кървящите й крака буквално му изгърмяха бушоните. Но в момента това нямаше значение. Той закрещя:
— Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Изкривени от ехото и безсмислени, думите отекваха между високите жилищни блокове.
Рита закри лицето си с длани, приведе се и заплака. Това го вбеси още повече — сигурно защото Рита бягаше от действителността. И защо не, със същия успех можеше да затвори очи и да се остави да я води, та нали наоколо винаги е имало някой, който да трепери над нашата героиня, малката Рита. Някой да кара колата, да пазарува, да мие тоалетната чиния, да плаща данъците. Значи дай да пуснем Дебюси, от чиято сладост направо можеш да се задушиш, да закрием очи, така че да ни се вижда прекрасният маникюр, и да оставим Лари да се погрижи за всичко. Грижи се за мен, Лари, като видях какво се случи на лудия с чудовищата, изведнъж реших че не мога повече да издържам. Всичко това е „безкрайно“ отблъскващо за човек с моя произход и възпитание.
Дръпна ръцете й. Рита се сви още повече и отново се опита да покрие очите си.
— Погледни ме. Тя поклати глава. — Дявол да го вземе, погледни ме, Рита!
Накрая все пак го погледна някак странно и уплашено, сякаш очакваше сега да я удари и с юмрук. Всъщност би му подействало добре, тъй като част от съзнанието му ненавиждаше Рита.
— Ще ти кажа как стоят нещата, защото май на разбираш. Първо, имаме да вървим още четирийсет- петдесет километра. Второ, ако тези рани се възпалят, можеш да получиш отравяне на кръвта и да умреш. Трето, крайно време е да си поразмърдаш задника и да започнеш да ми помагаш.
Беше я хванал за раменете и изведнъж забеляза, че палците му почти са потънали сред плътта й. Ядът му се изпари при вида на червените следи от пръстите му. Отстъпи назад, отново поразколебан; бе толкова сигурен, че пак е прекалил, та чак му се повдигаше. Лари Ъндърууд пак го прихващат. Като си такъв голям умник, защо не погледна какво е обула още преди да тръгнете?
„Ами защото си е неин проблем“ — злобно се защитаваше някакъв вътрешен глас.
Не, не е вярно. Проблемът беше негов. Защото тя не знаеше. Щом трябва да я вземе със себе си (едва днес започваше да осъзнава колко по-лесно щеше да му бъде сам), значи просто трябва да поеме и отговорността за нея.
„Да те вземат мътните“ — каза злобният вътрешен глас.
А сега се намеси майка му: „Ти си използвач, Лари.“
Ето я и онази специалистка по хигиена на устната кухина от Фордхам, която крещи след него от прозореца: „Пък аз те мислех за свястно момче! Хич не си никакво свястно момче!“
„Бог е пропуснал нещо от теб, Лари. Ти си използвач.“
„Това е лъжа! Скапана опашата ЛЪЖА!“
— Рита, извинявай.
Тя седеше на тротоара, облечена в блузата без ръкави и белите си панталони, а косата й изглеждаше побеляла и проскубана. Сведе глава и попипа наранените си крака. Дори не го и поглеждаше.
— Извинявай — повтори той. — Аз… виж, нямах право да ти наговоря всички тези неща.
Всъщност имаше, но карай да върви. Като се извини човек и нещата се изглаждат. Така върви светът.
— Продължавай сам, Лари — рече Рита — Не искам да те бавя.
— Казах, че съжалявам — отговори той с нотка нетърпение в гласа си. — Ще ти намерим нови обувки и хавлиени чорапи. Ще…
— Нищо няма да търсим. Продължавай сам.
— Рита, извинявай…
— Ако го повториш още веднъж, ще се разпищя. Ти си лайно и извинението ти не се приема. А сега поемай.
— Казах вече, че се…
Тя отметна глава и запищя. Лари отстъпи и се огледа дали някой я е чул и дали отнякъде се задава полицай да провери каква злина е сторил младежът на възрастната дама, която седи на тротоара със събути обувки. „Остатъци от културни условности — разсеяно си рече той, — колко е весело всичко.“
Рита престана да пищи, втренчи се в него и го отпъди с ръка, сякаш беше досадна муха.
