траск, мъжът в килията отдясно, отбеляза, че надзирателите също са бая сополиви.
— Може и да намажем нещо от тая работа — рече тогава той.
— Какво? — попита Лойд.
— Де да знам.
Траск беше кльощав, с лице на копой. В отделението за строг режим изчакваше разглеждането на делото си по обвинение във въоръжен грабеж и нападение със смъртоносно оръжие.
— Отложиха го. Де да знам — бе казал той.
Траск криеше под дюшека си шест цигари с марихуана и за да разбере какво става навън, подкупи с четири от тях един от надзирателите, който все още изглеждаше здрав. Онзи каза, че народът бяга от Финикс накъдето му видят очите. Болестта се ширела навсякъде и хората гинели като мухи. Правителството обещавало, че скоро ще бъде открита ваксина, но повечето мислели, че това е лъжа. По много калифорнийски радиостанции се говорели страшни неща — за военен режим, за армейска блокада, за вилнеещи въоръжени специални части; носели се слухове, че хората умират с десетки хиляди. Нямало да се изненада, ако научи, че дългокосите откачени комунисти са сложили нещо във водата и грипът е тръгнал оттам.
Надзирателят обясни, че сега се чувства добре, но веднага щом свърши смяната, директно се изнася. Чул, че до утре сутринта военните ще блокират федералните шосета № 17 и № 80 и междущатското шосе № 1, затова смятал да натовари жената и детето в колата, заедно с всичката храна, която успее да докопа, и да остане в планината, докато цялата история приключи. Горе имал къщичка и щял да пусне куршум в главата на всеки, който се приближи на повече от трийсет метра.
На следващата сутрин Траск подсмърчаше и се оплака, че го тресе. Чак пелтечеше от страх, спомни си Лойд, продължавайки да смуче пръстите си. Пищеше след всеки пазач да го разкарат от това шибано място, преди да се е разболял наистина или кой знае какво. Те въобще не го бяха погледнали, не поглеждаха и останалите затворници, недоволни като гладни лъвове в клетка. Чак тогава започна да се страхува. Обикновено на етажа имаше двайсетина различни пазачи по всяко време. Тогава защо бе видял само четирима-петима по коридора?
От този ден нататък — 27-и юни, ядеше само половината от порцията, която му хвърляха през решетката, и запазваше останалата част — скъпоценни трошици — под дюшека на леглото си.
Вчера Траск изведнъж започна да се гърчи конвулсивно. Лицето му почерня като асо спатия и той умря. Лойд дълго и лакомо гледа полуизядения му обяд, но нямаше как да се пресегне чак дотам. Следобед на етажа все още имаше няколко пазачи, но те вече не отнасяха в лечебницата никого, дори и най-тежко болните. Може би там те и без това умираха, та комендантът бе решил да си спести усилията. Никой не дойде да прибере тялото на Траск.
Късния следобед Лойд прекара в дрямка. Когато се събуди, коридорите на отделението за строг режим
