— Че нали
— Искаш ли цигара?
— Не. Вредно е за бебето.
— По дяволите, Франи!
— Защо крещиш? — тихо запита тя.
— Защото май си решила да ме вбесиш на всяка цена — разпалено възкликна Джес. После се овладя. — Извинявай. Просто не мога да възприема, че всичко е по моя вина.
— Не можеш ли? — Тя повдигна вежди. — Значи непорочно зачатие, а?
— Непременно ли трябва да се правиш на смахната? Сама ми каза, че взимаш хапчета. Повярвах ти. Какво съм сбъркал?
— Нищо. Не си сбъркал. Но това не променя положението.
— Май имаш право — мрачно промърмори той и загаси недопушената цигара. — Е, какво ще правим сега?
— Все това питаш, Джес. Току-що ти изложих възможностите, както ги виждам. Пропуснах самоубийството, но засега го изключвам. Тъй че избери каквото ти харесва и ще поговорим.
— Да се оженим — предложи той с внезапно укрепнал глас.
Приличаше на човек, който току-що е съобразил, че гордиевият възел не се развързва, а трябва да бъде разсечен с меч. Вдигнете всички платна, а който се бои от бурята, си стои в трюма.
— Не. Не искам да се омъжа за теб.
Досега лицето му сякаш бе придържано от хиляди невидими винтчета и изведнъж всяко от тях се бе разхлабило оборот и половина. Чертите му се изкривиха. Сцената беше тъй непоносимо смешна, че Франи трябваше да разтърка наранения си език в небцето, за да не се разкиска отново. Не искаше да се смее на Джес.
— Защо не? Фран…
— Тепърва ще трябва да реша защо. Не искам да ме въвличаш в спор за мотивите, защото в момента сама не ги разбирам.
— Не ме обичаш — жално въздъхна той.
— В повечето случаи любовта и бракът взаимно се изключват ват. Измисли нещо друго.
Той помълча. Извади нова цигара, но не я запали. Накрая каза:
— Не мога да измисля друго, Франи, защото ти не искаш да обсъждаме положението. Искаш да печелиш точки за моя сметка.
Това я жегна. Тя кимна.
— Може и да си прав. През последните седмици загубих доста точки. Обаче ти, Джес, си книжна душа. Ако някой грабител ти опре нож в гърлото, ще настояваш да организирате семинар по въпроса.
— О, за Бога!
— Избирай.
— Не. Ти вече си подредила всички „за“ и „против“. Може би и аз се нуждая от мъничко време за размисъл.
— Добре. Би ли потеглил обратно към паркинга? Ще те оставя там и отивам да пазарувам.
Той я изгледа смаяно.
— Франи, въртял съм педалите чак от Портланд. Наех стая в един мотел край градчето. Мислех, че ще прекараме заедно почивните дни.
— В твоята стая значи. Не, Джес. Положението се промени Качвай си се на колелото, заминавай за Портланд и като поразмислиш, завърти един телефон. Не е спешно.
— Престани да ми бъркаш в здравето, Франи.
— Не, скъпи, ти си по бъркането, само че на друго място отвърна тя, пламнала от внезапен гняв и точно в този момент Джес я зашлеви лекичко по бузата. Сетне се втренчи в нея, слисан от собствената си постъпка.
— Извинявай, Фран.
— Няма нищо — безизразно рече тя. — Карай.
По обратния път към паркинга не размениха нито дума. Тя седеше с кръстосани в скута ръце и гледаше как между вилите западно от вълнолома се мяркат късчета океан. Помисли си, че тия вили приличат на бедняшки бараки. Кои ли собственици ги бяха изоставили с плътно залостени прозорци срещу горещините на лятото, което по календар започваше след по-малко от седмица? Професори от Масачузетския технологичен институт. Бостънски лекари. Адвокати от Ню Йорк. Тия вили нямаха нищо общо с курортните имения на големите клечки, дето си изчисляват годишния доход в седем и осем цифри. Но когато собствениците им пристигнат, най-ниският коефициент на интелигентност по крайбрежието ще бъде на Гюс от паркинга. Хлапетата ще карат спортни велосипеди с десет скорости като този на Джес. Ще придружават родителите си със скучаещи физиономии в местния игрален дом или на вечеря с омари в някой ресторант. В топлите летни вечери пришълците ще се разхождат лениво по главната улица и ще се преструват на кореняци. Гледайки великолепната синева, проблясваща между сбутаните една до друга къщурки, Франи усети как сълзите отново я заслепяват. Разплакано бяло облаче…
Спряха на паркинга и Гюс им махна с ръка. Отвърнаха на поздрава.
— Извинявай, че те ударих, Франи — виновно изрече Джес. — Не исках.
— Знам. В Портланд ли се връщаш?
— Тази нощ оставам тук, утре сутрин ще ти позвъня. Но решението е твое, Фран. Ако сметнеш, че трябва да направиш аборт, нали разбираш, все ще намеря пари.
— Да ме засегнеш ли искаш?
— Не. В никакъв случай. — Той се преплъзна по седалката и лекичко я целуна по бузата. — Обичам те, Фран.
„Не ти вярвам — помисли тя. — Изведнъж престанах да вярвам… но ще се държа възпитано. Поне това мога да сторя.“ А на глас тихо изрече:
— Добре.
— Аз съм в мотел „Фар“. Обади се, ако искаш.
— О’кей.
Докато сядаше зад волана, младата жена изведнъж почувства безкрайно уморена. Прехапаното болеше непоносимо.
Джес пресече паркинга към железния парапет и се върна с велосипеда.
— Ще ми се да позвъниш, Фран. Тя се усмихна насила.
— Ще видим. Довиждане, Джес.
Тя превключи на скорост, направи завой и подкара волвото през паркинга към крайбрежния път. Видя как Джес продължава да стои с колелото на фона на океана и за втори път през деня го обвини мислено, че има пределно ясна представа как изглежда отстрани. Подкара напред и се запита дали някога океанът ще й изглежда отново такъв, какъвто го виждаше, преди да се случи всичко това. Езикът я болеше ужасно. Тя отвори страничното прозорче и плю навън. Този път всичко беше бяло, както се полага. В гърдите й като горчиви сълзи нахлу мощният солен мирис на океана.
3.
В десет и четвърт сутринта Норм Бруът се събуди от караницата на децата под прозореца и шумното кънтри, което долиташе от транзистора в кухнята.
Както си беше по потник и провиснали долни гащи, той дошляпа до прозореца, отвори го и кресна:
— Млък бе, хлапетии!
За миг настана тишина. Люк и Боби откъснаха очи от очуканото ръждиво камионче, за което се караха.
