докато лъжичката застане изправена. И огромна, огромна купа от любимия стар ягодов сладолед за десерт. Не никоя друга дума не може да се сравни с „вечеря“.
— Ей, има ли някой? — изкрещя Лойд с треперещ глас. Никакъв отговор. Дори познатият писък „майко!“ В този момент дори би му се зарадвал. Присъствието на лудите е за предпочитане пред присъствието на мъртвите.
Хвърли железния крак на пода и той изтрещя; после се запрепъва към леглото, вдигна дюшека и прегледа провизиите. Оставаха му две филии хляб, две шепи фурми, нагризана пържола и парче наденица. Раздели наденицата на две и изяде по-голямата част, но тя само му отвори апетит, и то вълчи.
— Стига толкова — прошепна той; после нагълта пържолата, наричайки се с всички обидни имена, които му хрумваха, и си поплака още. Ще си умре тук, както заекът умря в клетката и както умря Траск.
Траск.
Дълго и умислено наблюдава как мухите кръжат над тялото, после кацат и отлитат. За тях лицето на стария Траск беше като Лосанжелеското международно летище. След много, много време Лойд взе железния крак, отиде до решетката и се опита да примъкне плъха в своята килия.
Когато го придърпа достатъчно близо, коленичи и го вмъкна в своята килия. Хвана го за опашката и дълго време гледа полюшващото се тяло. После го скри под дюшека, където нямаше да го лазят мухи, слагайки мършавото телце далеч от другата храна. Дълго се взира в плъха, преди да отпусне дюшека, който милостиво скри гледката.
— За всеки случай — пошепна Лойд Хенрайд сред тишината. — Само за всеки случай.
После се покачи в другия край на леглото, подпря брада на коленете си и остана неподвижен.
33.
В мига преди да изгаснат светлините, часовникът над вратата в канцеларията на шерифа показваше осем и двайсет и две.
Ник Андрос четеше бестселъра, който си купи от дрогерията — книгата беше готически роман за някаква гувернантка, която се страхува, че в самотното имение, където трябва да преподава на синовете на красивия господар, има призрак. Макар да не беше стигнал и до средата, Ник вече знаеше, че призракът всъщност е съпругата на красивия господар, която може би е заключена на тавана и е съвсем побъркана.
Когато спря токът, сърцето му подскочи и един глас от дълбините на съзнанието — оттам, където на скрито чакаха кошмарите, които го тормозеха всеки път, щом заспи — прошепна: „Той идва за теб… вече е тръгнал, някъде по пътищата на нощта… по скритите пътища… зловещият човек…“
Захвърли книгата на масата и излезе на улицата. Макар последната дневна светлина още да не се бе стопила в небето, вече съвсем се смрачаваше. Не светеше нито една улична лампа. Флуоресцентните тръби на дрогерията, които преди блестяха денонощно, сега също бяха угаснали. Тихото бръмчене на изолаторите по стълбовете на далекопроводите също бе изчезнало — Ник установи това, като допря ръка до единия, но усети само дървото. Вибрациите, които до известна степен заместваха звука за него, бяха престанали.
В канцеларията имаше шкаф, в който държаха разни полезни вещи — вътре имаше и свещи, дори може би цяла кутия, но мисълта да запали свещ не успокояваше Ник кой знае колко. Токът спря и това много го разстрои; той дълго стоя с поглед, обърнат на запад, безмълвно молейки се на светлината да не го изоставя в това тъмно гробище.
Но тя все пак си отиде. В девет без десет Ник вече не можеше да се залъгва, че небето все още е поне мъничко светло; върна се в канцеларията и затърси пипнешком шкафа със свещите. Тъкмо проверяваше съдържанието на една полица, когато вратата зад гърба му се отвори с трясък и преплитайки крака, в стаята влезе Рей Бут; лицето му беше черно и подпухнало, а пръстенът от Луизианския университет все още блестеше на пръста му. Той се беше крил в гората край града точно една седмица — от нощта на 22-и юни. На 24-ти сутринта се разболя, а тази вечер гладът и страхът за живота го накараха да се върне в града, където не срещна никого, освен онова дяволско глухонямо момче, което беше виновно за цялата каша. Беше го видял да прекосява градския площад наперено като същински шериф, сякаш притежаваше този град, където Рей бе живял почти цял живот; на дясното му бедро висеше шерифски пистолет. Сигурно си мислеше, че наистина е господар тук. Рей подозираше, че ще умре от болестта, която умори всички останали, но първо щеше да покаже на тоя проклет тъпак, че е кръгла нула.
