онова, за което беше създаден. Мястото и обстоятелствата нямаха значение. Другото, което видях, бе червеното, подуващо се лице на Дийн Стантън. Човекът умираше пред очите ми. Уортън забеляза пистолета и обърна Дийн към него, така че почти сигурно трябваше да уцеля единия, за да прострелям другия. Синьото пламтящо око, което ме гледаше над рамото на Дийн, ме подканваше да стрелям. Другото око на Уортън бе скрито в косата на Стантън. Зад тях видях Пърси, който нерешително стоеше с полуизвадена палка. И тогава отворената врата към затворническия двор се изпълни с чудо от плът и кръв: Брутъс Хауъл. Бяха свършили с пренасянето на затворническата болница и той беше наминал да види кой иска кафе.
Бруталния нито за миг не се поколеба — той бързо отблъсна Пърси към стената, извади палката си и със страшната сила на дясната си ръка я стовари върху тила на Уортън. Разнесе се тъп звук — почти кух, сякаш под черепа на затворника нямаше никакъв мозък — и веригата около шията на Дийн най-после се отпусна. Уортън се свлече на земята и Стантън изпълзя настрани, като кашляше и притискаше ръка към гърлото си с изцъклени очи.
Коленичих до него и той силно поклати глава.
— Добре — дрезгаво промълви. — Погрижи се… за него! — Той посочи към затворника. — Заключи го! В килията!
След ужасния удар, който му нанесе Бруталния, не мислех, че има нужда от килия — мислех, че има нужда от ковчег. За съжаление не извадихме късмет. Уортън бе в безсъзнание, но съвсем не беше мъртъв. Лежеше проснат настрани, протегнал едната си ръка, така че пръстите му докосваха линолеума на Зеления път. Очите му бяха затворени и дишаше бавно, но равномерно. На лицето му дори се бе изписала миролюбива усмивка, сякаш беше заспал, слушайки любимата си приспивна песен. От косата му се процеждаше тънка червена струйка кръв и попиваше в яката на новата му затворническа риза. Това бе всичко.
— Пърси — казах аз. — Помогни ми!
Той не се помръдна. Просто стоеше до стената и зяпаше с широко отворените си замаяни очи. Мисля, че не съзнаваше точно къде се намира.
— По дяволите, Пърси, хвани го!
Този път Уетмор се раздвижи и Хари му помогна. Тримата заедно пренесохме изпадналия в несвяст Уортън в килията му, докато Бруталния помагаше на Дийн да се изправи на крака и го придържаше нежно като майка, докато Стантън се превиваше и кашляше.
Новото ни проблемно дете не се свести почти три часа, но когато го направи, не се забелязваха каквито и да е отрицателни въздействия от яростния удар на Бруталния. Свести се така, както действаше — светкавично. В един момент лежеше на койката си като мъртъв. В следващия стоеше до решетките — придвижваше се безшумно като котка — и гледаше към мен, докато седях зад бюрото и пишех доклад за инцидента. Когато най-после усетих, че някой ме наблюдава и вдигнах очи, той бе там и усмивката му разкриваше почернелите му, гнили зъби вече с няколко дупки помежду им. Подскочих от изненада. Опитах се да не го показвам, но мисля, че той разбра.
— Хей, блюдолизец — рече ми. — Следващия път ще си ти. И няма да пропусна.
— Здравей, Уортън — колкото можех по-спокойно отвърнах аз. — Предполагам, че при тези обстоятелства мога да пропусна речта и приветствията, как мислиш?
Усмивката му леко помръкна. Не очакваше такава реакция и навярно при други обстоятелства самият аз не бих реагирал така. Но докато Уортън лежеше в безсъзнание, се беше случило нещо. Струва ми се, че това е едно от основните неща, които искам да ви кажа и заради които се мъча с тези страници. Чакайте само да видим дали ще ми повярвате.
3.
Освен че веднъж кресна на Делакроа, след суматохата Пърси си държеше устата затворена. Навярно се дължеше на шока, а не на усилията му да прояви тактичност — Пърси Уетмор знаеше за тактичността толкова, колкото аз зная за племената в Централна Африка. Ако беше започнал да хленчи за това, че Бруталния го е блъснал в стената, или да се чуди защо никой не му е казал колко гадни хора като Дивия Били понякога идват в блок Е, струва ми се, щяхме да го убием. После навярно щяхме да извървим Зеления път по съвсем нов начин. Доста странна идея, като се замислиш. Пропуснал съм възможността да постъпя като Джеймс Кагни в „Бялата жега“.
