секунди тя само гледала към оранжевата троха, като душела и мърдала тънките си като нишки мустачета. После протегнала лапички, взела парченцето, седнала на задните си крака и започнала да яде.
— Мътните ме взели! — възкликнал Бил. — Яде така изискано, като свещеник в събота вечер!
— Пък на мен повече ми прилича на някой черньо, който се тъпче с диня — отбелязал Пърси, но никой от надзирателите не му обърнал внимание. Нито пък Вожда или Президента. Мишката довършила бисквитата, но продължила да седи на мястото си, пазейки равновесие с помощта на опашчицата си, и гледала нагоре към гигантите в сини дрехи.
— Дай аз да опитам — казал Бил. Той отчупил още едно парче от бисквита, навел се над бюрото и внимателно го пуснал. Животинчето го подушило, но не го докоснало. — Ъхъ — рекъл. — Трябва да се е нахранила.
— Не — отвърнал Дийн, — просто знае, че си външен човек, това е всичко.
— Външен ли? Аз! Тук съм почти от толкова време, колкото и Хари Теруилигър! А може и от по-дълго!
— Кротко, старче, кротко — ухилил се Дийн. — Само гледай дали не съм прав. — Пуснал на земята ново парче от бисквитата. Съвсем естествено мишката го взела и отново започнала да яде, без да обръща внимание на парченцето на Бил. Но преди да успее да си гризне един-два пъти, Пърси хвърлил палката си към нея като копие.
Мишката била малка цел и трябва да отдадем дължимото на дявола — ударът бил адски точен и спокойно можел да отнесе главата на „Уили“, ако рефлексите й не били толкова бързи. Тя се навела — да, точно така, както би направил и човек — и пуснала парчето бисквита. Тежката дъбова палка прелетяла над главата и гърба й достатъчно близо, за да разроши козината й (поне така ми каза Дийн, така и го предавам, макар да не съм сигурен, че наистина му вярвам), после се ударила в зеления линолеум и отскочила към решетките на една от празните килии. Мишлето не изчакало да разбере дали не е станала грешка — очевидно помнело някакъв друг подобен сблъсък, обърнало се и светкавично изчезнало по коридора към карцера.
Пърси изревал от разочарование — знаел колко близо бил до целта — и отново се втурнал след животинчето. Бил Додж го хванал за ръката, навярно съвсем инстинктивно, но той се откъснал. И все пак, каза ми Дийн, вероятно тъкмо това спасило живота на Стиймбоут Уили. Пърси не само искал да убие мишката, а да я смаже, така че се затичал с огромни, комични скокове като елен, тропайки с тежките си черни работни обувки, Мишлето едва успяло да избегне последните му два скока, първият на едната страна, вторият — на другата.
— Мамка му! — извикал Пърси, като блъснал с длан по вратата. После започнал да рови из ключовете си, готвейки се да влезе в карцера и да продължи преследването.
Дийн тръгнал по коридора след него. Нарочно вървял бавно, за да се овладее. Отчасти му се искало да се присмее на Уетмор, каза ми той, но в същото време изпитвал желание да го сграбчи, да го обърне, да го залепи за вратата на стаята и да го накара да види звезди посред бял ден. Разбира се, най-вече просто бил стреснат — работата ни в блок Е беше да свеждаме кавгите до минимум, а на практика кавгата бе бащиното име на Пърси. Съжителството с него беше все едно да се опитваш да свалиш детонатора на бомба, докато зад гърба ти някой бие чинели. С една дума, предизвикваше безпокойство. Стантън твърдеше, че виждал това безпокойство в очите на Арлен Битърбък… дори в очите на Президента, макар този господин обикновено да бе леден като консервирана краставица.
Но имало и още нещо. Дийн вече бил започнал да възприема мишлето като — е, може би не като приятел, но като елемент от живота в блока. Оттук и онова, което Пърси направил и се опитвал да направи, автоматично ставало лошо. А фактът, че той никога не би разбрал как така не е прав, представляваше съвършен пример защо не подхождаше за работата, която смяташе, че върши.
Пърси изобщо не понасяше да изглежда глупаво и всички ние го знаехме. Така че, когато Дийн стигнал до края на коридора, вече се бил овладял и знаел как да се справи с проблема.
— Пак те изигра — ухилен му казал Стантън.
Той свирепо го изгледал и отметнал косата от челото си.