— По-добре престани, защото наистина ще те изоставя.
Тя само го погледна, без да казва нищо. Не можеше да понесе погледа й и сведе очи, заради което в този миг я мразеше.
— Добре. Приятно прекарване, когато те изнасилят и те убият.
Нарами пушката, зави наляво и се заспуска към тунела по рампа № 495. В края на алеята имаше страхотна катастрофа — някакъв мъж с микробус „Мейфлауър“ се бе опитал да си пробие път през най- голямата навалица и колите наоколо бяха прекатурени като кегли за боулинг. Едва ли не под шасито на микробуса се въргаляше изгорял „Пинто“. С главата надолу, шофьорът на мейфлауъра висеше наполовина през прозореца и ръцете му се полюшваха. По вратата имаше засъхнала кръв и повръщано.
Лари се огледа назад, сигурен, че ще види Рита да върви след него или да си стои все там, обвинявайки го с поглед. Но я нямаше.
— Мътните те взели — гласът му прозвуча нервно и обидено. — Опитах се да се извиня.
Не можа да продължи веднага; струваше му се, че от всичките тези коли го пронизват ядни мъртви очи. В главата му изникна стих от песен на Дилън: „Чаках те сред мъртвото задръстване… а ти знаеше, че трябва да съм другаде… но къде си тази вечер, мила ми Мари?“
Пред него се простираха четири ленти, препълнени с коли, отправили се на запад. Когато видя, че флуоресцентните лампи на тавана на тунела не светят, го обзе истински ужас. Все едно да влезе в автомобилно гробище. Ще го оставят да измине половината път и после ще се разшават… ще оживеят… ще чува как вратите на колите се отварят, а след това тихичко да щракват и да се затварят… провлечените им стъпки…
Почувства, че се изпотява. Високо над него някаква птица изграчи дрезгаво и той подскочи. „Държиш се глупаво — рече си. — Това са детинщини. Трябва само да се придържаш към пешеходната пътека и за нула време ще бъдеш…“ … удушен от възкръсналите мъртъвци… Облиза устни и опита да се разсмее, но не успя. Продължи още пет крачки към мястото, където алеята се съединяваше с магистралата и пак спря. Отляво беше спрял кадилак „Елдорадо“, от който насреща му се блещеше жена с почерняло тролско лице. Носът й беше притиснат до стъклото и на приличаше на зурличка. По прозореца бяха засъхнали вадички кръв и сополи. Мъжът на шофьорското място беше приведен над волана, сякаш търсеше нещо по пода. Всичките прозорци на колата бяха затворени; вътре сигурно беше като парник. Ако отвори вратата, жената ще се изсипе на платното и ще се разпадне на части като чувал изгнили пъпеши, а от вътре ще го лъхне спарена и пропита с дъх на изгнило миризма.
Както ще мирише в тунела.
Лари се обърна рязко и забърза обратно, усещайки как раздвиженият въздух изстудява потта на челото му.
— Рита! Рита! Слушай, искам да…
Като стигна до началото на рампата, думите му замряха. Рита все още я нямаше. Трийсет и девета улица се стесняваше и някъде в далечината се превръщаше в точица. Той хукна от южната пешеходна алея към северната, като се блъскаше в броните на колите и се катереше по багажниците, толкова горещи, че можеха да ти излязат мехури. Но северната алея също беше празна.
Лари сви длани на фуния и закрещя: „Рита! Рита!“
Отвръщаше му само мъртвото ехо: „Рита… ита… ита… ита…“
Към четири часа над Манхатън започнаха да се скупчват тъмни облаци, от време на време сред планините от небостъргачи се разнасяше гръмотевичен тътен. Над сградите проблясваха мълнии. Сякаш Господ Бог искаше да подплаши малкото останали хора и да ги накара да излязат от скривалищата си. Светлината стана призрачно жълтеникава и на това никак не му хареса. Свиваше го стомахът и когато си запали цигара, тя трепереше в ръката му, така както чашата с кафе трепереше тази сутрин в ръката на
