Старческият дом, в който доизживявам последните си дни, се нарича „Джорджийски борове“. Намира се на стотина километра от Атланта и е на около двеста светлинни години от живота, който водят повечето хора — хора, да речем, под осемдесетгодишна възраст. Вие, които четете тези редове, се надявате бъдещето ви да не ви готви подобно място. То не е ужасно, не и като цяло — има кабелна телевизия, храната е добра (макар че има съвсем малко неща, които човек да може да сдъвче), но по свой начин е също толкова убийствено, колкото беше и блок Е в Студената планина.
Тук даже има един, който малко ми напомня за Пърси Уетмор, получил работата си на Зеления път заради роднинството си с губернатора на щата. Съмнявам се, че този човек тук е роднина на каквато и да е важна личност, въпреки че се държи така. Казва се Брад Долън. Постоянно си реши косата, също като Пърси и в задния му джоб винаги има нещо за четене. При Пърси това бяха списания като „Аргоси“ и „Менс Адвенчър“, а при Брад — онези малки брошурки, наречени „Буйни шеги“ и „Гадни шеги“. Той постоянно пита хората защо французинът пресякъл пътя, колко поляци са нужни, за да завият електрическа крушка, или колко души носят ковчега по време на погребение в Харлем. Също като Пърси Брад е глупак, който смята, че нищо не е смешно, ако не е гадно.
Нещо, което Брад ми каза онзи ден, ми се стори наистина умно, но не му вярвам много — дори спрелият часовник е верен два пъти дневно, гласи поговорката. „Страхотен късметлия си, че нямаш онази болест на Алцхаймер, Поли“ — каза ми. Мразя да ме нарича Поли, но той така или иначе продължава да го прави и вече съм се отказал да го моля да престане. Има и други изрази — не съвсем поговорки — които се отнасят до Брад Долън. Една от тях гласи „Можеш да отведеш един кон до вода, но не можеш да го накараш да пие“, според друга „Можеш да го облечеш, но не можеш да го изведеш“. Той прилича на Пърси и по ината си.
Когато направи забележката си за Алцхаймер, миеше пода на солариума, в който преглеждах вече изписаните страници. Много са и ми се струва, че преди да свърша, ще има още адски много.
— Онази болест на Алцхаймер, знаеш ли какво всъщност представлява?
— Не — отвърнах аз, — но съм сигурен, че ти ще ми кажеш, Брад.
— Това е като СПИН за старците — рече той и после избухна в смях, „хъ-хъ-хъ-ха!“, точно както правеше след онези свои идиотски шеги.
Аз обаче не се засмях, защото онова, което каза, донякъде ме развълнува. Не че бях болен от Алцхаймер. Макар че тук, в „Джорджийски борове“ тази болест не е рядкост, самият аз имах само обикновените старчески проблеми с паметта. Те като че ли са свързани повече с въпроса „кога“, отколкото с „какво“. Като преглеждам написаното досега, ми се струва, че си спомням всичко случило се през трийсет и втора. Всъщност онова, което понякога се обърква в главата ми, е поредността на събитията. И все пак, ако внимавам, мисля, че мога да се оправя.
Джон Кофи дойде в блок Е и на Зеления път през октомври на онази година, осъден на смърт заради убийството на деветгодишните близначки Детерик. Това е основният ми ориентир и ако го имам предвид, би трябвало спокойно да се справя. Уилям Уортън, Дивия Бил, пристигна след Кофи, а Делакроа беше дошъл преди тях. Мишката също, онази, която Брутъс Хауъл — за приятелите си Бруталния — нарече Стиймбоут Уили, а французинът я прекръсти на господин Джингълс.
Както и да го наречете, мишокът пристигна пръв, дори преди Дел — когато се появи, все още бе лято и на Зеления път имахме други двама осъдени: Арлен Битърбък — Вожда и Артър Фландърс — Президента.
Онази мишка. Онази проклета мишка. Делакроа я обичаше, но Пърси Уетмор определено не можеше да я понася. Той я намрази от самото начало.
2.
