бяха празни. Не донесоха и вечеря. Сега вече наистина се вдигаше шум като в зоологическа градина. Лойд не можеше да се похвали с особено богато въображение, затова не знаеше каква какофония би настъпила, ако всички килии в отделението са пълни. Нямаше никаква представа колко от затворниците са все още живи, за да крещят и да си искат вечерята, защото ехото създаваше впечатлението, че са много повече, отколкото всъщност бяха. Със сигурност знаеше две неща — отдясно тялото на Траск събира мухи, а килията отляво е празна. Последният й обитател — чернокож младеж, който се правеше на важен и лежеше тук, защото нападнал възрастна дама да я ограби, но вместо това я убил — отдавна го бяха отнесли в лечебницата. На отсрещната страна се виждаха две празни килии и висящите крака на един мъж, който беше затворен за убийство на жена си и зет си в игра на покер с мизерни залози. Покерджийският убиец, както му викаха тук, сигурно бе използвал колана си, за да напусне тоя свят, или ако са му го взели преди това — собствените си панталони.
По-късно същата вечер, след като осветлението се включи автоматично, Лойд хапна от боба, който пазеше отпреди два дни. Беше ужасен на вкус, но все пак яде от него. После пи вода от тоалетната чиния, сви се на леглото с колене, опрени в гърдите и запроклина Поук, задето го забърка в такава каша. Поук беше виновен за всичко. Що се отнася до него самия, той никога не бе имал амбицията да се замесва в нещо по-сериозно.
Лека-полека виковете на гладните стихнаха; Лойд предположи, че не е единственият, който е скътвал по нещо за всеки случай. Само че онова, което имаше, не беше много.
Ако наистина бе смятал, че ще стане така, щеше да оставя повече. В подсъзнанието му се въртеше една мисъл, която искаше да забрави. Сякаш зад всичките му мисли плющяха завеси, които криеха нещо — изпод завесите се виждаха само нещастните му кльощави крака. Но на Лойд не му се искаше да види останалата част. Защото краката принадлежаха на олюляващо се, измършавяло тяло, чието име е ГЛАД.
— О, не — рече си Лойд. — Ще дойде някой. Непременно ще дойде. Просто няма начин.
Но все му идваше наум за заека. Въобще не можеше да избяга от тази мисъл. Беше го спечелил заедно с клетката от лотария в училище. Баща му изобщо не беше съгласен да гледат заек, но Лойд обеща сам да се грижи за него и да отделя от джобните си пари, за да му купува храна. Обичаше го и наистина се грижеше за животинчето. Но само в началото. Бедата беше, че паметта му изневеряваше след известно време. Винаги ставаше така. И един ден, както нехайно се люлееше на автомобилната гума, която висеше на хилавия клен зад разнебитената им къщурка в Маратън, щата Пенсилвания, изведнъж скокна като пружина — сети се за заека. Не се беше сещал за него от… ами повече от две седмици. Просто съвсем му се бе изплъзнало от ума.
Изтича до барачката, прилепена към хамбара — беше лято, точно като сега, а когато пристъпи вътре, острата миризма от заека му подейства като юмрук в лицето. Козинката, която толкова обичаше да гали, сега бе слепнала и мръсна. В кухините, които някога бяха прекрасни розови заешки очи, сега бъкаха бели ларви. Лапичките му бяха разкъсани и окървавени. Тогава Лойд си каза, че са такива, защото зайчето е драскало, драскало, опитвайки се да избяга от клетката, и несъмнено бе така, но някакъв подъл вътрешен глас му нашепваше, че почти мъртво от глад то може би се е опитало да се самоизяде.
Изнесе го навън, изкопа дълбока дупка и го погреба заедно с клетката. Баща му нищо не попита, сигурно дори беше забравил, че синът му има заек — Лойд не беше кой знае колко умен, в сравнение с татко си обаче бе титан на мисълта — само че момчето никога не забрави случилото се. Винаги го бяха тормозили особено ясни сънища и смъртта на зайчето се появяваше в поредица ужасни кошмари. А сега споменът изплува, докато Лойд седеше на леглото със свити крака и си казваше, че някой ще дойде, просто няма как да не дойде непременно ще дойде някой, за да го пусне на свобода. Не беше болен от грипа, наречен „капитан Трипс“; просто беше гладен. Както е бил заекът. Точно като него.