Така или иначе, когато се уверихме, че Дийн се е възстановил и няма да припадне, Хари и Бруталния го отведоха в болницата. Делакроа, който бе запазил пълно мълчание по време на битката (беше лежал в затвора много пъти и знаеше кога е благоразумно да си държи езика зад зъбите и кога е сравнително безопасно отново да го извади), започна високо да вика, докато Хари и Бруталния отвеждаха Дийн. Французинът искаше да знае какво се е случило. Човек би си помислил, че са нарушили конституционните му права.
— Млъквай, педераст дребен! — извика му в отговор Пърси толкова яростно, че вените отстрани на шията му се издуха. Хванах ръката му и усетих, че трепери. Това донякъде се дължеше и на преминаващия страх, разбира се (постоянно си напомнях, че проблемът на Пърси отчасти се крие в двайсет и една годишната му възраст — не бе много по-голям от Уортън), но струва ми се, най-вече на гнева му. Той мразеше Делакроа. Не зная точно защо, но го мразеше.
— Върви да видиш дали директорът Мурс още е тук — наредих му. — Ако го намериш, докладвай му за всичко онова, което стана. Кажи му, че утре ще има писмения ми доклад на бюрото си, ако успея да го довърша.
Той видимо се наду от възложената му задача — за един-два ужасни мига наистина си помислих, че може да ми отдаде чест.
— Да, сър, слушам.
— Започни доклада си с това, че обстановката в блок Е вече е нормална. Това не е роман и директорът няма да е доволен, ако украсяваш разказа си, за да подсилиш напрежението.
— Няма.
— Добре тогава, върви.
Той тръгна към вратата, после се обърна. Единственото нещо в него, на което със сигурност можеше да се разчита, беше инатът му. Отчаяно ми се искаше да е излязъл, слабините ми горяха, а той като че ли нямаше никакво намерение да тръгне.
— Добре ли си, Пол? — попита. — Май че те тресе? Да не си пипнал грип? Щото цялото ти лице е в пот.
— Може и да съм пипнал нещо, но, общо взето, съм добре — отвърнах. — Върви, Пърси, върви да докладваш на директора.
Той кимна и излезе — слава Богу за дребното му блоговоление. Веднага щом вратата се затвори, аз се хвърлих към кабинета си. Като оставях бюрото на дежурния празно, нарушавах правилника, но сега това не ме интересуваше. Бях много зле — като сутринта.
Успях да се добера до малката тоалетна зад бюрото и да не си свърша работата в панталоните. Трябваше да запуша устата си с длан, за да приглуша вика, когато започнах да уринирам, и опипом се хванах за мивката с другата ръка. Не беше като вкъщи, където можех да падна на колене и да се изпикая до купчината дърва — ако го направех тук, урината щеше да потече навсякъде по пода.
Успях да се задържа изправен и да не изкрещя. Чувствах се така, сякаш урината ми бе пълна с парченца ситно натрошено стъкло. Миризмата, която се надигаше от тоалетната чиния, беше блатиста и неприятна и виждах бялото вещество — гной, предполагам — плуващо по повърхността на водата.
Взех от закачалката пешкир и изтрих лицето си. Потях се естествено, от мен направо течеше вода. Погледнах се в металното огледало и видях почервенялото лице на човек, който има висока температура. Трийсет и девет градуса? Четирийсет? Навярно бе по-добре да не зная. Върнах пешкира на закачалката, влязох в кабинета си и бавно се насочих към вратата. Страхувах се, че може да влезе Бил Додж или някой друг и да види, че няма кой да наглежда тримата затворници, но не беше дошъл никой. Уортън продължаваше да е в безсъзнание върху койката си, Делакроа се бе укротил, а Джон Кофи изобщо не беше издал нито звук, внезапно осъзнах аз. Нито един. А това бе тревожно.
Минах по Пътя и погледнах в килията му. Почти очаквах да открия, че се е самоубил по един от двата