Мишката се върна само три дни след като Пърси я беше гонил по Зеления път. Дийн Стантън и Бил Додж бистрели политиката, което през онези дни означаваше, че разговарят за Рузвелт и Хувър — за Хърбърт, а не за Дж. Едгар6. Двамата ядели бисквити „Риц“, които около час преди това Дийн купил от стария Ту-Ту. Пърси ги слушал от вратата на кабинета и упражнявал бързи удари с палката, която толкова много обичаше. Извадил я от онзи смешен ръчно изработен калъф, който беше изнамерил отнякъде, завъртял я (или поне се опитал — в повечето случаи я изпускаше и тя не падаше само защото бе закачена на китката му с кожена каишка), после отново я прибрал. През онази нощ аз не бях на работа, но на следващата вечер Дийн ми докладва всичко.
Мишката се появила на Зеления път точно като преди, изприпквала известно разстояние, после спирала и като че ли проверявала празните килии. След малко продължавала, сякаш през цялото време знаела, че търсенето ще е дълго и се била приготвила за това.
Този път Президента бил буден и стоял на вратата на килията си. Този тип някак си успяваше да изглежда спретнат даже в сините си затворнически дрехи. Съвсем случайно бяхме разбрали, че няма да седне на Стария Светльо, и се оказахме прави — не беше минала и седмица след второто преследване на мишката от Пърси, когато замениха смъртната присъда на Президента с доживотна и го преместиха от блока.
— Хей! — извикал той. — Там има мишка! Що за заведение управлявате вие, момчета? — На пръв поглед се шегувал, но Дийн ми каза, че в гласа му се долавяла ярост, сякаш дори смъртната присъда не била в състояние да избие бизнеса от душата му. Преди това бил работил като регионален ръководител на фирма за недвижими имоти, наречена „Мид-Саут Риълти Асошиейтс“, и се смятал за достатъчно хитър, че да успее да се измъкне, след като бутнал склерозиралия си баща от прозореца на третия етаж с надеждата да получи двойната му застраховка „Живот“. Оказало се, че греши, но може би не чак толкова.
— Млъквай, кретен такъв — казал Пърси, но реакцията му била по-скоро автоматична. Не изпускал мишката от очи. Бил прибрал палката в калъфа й и бил взел едно от своите списания, но сега го захвърлил върху бюрото и отново извадил палката. Започнал небрежно да почуква с нея по кокалчетата на лявата си ръка.
— Кучи син — обадил се Бил Додж. — Никога досега не съм виждал тук мишка.
— А, тя май че е доста умна — отвърнал Дийн. — И изобщо не се страхува.
— Откъде знаеш?
— Беше тук преди няколко дни. Пърси също я видя. Бруталния я нарече Стиймбоут Уили.
В отговор Пърси изръмжал, но не казал нищо. Вече почуквал с палката по-бързо по опакото на дланта си.
— Гледайте — извикал Дийн. — Миналия път дойде чак до бюрото. Искам да видя дали пак ще го направи.
Мишката го направила, като по пътя заобиколила отдалече Президента, сякаш не й харесвала миризмата на нашия отцеубиец. Тя огледала две от празните килии, даже се покатерила да подуши голите койки, после се върнала на Зеления път. А Пърси стоял там през цялото време и почуквал ли почуквал с палката, без да говори, изпълнен единствено с желание да я накара да съжалява, че се е върнала. Изпълнен с желание да й даде урок.
— Добре, че не се налага вие, момчета, да я слагате на Стария Светльо — заинтригуван въпреки волята си, рекъл Бил. — Щяхте да изгубите адски много време, докато я завържете и й сложите шапката.
Пърси продължавал да мълчи, но съвсем бавно стиснал палката между пръстите си, така както човек държи хубава пура.
Мишката спряла на същото място като преди, на по-малко от метър от бюрото, и погледнала към Дийн като затворник пред решетките на килия. За миг погледнала и към Бил, после отново насочила вниманието си към Дийн. Пърси като че ли изобщо не забелязвал нищо.
— Храбро малко копеле, трябва да й го призная — казал Бил. После леко повишил глас. — Хей! Хей! Стиймбоут Уили!
Мишокът трепнал и размърдал уши, но не избягал, дори не проявил каквито и да е признаци, че се готви да избяга.
— Гледайте сега — рекъл Дийн, като си спомнил как Бруталния дал на животинчето парченце от сандвича си. — Не зная дали ще го направи пак, но…
Той отчупил малко от една бисквита и пуснал парчето пред мишката. В продължение на една-две