Снощи заспа след полунощ, а тази сутрин се захвана с крака на леглото. И сега, гледайки разкървавените си пръсти, го изпълни нов ужас при спомена за лапите на заека, чиято смърт не бе желал.
Около един часа на обяд на 29-ти юни успя да свали крака. Последният болт бе поддал със смешна лекота; кракът изтрополи на пода на килията, а Лойд просто го гледаше и се питаше за какво, по дяволите, му е притрябвал. Желязото беше дълго около метър.
Взе го, отиде в предната част на килията и разярено зачука с него по синкавата стоманена решетка, сякаш удряше гонг.
— Ей! — крещеше той, опитвайки се да надвика плътния метален звън. — Ей, искам навън! Искам да се разкарам от това шибано място, ясно ли ви е? Ей, мамка му, ееей!
Спря и се заслуша в заглъхващото ехо. За миг настъпи пълна тишина, а после от долния етаж долетя възторжен дрезгав отговор:
— Мамо! Тук долу, мамо! Тук съм, долу!
— Боооже — изрева Лойд и запрати крака в ъгъла. Мъчи се с часове, едва не си изпочупи пръстите, за да събуди оня задник.
Седна на леглото, повдигна дюшека и извади парче корав хляб. Дълго се пита дали да прибави към него и шепа фурми; после си каза, че трябва да ги пази, но все пак извади и тях. Лапаше ги една по една, като кривеше лице, и остави хляба за накрая, за да премахне от устата си лигавия, сладникав вкус.
Като привърши с оскъдния, така наречен обяд, без никаква определена мисъл се насочи към десния ъгъл на килията.
Погледна надолу и сподави писък на отвращение. Траск бе проснат напряко на леглото и краката му висяха отстрани, крачолите на панталоните леко повдигнати. Над затворническите пантофи, които раздаваха тук, се виждаха голите му глезени. Голям плъх със загладена козина използваше случая да обядва. Противната розова опашка беше прилежно завита около сивото му тяло.
Лойд отиде в другия край на килията си и взе крака. Върна се и за миг остана неподвижен, питайки се дали плъхът няма да го види и да реши да се премести на някое не толкова оживено място. Но гадината беше с гръб към него — или поне така изглеждаше — и дори не подозираше за присъствието му.
Той премери разстоянието на око и прецени, че кракът ще свърши идеална работа.
Изсумтя и го запрати с все сила. Желязото размаза плъха върху крака на мъртвеца и той тупна на земята. Плъхът лежеше замаян до него и дишаше едва-едва. По мустаците му имаше капки кръв. Риташе със задните си крака, сякаш малкият миши мозък му казваше да бяга, но някъде по гръбначния стълб сигналите съвсем се объркваха. Лойд го удари още веднъж и го уби.
— На ти, шибан плъх такъв — рече му той.
Остави крака на земята и се повлече към леглото си. Беше разгорещен и уплашен и му се плачеше. Извърна се и кресна през рамо:
— Как ти харесва плъхския рай, бе, шмиргел?
— Майко! — отвърна му щастливо познатият глас. — Ма-а-айко-о-о!
— Млъквай! — изрева Лойд. — Не съм майка ти! Майка ти прави минети в някой бардак в Задник, щата Индиана!
— Мамо? — в гласа се промъкнаха нотки на съмнение. После замлъкна.
Лойд захлипа. Докато плачеше, триеше очи с юмруци като малко момче. Искаше сандвич с шницел, искаше да говори с адвоката, искаше да се махне оттук.
Най-накрая се изпъна на леглото, покри очи с ръка и започна да мастурбира — хубав начин да се приспиш, не по-лош от кой да е друг.
Когато отново се събуди, беше пет часът сутринта и в отделението „Строг режим“ цареше мъртва тишина. Със замъглен поглед Лойд се измъкна от леглото, което сега се накланяше напред като пияница, защото му липсваше опора. Затворникът се подготви за писъците „майко!“ и заудря по решетката, както готвачът във ферма вика наемните работници за вечеря. Вечеря. Ето ти една дума, от която едва ли има по-хубава! Пържоли, пържени картофи, рибен сос, пресен грах, мляко, в което да сипваш шоколадов сироп,