Ник беше с гръб към вратата и дори през ум не му минаваше, че може вече да не е сам в канцеларията на Бейкър, докато ръцете се сключиха около врата му. Той изпусна кутията, която току-що бе открил; по целия под се разпиляха натрошени восъчни свещи. Преди да успее да се опомни от първоначалния ужас, Ник вече беше почти удушен; изведнъж се почувства напълно сигурен, че тъмното същество от сънищата му е оживяло — някакъв демон от дъното на ада, който бе впил люспестите си пръсти във врата му веднага щом угасна токът.
Рязко и инстинктивно хвана ръцете, които го душаха, и се опита да се освободи от тях. В дясното си ухо усещаше топъл дъх, но не чуваше нищо. Хъркайки, едва успя да си поеме въздух, и желязната хватка отново се стегна.
Двете фигури се полюшваха в мрака, сякаш танцуваха. Рей Бут чувстваше, че от борбата с хлапето силите му отмаляват. Главата му пулсираше от болка. Ако не довърши бързо глухонямото, въобще няма да успее. Стисна хилавия му врат с всичката сила, която му беше останала.
На Ник му се стори, че светът се отдалечава. Болката в гърлото, най-напред остра, сега беше притъпена и далечна — дори приятна. Той силно настъпи с ботуша си нападателя по единия крак, като същевременно се отпусна върху огромния мъж с цялата си тежест. Бут отстъпи назад и кракът му попадна върху една свещ. Тя се търкулна и двамата се строполиха на пода един върху друг, Ник все още с гръб към Рей. Ръцете най- после освободиха шията му.
Младежът се претърколи настрани, дишайки с мъка. Всичко наоколо изглеждаше далечно и сякаш плуваше, освен болката, която бавно започваше да пулсира отново. В гърлото си усещаше кръв.
Чиято и да беше, огромната, изгърбена сянка се опитваше да се изправи на крака. Ник се сети, че има пистолет, и посегна към него. Напипа го, но не можа да го освободи. Беше си закачил някак си за кобура. Дърпаше го с все сила, обезумял от паника. Пистолетът изгърмя. Куршумът го одраска по бедрото и се заби в пода.
Сянката се нахвърли отгоре му като безпощадната съдба.
Глухонемият остана без дъх; към лицето му се протегнаха огромни бели пръсти и понечиха да се впият в очите му. На бледата лунна светлина забеляза червено сияние на едната пъка и изненаданите му устни се раздвижиха в тъмното, произнасяйки безмълвно „Бут!“. С дясната си ръка продължаваше да дърпа пистолета. Почти не усещаше парещата болка по цялото си бедро.
Единият палец на Рей Бут се заби в дясното му око. Ужасна болка раздра главата му. Най-сетне успя да измъкне пистолета. Грубият мазолест пръст натискаше с все сила очната му ябълка и се въртеше насам- натам.
От устата на глухонемия се изтръгна странен писък, който едва ли беше по-силен от шепот. Ник заби пистолета в мекото тяло на Бут. Дръпна спусъка, чу се приглушено „Бум!“ и почувства само силния откат, от който се разтърси цялата му ръка. От дулото на пистолета изскочи пламъче и миг по-късно Ник усети миризма на барут и обгорял плат. Нападателят се вцепени за миг, после се строполи върху него.
Плачейки от болка и ужас, Ник отблъсна с все сила тежкото тяло от себе си и то полупадна, полу се свлече настрани. Ник изпълзя отдолу, притискайки ръка към нараненото си око. Дълго лежа на пода; гърлото му пламтеше. Главата го болеше така силно, сякаш слепоочията му бяха безмилостно притиснати от гигантско менгеме.
След известно време заопипва пода наоколо, намери свещ и я запали със запалката, която стоеше на бюрото. Слабият жълтеникав пламък освети тялото на Рей, проснато по очи на пода. Приличаше на мъртъв кит, изхвърлен на сушата. От изстрела отстрани на ризата му беше останал черен кръг с Големината на палачинка. На пода имаше цяла локва кръв. Огромна и безформена на колебливата, мъждукаща светлина на свещта, сянката на Рей се простираше чак до отсрещната стена.
Стенейки, Ник се запрепъва към малката баня, все още притиснал ръка към окото си; погледна се в огледалото. Измежду пръстите му се процеждаше кръв и макар никак да не му се искаше, отпусна ръка. Не