— Мери си приказките, цайс. Ядосан съм. Не влошавай положението.
— Значи пак е ден за пренасяне, а? — отвърнал му, без да се смее… но с присмех в очите. — Е, когато свършиш всичко този път, имаш ли нещо против да измиеш пода?
Пърси погледнал към пода. После погледнал към ключовете си. Помислил си за поредното продължително, уморително и безплодно тършуване из стаята с меки стени, докато всички наоколо стоели и го наблюдавали… включително Вожда и Президента.
— Проклет да съм, ако разбирам какво е толкова смешно — казал. — Тук не ни трябват мишки — вече и без това си имаме достатъчно гадини.
— Както кажеш, Пърси — отвърнал Дийн и вдигнал ръце. За миг бил убеден, каза ми следващата вечер, че той ще се нахвърли отгоре му. Тогава към тях се приближил Бил Додж и загладил нещата:
— Струва ми се, че си изпуснал това. — Подал на Пърси палката му. — Два пръста по-ниско и щеше да строшиш гърба на малкото копеленце.
— Да, не беше зле — гордо отвърнал той и грижливо прибрал палката си в глупавия й калъф. — В гимназията играех бейзбол и нямах грешка.
— Я стига, бе, наистина ли? — попитал Бил и уважението в гласа му (макар че намигнал на Дийн, когато Пърси се извърнал) било достатъчно, за да дозаглади положението.
— Да. Веднъж играх в Ноксвил. Онези гражданя изобщо не успяха да разберат къде е топката. Можеше да стане страхотна игра, ако съдията не беше такъв кретен.
Дийн можел да остави нещата така, но бе по-старши от него и част от работата на по-старшия е да обучава, а по онова време — преди Кофи и Делакроа — все още смяташе, че той се поддава на обучение. Така че протегнал ръка и хванал по-младия мъж за ръката.
— Не е зле да помислиш за онова, което току-що направи — казал. Имал намерение, по-късно ми обясни, да говори със сериозен, но не и осъдителен тон. Във всеки случай не прекалено осъдителен.
Само че при Пърси това не действаше. Той може и да не се научи… за разлика от нас.
— Хей, цайс, зная какво правех — опитвах се да хвана онази мишка! Ти какво, да не си сляп?
— Освен това стресна Бил, мен и всички тях — отвърнал му и посочил към Битърбък и Фландърс.
— И какво от това? Не са бебета, в случай, че не си забелязал. Макар че през повечето време се отнасяте към тях точно така.
— Ами, просто на мен не ми харесва да ме стряскат — изтътнал Бил, — а пък аз работя тук, Уетмор, в случай, че не си забелязал. Аз не съм някой от твоите кретени.
Пърси го погледнал с присвити очи и с известна неувереност.
— И не ги стряскаме повече от необходимото, защото и без това са под страхотно напрежение — прибавил Дийн. Все още говорел тихо. — Хората под такова напрежение могат да се пречупят. Да се наранят. Да наранят други. Понякога също докарват неприятности и на нас.
При тези думи устата на Уетмор потръпнала. Идеята за неприятности имаше власт над него. Причиняването на неприятности беше едно. Съвсем друго обаче бе да ги изпита на свой гръб.
— Нашата работа е да разговаряме, а не да крещим — казал Дийн. — Човек, който крещи на затворниците, не може да се владее.
Пърси знаеше кой е автор на това правило — аз. Шефът. Между Пърси Уетмор и Пол Еджкоум никога не беше съществувала привързаност, а това все още бе през лятото, спомнете си — много преди да започне истинската веселба.
— Ще направиш по-добре — рекъл Дийн, — ако възприемаш това място като интензивно отделение в болница. Най-добре да се пази тишина…
— Възприемам го като кофа с пикня, която използваме, за да давим плъхове — прекъснал го той, — и това е всичко. А сега ме пусни.
Издърпал ръката си, промушил се между него и Бил и със сведена глава се отдалечил по коридора. Минал малко прекалено близо до килията на Президента — достатъчно близо, че Фландърс да може да го хване и навярно да го шибне по главата със собствената му безценна дъбова палка, стига да беше такъв човек. Той, разбира се, не беше, за разлика от Вожда. Ако му се удадеше възможност, Вожда можеше да му нанесе такъв удар, че Пърси да го запомни. Онова, което ми съобщи по въпроса Дийн, когато следващата
